Ответен удар

Глава 62

Имаше само един обратен път към Рияд и Рейнълдс се качи на него възможно най-бързо. Той подкара джипа си към предградията с максимална скорост и изпревари уахабитите с цели двадесет минути. Когато най-сетне го отминаха, Чип беше скрил колата в една малка пресечка и те не забелязаха как той отново се вля движението и поднови следенето.

Консултантът по сигурността очакваше, че мъжете ще върнат в малкия апартамент до джамията, който си деляха. Вместо това обаче те го отведоха до голям склад в един от най - бедните квартали на Рияд. ,,Толкова за кампанията на саудитското правителство за изкореняване на бедността”, помисли си Рейнълдс, докато минаваше покрай жилищата, чиито обитатели не можеха да си позволят да използват дори електричество. Хората можеха да си говорят каквото искат за Америка, но там той никога не беше виждал такава безгранична, безнадеждна пропаст между имащите и нямащите, каквато съществуваше тук, в Саудитска Арабия.

Рискувайки случайно да бъде застрелян от някоя отминаваща кола, Чип забеляза, че складът принадлежи на поредният негоден член на саудитското кралско семейство - млад принц на име Хамал. Рейнълдс не можеше да прецени кои саудитски велможи мрази повече - онези, които се алкохолизираха, развратничеха и пръскаха пари, или ултрарелигиозните, лицемерни, презиращи целия свят, неблагодарни подлеци. Принц Хамал спадаше към втората категория. С образование, получено в Оксфорд, и бездънна банкова сметка, той не изпитваше никакви нужди в живота си, но пък привърженик на екстремисткия уахабализъм никога не пропускаше възможност да упрекне саудитската монархия заради охолния и, ленив и корумпиран начин на живот.

Наскоро Хамал беше последвал примера на британската монархия и беше започнал да раздава кралски титли на търговци, допринесли за благосъстоянието на исляма и ислямски свят. Точно както сладкарниците и производителите на ризи биваха признати като официални доставчици на английската корона, Хамал удостояваше с подобна чест фирми, подобрили живота на мюсюлманите по цялото земно кълбо. Макар че по-високопоставените членове на саудитското кралско семейство бяха повече от ядосани, че младежът не се е посъветвал с тях, преди да се впусне в това начинание, идеята династията Сауд да подкрепи хората, допринесли за благоденствието на изповядващите исляма, им допадна. Нещо повече, Хамад беше мозъкът зад инициативата с бутилираната вода, която уж извирала от таен източник под свещения град Мека. Рейнълдс смяташе това за пълна глупост, включително и твърденията на принца, че дарявал всички приходи от продажбата на вода на достойни мюсюлмански благотворителни организации.

Тази стъпка определено се понрави на кралското семейство. След 11 септември саудитците бяха принудени да прекратят доста успешните си благотворителни инициативи по телевизията, които носеха стоици милиони долари на всякакви ислямски групировки по света. Съединените щати вече възприемаха тези инициативи като безсрамно събиране на средства за терористите. И въпреки че саудитската монархия не беше съвсем съгласна, волю-неволю се смири под натиска на най-непоколебимия си западен съюзник.

Заради парите, които начинанието на принц Хамал имаше изгледи да спечели, и потенциалното подобряване на имиджа на династията официалните власти си затвориха очите пред факта, че той дори не е направил опит да прокара инициативата си по надлежния ред, преди да се заеме с нея. В крайна сметка, усилията му бяха оценени най-малкото като заслужаващи внимание. В най-добрия случай това беше начин да държат радикалния млад принц на безопасно разстояние.

След като паркира колата си и проучи склада от покрива на една изоставена сграда надолу по улицата, Рейнълдс реши, че няма да си тръгне, докато не разбере какво става вътре. Той намери малка сянка и изчака повечето от жителите на квартала да отидат на следобедна молитва, преди да слезе на тротоара. Надяваше се, че Мо, Лари и Кърли също ще напуснат склада, за да се помолят, но днес явно не му вървеше.

Рейнълдс отиде при колата си и измъкна от багажника тактическа пушка помпа „Ремингтън 870“ 12-и калибър, която уви в евтино молитвено килимче, купено на един от многобройните пазари в Рияд.

Той обиколи сградата в опит да намери най-доброто място за проникване във вътрешността й. После спря пред затъмнените и зарешетени прозорци на някакво помещение, което, изглежда бе офисът на склада, но не успя да чуе нищо заради постоянния шум на индустриалните климатици. Потната му дясна ръка във вълненото килимче, стиснала пушката „Ремингтън“, и бученето на машините само му напомняха за непоносимата, адска горещина. Господи, как му беше писнало от Саудитска Арабия.

Рейнълдс продължи да се придвижва към товарната рампа и да търси начин да влезе, но складът беше защитен по-добре от банков трезор. Вратите бяха подсилени със стоманена армировка и на всеки прозорец имаше решетки. Тримата уахабити явно повече ги биваше в това да държат хората извън склада, отколкото да усетят, че някой ги следи. Чип съзнаваше, че единственият начин да огледа помещенията вътре, беше да бъде поканен от някого.

След като отново заобиколи и се върна при прозорците на офиса, той стигна до извода, че най-добрият начин да получи покана е да изгони някого отвътре, както се гонят оси от гнездо - с пушек. Облегна увитата в молитвеното килимче пушка на една от страничните стени на сградата, извади от задния си джоб армейския сгъваем нож „Бенчмейд“, отвори с него електрическите прекъсвачи и започна да изключва климатиците един по един.

