Ответен удар

Глава 8

Белият дом,

Заседателна зала за извънредни ситуации

За двайсет минути заседателната зала се напълни с хора и въздухът натежа от напрежение. Изправен пред нова терористична заплаха Белият дом беше превключил на пълна бойна готовност.

- Дами и господа - започна президентът. - Изглежда, че имаме доста натоварен дневен ред, така че бих искал да започнем веднага Моля всички да заемат местата си.

Присъстващите се вслушаха в призива и в залата настъпи унило затишие. Президентът кимна на председателя на Съвета на началник-щабовете на американските въоръжени сили генерал Ханк Кърът.

- Благодаря ви, господин президент - отвърна Кърът, който се изправи и започна обръщението към залата. - Преди два дни военнослужещи от Трета мотострелкова бригада „Ароухед” на Втора пехотна дивизия на американската армия, базирана във Форд Луис, щата Вашингтон, и в момента дислоцирана в Мосул, Ирак, реагирала на сигнал, според който трима американски християнски хуманитарни служители внезапно са прекратили контактите с организацията си и са в списъка на изчезналите. След като стигнали до отдалеченото село край границата със Сирия, където са били базирани служителите, войниците се натъкнали на нещо невиждано до сега. Обобщен доклад по случая ще направи полковник Майкъл Тренбърг, ще кажа, че той е ръководител на Военномедецинския научноизследователски институт по заразни болести във Форт Детрик, щата Мериленд. Повикахме го, защото в института се намира водещата лаборатория на Департамента на отбраната за разработка на медицински контрамерки, ваксини, лекарства и диагностични инструменти за защита на американските въоръжени сили от агенти на биологично оръжие и естествено възникващи заразни болести. Като изключим Центъра за превенция и контрол на болестите в Атланта, единствено институтът разполага с лаборатория за биосигурност от четвърта степен в страната. Това дава възможност на екипа на полковник Тренбърг да изследва високорискови вируси в максимална биологична изолация. Мисля, че с това изчерпах представянето. Полковник Тренбърг?

- Благодаря, генерал Кърът - каза Тренбърг, който беше висок, около шейсетгодишен мъж с посивяла коса. Той взе цифрово дистанционно управление от заседателната маса, натисна едно копче и двата плазмени екрана в предната част на залата светнаха. На тях се появи логото на Военномедицинския научноизследователски институт по заразни болести.

- Филмовият материал, който ще видите, е заснет преди малко повече от една седмица в Северен Ирак от споменатите хуманитарни служители на християнската организация “Милосърдие без граници“, базирана във Фресно, щата Калифорния. Тримата са били изпратени да работят в селцето Асалаам, намиращо се на около сто и петдесет километра югозападно от Мосул. След като дълго време не установили контакт с централния щаб на организацията в Багдад, била потърсена помощ от американските военнослужещи. Вследствие на това отряд на мотострелковата бригада е бил изпратен на разузнавателна мисия, за да събере сведения за положението на служителите. Същите военнослужещи са се натъкнали на въпросния филм. Съкратихме го до най-същественото, но трябва да ви предупредя, че кадрите не са никак приятни за гледане.

Тренбърг натисна друго копче на дистанционното и седна на стола си.

Всички присъстващи в залата загледаха съсредоточено екраните, на които млада хуманитарна служителка на не повече от двайсет и две години описваше странна грипоподобна болест, появила се в селото. На втория ден обаче и момичето, и неговите двама колеги вече били повалени от болестта и твърде слаби, за да продължат филмирането.

- Предполагаме - обясни Тренбърг, - че оттам насетне със заснемането се е заел някой от селяните, работил с хуманитарните служители в мисията им.

