Ответен удар

Глава 5

Дака, Народна република Бангладеш

До този момент Емир Токай винаги се беше чувствал в безопасност в Бангладеш. Повечето чужденци свързваха страната предимно с циклоните и непрекъснатите наводнения, но той виждаше в нея богатата ѝ история и което бе още по-съществено, дълбока преданост към исляма. Столицата Дака можеше да се похвали с повече от седемстотин джамии само в границите на града. Естествено неслучайно именно тук се намираше Ислямският институт за наука и технологии - в края на краищата, какво по-подходящо място за делата, извършвани в името на Аллах? Сега обаче Емир го глождеха съмнения не само във връзка със споменатите дела. Той се чудеше дали ще успее да се измъкне от града жив.

Всичко започна с инфаркта на доктор Абас от Дубай, завършил с летален изход. Изглеждаше нещастен, но не и необичаен случай. Ученият беше с чудовищно наднормено тегло и от дълго време беше пренебрегвал молбите на роднини и колеги да се погрижи за здравето си. Приживе блестящият изследовател твърдеше, че проучванията му отнемат цялото време и не му оставят възможност за физическа активност. Последва го доктор Акбар от Аман, който беше пълната противоположност на Абас. Докато се гмуркал в басейна, в който всеки ден поддържал формата си с по няколко дължини, Акбар строшил врата си и се удавил.

След него дойде ред на доктор Хафиз от Дамаск. Сравнително здрав човек на около петдесет години без здравни проблеми, който изведнъж починал от остър пристъп на астма.

После се разбра за смъртта на доктор Джафар от Кайро, доктор Касим от Техеран и доктор Салим от Рабат.И накрая ужасният инцидент в Лахор, при който неизвестен шофьор на автомобил беше блъснал доктор Ансари и беше избягал. Разгледани поотделно, в тези смъртни случаи нямаше нищо странно, освен че бяха ненавременни злополуки. Но когато Емир ги обедини, общата картина му се стори ужасяваща. Ако и доктор Башир от Багдад, с когото нямаше контакт от няколко дни, беше мъртъв, Токай оставаше единственият оцелял от екипа изследователи.

Първоначално му се прииска да уведоми своите началници, макар да знаеше, че това ще е голяма грешка. Учените бяха държани в неведение относно целта на изследванията им. Ислямският институт за наука и технологии бе обвил в тайна целия проект и изолирал отделните изпълнители. Беше им забранено да разкриват своята самоличност пред колегите си и те общуваха помежду си единствено чрез криптирани, невъзможни за проследяване имейли. Позволено им беше да споделят само данни, но нищо за личния или професионалния си живот. Системата изглеждаше съвсем сигурна, но институтът не беше взел под внимание фундаменталното качество, задължително за всеки добър учен - любопитството.

Доктор Башир пръв се заинтересува не само с кого работи, но и каква бе крайната цел на изследванията. Предварително им беше обяснено единствено, че работата им ще доведе до велик триумф за мюсюлманите. Това беше пъзел, който всички те тайно се мъчеха да разгадаят.

Башир подозираше, че институтът най-малкото филтрира техните имейли, търсейки ключови думи, които биха издали някаква забранена комуникация. Освен това вероятно се изчиташе цялото съдържание на произволни електронни писма. Каквато и да беше процедурата, ученият трябваше да действа предпазливо.

Башир беше нарекъл един от белите лабораторни плъхове от контролната си трупа „Стей-Гоу”. Името, както самият той посочваше в имейлите си, му хрумнало заради начина, по който плъхът припкал из клетката си.

