Ответен удар

Глава 28

- Не знаех, че войниците на Ханибал са били наемни - учуди се Джилиън.

- Според една от статиите, които Ванеса ми предостави, мнозинството от картагенците са били търговци - обясни Харват. - Не е имало нужда да поддържат голяма армия в готовност, щом като са можели да наемат най-добрите при необходимост.

- Което би могло да обясни присъствието на нумидийския конник - добави Дейвидсън. - Те са били считани за едни от най-добрите ездачи на своето време.

- Обикновено всяко семейство в Картаген - продължи Харват - е посвещавало поне един от синовете си на пожизнена военна кариера. Подобно на Ханибал, тези мъже са били изключително добре подготвени. Именно те са предвождали армията от наемници на Картаген.

Доктор Дейвидсън видя, че Харват се приближава до нагръдниците.

- А какво можете да ни кажете за тези предмети? - попита той.

- Не колкото би ви се искало - отвърна Дейвидсън. - Надявах се да ми помогнете точно за тях. Според това, което ми каза моят съпруг, колегата ви от университета Дърам смята, че змиите са изображения на усойницата Azemiops feae?

- Имат много прилики с нея - отговори Харват, - но както и вие самата, и ние в известна степен търсим отговорите слепешката. Какво друго можете да ни кажете?

Дейвидсън извади от джоба си чифт бели памучни ръкавици и ги нахлузи на ръцете си, преди да поеме снаряжението.

- Всеки от нагръдниците е образец на изключително майсторство, особено за трети век преди новата ера. Древните гърци са били едни от най-умелите оръжейници през този период, но това надминава което и да е от техните изделия. На базата на металургичните изследвания установихме, че металът е добит някъде в Северна Африка.

- Точно както и бойният чук - вметна Харват.

Дейвидсън кимна.

- А пурпурните камъни, използвани за телата на змиите? Те какви са?

- Аметисти - обясни Дейвидсън.

- Интересно - каза Джилиън. - Има ли някаква конкретна причина за избора на аметиста?

- И аз размишлявах върху това и направих някои проучвания. Като повечето камъни аметистите имат дълга митологична история. Да Винчи е бил убеден, че те притежават изключителни сили, сред които и способността да разсейват лошите мисли и да стимулират интелигентността.

- Но тук става дума за период, предхождащ с много столетия на Да Винчи - намеси се Харват.

- Така е - съгласи се Дейвидсън. - Точно затова потърсих най-ранния източник на сведения за аметистите като камъни със специални сили. Все пак за древните армии не е било необичайно да използват талисмани, които да им дават някакво преимущество на бойното поле.

Джилиън нетърпеливо подкани жената да продължи разказа си.

- Очевидно сте открили някаква връзка?

- В известен смисъл. Според древногръцката митология богът на виното Дионисий е бил оскърбен от един смъртен и се е заклел, че ще си отмъсти на следващия, когото срещне по пътя си. Това била красива млада девойка на име Аметист, която отивала да отдаде почитта си на богинята на лова Артемида. Дионисий призовал няколко тигъра и ги пуснал срещу момичето, но за да предпази Аметист от ноктите на хищниците, Артемида я превърнала в чист кристал. Щом зърнал прекрасната кристална фигура, Дионисий съжалил за стореното и заплакал с винени сълзи, които я обагрили в тъмен нюанс на виолетовото. Оттогава се смята, че аметистът притежава силни защитни свойства. Очевидно, както разказва самият мит, камъкът може да те предпази дори от гнева на боговете.

- Доколкото картагенците са поддържали близки контакти с древните гърци, сигурно са познавали този мит? - попита Харват.

- Много е вероятно - отвърна Дейвидсън. - Известно е, че огромен брой религиозни практики в древния свят са били заимствани от гърците.

- Имате ли представа какъв е произходът на конкретно на тези аметисти? - продължи с въпросите си Харват, разглеждайки отблизо един от нагръдниците.

- Много от нашите съвременници първо биха се сетили за Южна Америка. За страни като Бразилия, Уругвай, Боливия и Аржентина. Но повечето аметисти в древността са били превозвани от Африка.

”Още една африканска връзка”, помисли си Харват, въпреки че вече нямаше нужда да се убеждава, че артефактите имат отношение към Ханибал.

- А камъните, използвани за змийските глави?

- Най-обикновени млечни опали. Намират се навсякъде по света.

- Носят ли някакво скрито значение?

- Не зная, въпреки че със сигурност не са били използвани като талисмани.

Харват поднесе нагръдника, който държеше, към светлината.

- Защо?

- Аметистите - обясни Дейвидсън са на почит заради закрилата, която предоставят. Но опалите традиционно се свързват с лошия късмет. Съчетанието на двата камъка като че ли носи смесено послание: „Закриляй ме, но ми донеси лош късмет.“

- Или от гледна точка на воюващия - предложи Джилиън. - комбинацията би могла да означава: „Закрилян ме от лошия късмет, който нося на врага си.“

Дейвидсън замислено отпусна нагръдника.