При външна температура над 37 градуса нямаше да мине много време и хората вътре щяха да усетят жегата. Освен това Рейнълдс се надяваше, че щом на паркинга има само една кола, значи вътре няма никой друг, освен Мо, Лари и Кърли. Ако хората се окажеха повече, Чип щеше здравата да загази.

Той отново вдигна килимчето, прилепи се до стената край вратата на офиса и зачака. След десет минути се чу звук - някой отваряше вратата отвътре. Чип тихо отви пушката и захвърли килимчето настрана.

От вътрешността се разнесоха гласове, които подканяха човека на вратата да побърза и да разбере какво се е случило с климатиците. Рейнълдс изчака, докато арабинът излезе изцяло навън и затвори вратата, след което сви устни и издаде звук като от две бързи въздушни целувки.

Човекът се обърна незабавно, само за да бъде проснат в безсъзнание от приклада на пушката. Единственото, което евентуално щеше да си спомни по-късно, беше, че нападателят му не е арабин. Това може би беше едно от най-големите предимства за Рейнълдс. Саудитска Арабия гъмжеше от чуждестранни предприемачи и консултанти, а него самия, освен сътрудниците му, никой не го познаваше.

От външната страна на вратата нямаше нито топка, нито дръжка на брава. Можеше да се отвори само с ключ. Рейнълдс извади от джоба на уахабита връзка ключове, намери подходящия, пъхна го в ключалката и бавно отвори вратата. Тя се залюля безшумно на пантите си и той влезе в значително по-хладния коридор.

На по-малко от пет крачки от себе си чу гласовете на двама мъже. Без да е наясно колко ще продължи дрямката на колегата им отвън, Чип реши да не губи време.

Той нахлу през главната врата на офиса, зае позиция за стрелба и изкрещя на двамата мъже на арабски да легнат на пода.

В продължение на един момент никой от тях не помръдна. После, сякаш между тях съществуваше телепатична връзка, и двамата се задействаха едновременно. Единият от тях сграбчи АК-47, а другият хукна право към склада през една странична врата.

Преди човекът с автомата да успее да си сложи пръста на спусъка, Рейнълдс го покоси с три изстрела от своя ,, Ремингтън", които почти разкъсаха уахабита на две и кървавото му тяло изхвърча назад. Две марионетки повалени - остава една.

Американецът отдавна не беше участвал в такъв екшън и сърцето му блъскаше бясно в гърдите, докато се прокрадваше в претъпкания склад. Наредени палети с бутилирана вода и някакъв вид подправка стигаха чак до тавана.

Рейнълдс се опита да се фокусира върху това да намери последния уахабит. Щом успееше да го неутрализира, щеше да вкара изпадналия в несвяст вътре и да разбута цялото място.

От другия край на помещението се чу стържене на метал. Рейнълдс надникна иззад палетите с водата, които използваше за прикритие, прицели се и натисна спусъка два пъти, но напразно. Третият активист беше отворил една от вратите към товарната платформа и си беше плюл на петите.

Консултантът нямаше как да знае какви контакти има човекът в квартала, затова трябваше да действа бързо.

След бърз оглед на склада установи, че в него няма нищо ценно, и отново се втурна към офиса. Обърна всичко с главата надолу, търсейки следа, която да му подскаже какво бяха намислили тези хора и каква беше целта на срещата, която беше наблюдавал по-рано същия ден.

Направи щателен оглед, но не намери нищо. Обзет от чувство на безсилие и готов да се откаже, Рейнълдс помете с ръка канцеларските принадлежности от едното бюро, при което във въздуха полетя и подложката. Щом падна на пода, той забеляза няколко листа да се подават изпод нея.

Чип вдигна и се зачете. В написаното нямаше смисъл. Това бяха списъци с бюра за обмяна на валута, кредитни организации, фирми за осребряване на чекове, таксиметрови компании и бензиностанции, намиращи се по цялата територия на Съединените щати. Всичко това беше много странно.

Нямаше представа какво беше открил. Можеше да не е нищо важно, но предвид станалото до момента той вече имаше достатъчно подозрения и искаше да изпрати информацията на някого в Щатите, който да ѝ хвърли един поглед.

Имаше само един проблем. Трябваше да я види човек, който би се отнесъл към нея сериозно, а не да я прати в девета глуха и да забрави за нея. Освен това беше необходимо този човек да не задава много въпроси за това как Чип се е сдобил с нея. Предвид мъртвия фундаменталист и участието на саудитското кралско семейство, към когото и да се обърнеше Рейнълдс, той трябваше да разполага с достатъчно власт и в същото време да направи каквото е необходимо.

Да се обърне към ръководството на ЦРУ, беше изключено. Рейнълдс отдавна бе изгубил и малкото си ценни контакти, които имаше в дирекцията. Докато пъхаше документите в джоба си, той се сети, че има само един човек, който би могъл да му помогне. След като изтри отпечатъците на пръстите си в офиса, той се измъкна през склада и използва връзката ключове, които беше взел от първия младеж, за да излезе през една от страничните врати. Когато се качи в колата си и потегли, изчака достатъчно време, за да се увери, че никой не го следи, и набра на клетъчния се телефон номера на свой стар приятел и колега от Вашингтон.

Щом чу сигнала ,, свободно”, Чип се замоли мислено Гари Лоулър да е зад бюрото си.