Емир Токай, надареният млад турски учен, привлечен от института, за да координира усилията на членовете на проекта, пръв схвана хитрия код на доктор Башир. По-скоро тонът на имейлите на доктора, отколкото каквото и да било друго, накараха младежа да предположи, че водещият изследовател се опитва да прокара скрито послание до екипа. Отне му известно време, докато проумее какво е то, но чрез много опити и грешки най-сетне откри, че разковничето се крие в името на лабораторния плъх. Името „Стей-Гоу“ всъщност звучеше като думата „стего“, съкратено от „стеганография“. „Стеганография“ беше гръцка дума и в буквален превод означаваше „скрито писмо“. Криптографията взима за даденост, че врагът може да прихване дадено съобщение, но не трябва да е в състояние да го дешифрира, докато целта на стеганографията е да скрие посланията в иначе безобидна кореспонденция по такъв начин, че дори да бъде прихваната, да не се разбере за съществуването им. В днешния цифров свят практикуващите стеганография могат да скрият съобщенията си в широка поредица от формати данни. Идеални за целта са популярните файлови формати с разширения wav, .mрЗ, .bmp, .doc, .txt, .gif и .jpeg, тъй като излишните или „шумови“ данни могат лесно да се отстранят и да се извлече скритото съобщение. Токай разкри, че доктор Башир прави именно това.

Три месеца поред багдадският учен изпращаше скрито, повтарящо се съобщение в дигиталните снимки на белия си лабораторен плъх Стей-Гоу: „Какви сме ние и какво правим? Бъдете предпазливи в отговора си. Нашите имейли се следят. Доктор Башир.“

Щом откри кода, Емир се захвана трескаво да търси начин да заобиколи електронните системи на института за филтриране и следене на кореспонденцията между членовете на екипа. Подобно на много други организации, институтът беше в по-голяма степен нащрек за атаки, идващи извън неговата компютърна система, отколкото за вътрешни нарушения. Скоро Токай разработи начин, с помощта, на който членовете на екипа да си изпращат и получават имейли без знанието на ръководството. След известно време учените започнаха да си обменят тайни послания средно веднъж седмично. По грубите им преценки проектът беше нещо като игра. Никой не разбираше какво би могло да бъде практическото приложение на изследването им.

Едва в крайните фази на проекта доктор Башир изрази ужасяващо предположение във връзка с тяхната работа. Преди обаче да успеят да обсъдят по-обстойно тази възможност, екипът беше официално разпуснат. Единствено Емир беше задържан в института, за да обобщи данните от проучванията. Веднага след това членовете на екипа започнаха да умират. Но защо?

Единствен в лабораторията си в Багдад доктор Башир стигна до правилния отговор - всеки от членовете на екипа е бил нает, за да подпомогне създаването на някаква мерзост. Това беше логичното предположение, но Емир Токай нямаше намерение да остава съучастник в това престъпление. Ислямът, в който той вярваше, никога не би позволил онова, което институтът планираше да причини на света. Това бе зло в чистия му вид, а ислямът бе религия на мира. Токай нямаше да позволи на фанатиците да ограбят вярата му, за да постигнат собствените си низки цели.

Единственият проблем беше, че мъртъв нямаше как да докаже каквото и да било. Трябваше да се върне в Турция и да намери убежище при семейството си. Нямаше как да отпътува със самолет или с влак. Беше твърде очебийно и рисковано. Ако успееше да хване автобус до южното пристанище Нараянгандж, можеше да се качи на някой кораб и всичко щеше да се нареди. Но преди това трябваше да свърши още нещо в кабинета си в института.

След като изпрати последния имейл и събра информацията от всички файлове, Емир започна да си проправя път през претъпкания стар град и излезе на една от оживените улици, успоредна на река Дхалесвари. Когато видя идващия автобус, си позволи да повярва, че в крайна сметка може и да успее.

Мислите му скоро бяха прекъснати от профучаващ черен мерцедес, който рязко заби спирачки до него, изпълвайки въздуха с пушек и с миризмата на горена гума. Когато трима маскирани мъже, въоръжени с автомати АК-74, изскочиха от колата и го наобиколиха, той осъзна колко е бил наивен да мисли, че би могъл да се измъкне жив от Бангладеш.