- Това също е възможно, но ако това са усойници от вида Azemiops feae, защо картагенците изобщо са ги изобразили на нагръдниците си? С каква цел? Съпругът ми каза, че това е източноазиатска змия. Армиите от Средиземноморнсто не би трябвало изобщо да са я виждали, камо ли да са знаели, че отровата ѝ е смъртоносна. Ако предназначението на тези нагръдници е било да окажат психологическо въздействие, защо върху тях не са били изобразени кобри, които също са всявали страх и са били далеч по-известни? Нещо повече - тъй като наистина най-вероятно става дума за картагенците, има и други свирепи създания от тяхната част на света, които биха били по-подходящи. Защо не са използвали например крокодили, носорози и дори лъвове?

- Ако това наистина са изображения на Azemiops feae - отвърна Джилиън, - то тези змии са имали особено значение за хората, които са носили нагръдниците.

- Ще трябва да се съглася с вас - каза Дейвидсън. - Но защо?

Джилиън вдигна очи от масата и улови изражението на Харват. Време беше да стигнат до същината.

- Доктор Дейвидсън, трябва да ни кажете кой ви е изпратил тези артефакти - заяви Джилиън.

- Защо? - попита жената с недоверие.

- Защото от това може да зависи животът на много хора - отговори Харват.

- От какво? От една маса, претрупана с бойни реликви на повече от две хиляди години?

- Нещата отиват доста по-далеч от бойните реликви - намеси се Джилиън.

- По какъв начин?

- Не можем ла споделим това с вас.

- Господин Герин - обърна се Дейвидсън към Харват с измисленото му име, - не подценявайте интелигентността ми. Животът на човешките същества, който би могъл да е свързан работата ми тук, отдавна е приключил. Ако ми посочите истинската причина за нашия разговор, може би бихме могли да си помогнем взаимно. Да не намеквате, че тези реликви са свързани с някакво престъпление? Ако е така, бих искала да зная как уважаван палеопаталог като Ванеса Уиткоум се вписва в цялата тази история…

- Разбираме, че и вие имате въпроси - каза Джилиън в опит да овладее разговора и да предотврати прекомерната враждебност. Тя самата беше учен и разбираше начина на мислене на Дейвидсън. Сплашването нямаше да доведе до нищо добро, а Харват изглеждаше така, сякаш всеки момент бе готов да влезе в образа на ,,лошото ченге“. Беше очевидно каква трябваше да бъде ролята на Джилиън.

- От друга страна, бихме искали да разберете, че поради известни ограничения не можем да ви кажем всичко.

Дейвидсън отиде до бюрото си, скръсти ръце и седна на ръба му.

- Защо не започнете с онова, което можете да ми кажете? Докато не го направите, няма да научите нищо повече от мен.

- Доктор Дейвидсън, вижда се, че сте интелигентна жена… - подхвана Харват.

- Не се опитвайте да ме ласкаете, господин Герин - изстреля тя.

- Повярвайте ми, изобщо не съм имал намерение да ви лаская. Опитвам се да бъда учтив, затова ще ви помоля да ни съдействате и да ме изслушате. През годините вашите работодатели от “Сорбис” са били замесени в множество случаи на измама и трафик на крадени или незаконни предмети на изкуството.

- Как смеете? - сопна се Дейвидсън. - Няма доказателства, че ”Сотбис” някога са участвали в каквото и да било нелегална дейност.

- Доктор Дейвидсън, когато всичко се разчуе, не само аз, а и обществото няма да се интересува от тези твърдения. Гарантирам ви, че това ще е краят на “Сотбис”. Крадена картина, фалшифициран дневник - в днешно време това не е нищо в сравнение с подпомагането на тероризма.

Това беше нечувано. Дейвидсън не можеше да повярва на ушите си.

- Тероризъм? Значи пак печелят днес терористите - чрез незаконен трафик на антики на възраст повече от две хиляди години? Това е несериозно! - изсмя се тя.

- Напротив, дяволски сериозно е - отговори Харват.

- Не мисля. Иначе нямаше да се обърнете към мен. Щяхте да отидете при някой по-вишестоящ, с повече власт.

- Вие сте тази, която изследва предметите.

- Господин Герин, губите не само вашето време, но и моето. Вървете си.

Харват беше на път да изгуби търпение, но Джилиън му даде знак да отстъпи. Клатейки раздразнено глава, той се оттегли в другия край на стаята, където слабата музика се процеждаше през стената.

- Доктор Дейвидсън - поде Джилиън. - Уверявам ви, че нещата са много сериозни. Трябва да разберем къде са намерени тези артефакти и от кого. За да отговоря на вашия предишен въпрос, мога да кажа, че сме убедени, че имат отношение към голямо международно престъпление.

- Значи сте ме излъгали. Въобще не сте палеопаталог - каза накрая Дейвидсън. - Каква сте тогава? Агент на Интерпол?

- Доктор Дейвидсън, не съм ви лъгала. Действително съм палеопаталог, но случаят е много заплетен. Моля ви, имаме нужда от помощта ви. Трябва да ни кажете кой ви е изпратил тези антики.

- Нека ви извадя от заблуждение още сега - отговори гневно Дейвидсън, ставайки от бюрото си. - Нямам намерение да ви казвам каквото и да било, освен ако не ми представите официална съдебна заповед. “Сотбис” се придържат строго към политика на неразкриване на имената или друга лична информация на клиентите си. Ако имате основание да вярвате, че тези предмети и лицето, респективно лицата, които са ни ги доставили, са замесени в някаква престъпна дейност, тогава ви препоръчвам да разговаряте с местен магистрат. Докато компанията ни не получи съответната съдебна заповед по надежден ред, няма да разгласяваме нищо.

- Искате да заведем дело? И то в рамките на френската съдебна система? Знаете ли колко време ще отнеме това? - настояваше Джилиън.

- Това не е мой проблем.

- Доктор Дейвидсън, умолявам ви…

- Какво прави той, по дяволите? - възмути се Дейвидсън.

- Отстранявам бюрократичните пречки - заяви Харват, който отново застана до масата и започна да тършува из купчина папки. - Нямаме време да чакаме френското или което и да било друго правосъдие. Тази информация ни е нужна сега.

- Ще повикам охраната - Дейвидсън се присегна към телефона си.

- Спри я! - нареди Харват на Джилиън.

Тя не можеше да повярва, че нещата се влошиха толкова бързо.

- Нека всички се успокоим.

Харват нямаше намерение да се успокоява. В света на Дейвидсън и Алкът хората можеха да си позволят да се отпуснат и да не бързат за никъде, както предполагаше тяхната наука. В света на Харват беше различно - или ти определяш темпото, или някой го определя вместо теб. Твърде много хора зависеха от него и той трябваше да се добере до истината възможно най-скоро. Джилиън беше проиграла шанса си. Сега щяха да действат по неговия начин.

Харват захвърли папките, които разглеждаше, заобиколи масата и стигна до Дейвидсън точно когато тя заговори по телефона. Той изтръгна кабела от стената и каза:

- Винаги се старая да бъда учтив, докато не бъда принуден да зарежа любезностите. Познай кой момент настъпи току-що.

Дейвидсън го измери с хладен поглед.

- Какво точно искате?

- Знаете какво искам - отвърна Харват и навлезе в личното ѝ пространство с цел ла подсили с ефекта на заплахата. Той не обичаше да играе твърдо с жени, но тя не му оставаше голям избор. - Искам цялата налична информация за онези, който ви е изпратил тези предмети, и то веднага.

Дейвидсън посочи разпилените по пода папки.

- В една от папките е - излъга тя.

Лъжата и беше придружена от неловко пристъпване от единия крак на другия Тя не се опитваше да избяга, а да скрие нещо от погледа на Харват. Но какво? И тогава Харват се досети - компютъра ѝ.

- Явно нямате намерение да ме улесните.

Дейвидсън го изгледа свирепо.

- Добре, както искате - каза Харват и издърпа стола зад бюрото ѝ. - Седнете.

Жената отказа и той беше принуден да прибегне до физическо насърчение. Това я уплаши повече от всичко друго и тя незабавно се отпусна на стола прел компютъра си. Харват продължи да държи ръката и над лакътя, за да предотврати евентуална съпротива. За жалост обаче не подозираше, че истинската съпротива ще го връхлети през вратата като тир.

Преди да накара Дейвидсън да отвори някой от компютърните си файлове, вратата на кабинета се отвори с трясък и едно мощно, облечено в черна униформа тяло се понесе към него през бюрото. Харват пусна рамото на Дейвидсън точно навреме, за да защити с ръце лицето си. Охранителят се стовари върху му и го повали назад. Главата на Харват се удари в твърдото дюшаме и преди да се разсеят затанцувалите пред очите му снежинки, униформеният започна да го удря. Независимо от все още замъгления му поглед, инстинктите на агента се задействаха веднага.

С две бързи движения той надви нападателя си, възседна го и хвана главата и шията му в ,,ключ”. Имаше само един проблем - беше забравил, че човекът си има партньор.

Преди да успее да освободи едната си ръка, а за да отбие удара, вторият охранител вече беше стоварил силен ритник в ребрата му. За частица от секундата Харват си помисли, че ще издържи на удара, но въздухът излезе от дробовете му. Той охлаби хватката, в която държеше първия нападател, и тялото му се сгърчи на пода, гладно за кислород. Някъде в далечината му се стори, че чува писъците на Джилиън, когато близо до ухото му някой зареди картечен пистолет МР5 и дулото се притисна до слепоочието му.