Филмът показваше разпространението на болестта из селото. Заразените биваха физически ограничавани. Впоследствие всички пациенти показваха изключително агресивно поведение, като много от тях се опитваха да хапят болногледачите си и всеки, който им се изпречи на пътя. Мнозина също така проявяваха повишена сексуалност. Оплакваха се от тежка форма на безсъние и главоболие. Бяха свръхчувствителни към миризми и по-конкретно към чесън, и демонстрираха непоносимост към собственото си отражение в каквато и да било повърхност - от огледало до подлога. Изглежда, страдаха от хидрофобия и биваха изцяло поддържани с помощта на интравенозни системи. При това, останалите няколко налични банки явно е трябвало да бъдат скрити под хавлиени кърпи, тъй като при вида на каквато и да било течност, напомняща вода, пациентите изпадаха в ярост, гърлата им се подуваха и не можеха да дишат. Бяха свръхчувствителни към светлина и кожата им беше добила доста странна бледнина. Последните кадри показваха хуманитарните служители в последния стадий на болестта.

Участниците в съвещанието наблюдаваха притихнали конвулсиите на своите сънародници. От ноздрите на болните започна да шурти странна, тъмна течност. След няколко мига тримата вече бяха мъртви.

Когато филмът свърши, на екраните отново се появи въртящото се лого на института. Известно време цареше тишина. Личеше си, че кадрите бяха уплашили здравата всички, включително и президента.

Първа заговори доктор Дона Венет, говорител на здравния департамент и семеен лекар по професия:

- Какво е това? Някакъв щам на Ебола? Хеморагична треска?

- Нито едното, нито другото - отвърна Тренбърг. - Това не наподобява нищо, което сме виждали досега.

- Каква беше субстанцията, която течеше от назалните канали на болните, преди да умрат?

- И това остава загадка.

- Какво знаем тогава? - попита секретарят по здравеопазването Стив Плезиер. - Очевидно не сме повикани тук без причина. Има ли вероятност в Щатите да избухне епидемия на тази болест?

- Не е просто вероятност - отвърна генерал Кърът. - Сигурни сме в това.

Секретарят по вътрешната сигурност Алън Драйхаус се прокашля и попита:

- Защо?

- Защото селото Асалаам не се е заразило случайно. То е било целева зона.

- Умишлена инфекция? - предположи Плезиер.

Кърът кимна.

- Защо сте толкова сигурен?

Генералът включи собствения си лаптоп и започна да проектира на мониторите поредица от снимки.

- Освен че всички линии за комуникация към Асалаам са били прекъснати, са били саботирани и малкото превозни средства, които са били колективна собственост на селяните - спукани гуми и други неща от този род. Никой не е могъл да излезе от селото. Някой е искал то да е напълно изолирано.

- Кой?

На свой ред директорът на ЦРУ Джеймс Вейл се включи в дискусията:

- Разполагаме с данни от паралелно разузнаване, които биха могли отчасти да отговорят на този въпрос. През последните два месеца високопоставен агент на Ал Кайда на име Халид Шейх Аломари е бил забелязан в Дубай, Аман, Дамаск, Кайро, Техеран, Рабат, Лахор и Багдад. По времето, в което е бил във всеки от споменатите градове, е умирал по един виден мюсюлмански учен. На пръв поглед всички смъртни случаи изглеждат естествени или като злополуки. Първоначално смятахме, че Аломари е предприел близкоизточна обиколка, за да събира средства или да координира едновременни нападения в градовете. Нямахме представа с какво се занимава, докато един от нашите анализатори не започна да „свързва точките“ и не се разбра, че наемникът извършва убийства.

- Казахте, че този Аломари бил високопоставен - намеси се Пол Джексън, съветникът по националната сигурност на американския президент. - Доколко високопоставен?

- Аломари е протеже на Бен Ладен, който му възлага само най-отговорните и сложни операции. Особено обезпокоително е предположението, че този агент на Ал Кайда има връзка със случилото се в Асалаам, защото основното му задължение е да изглажда концепцията и да дирижира най-опустошителните нападения, замисляни срещу Съединените щати. Той е единственият човек в Ал Кайда, за когото се твърди, че мрази Америка повече и от самия Бен Ладен.

- Но откъде знаем, че Аломари и убитите учени имат връзка със случилото се в селото? - попита секретарят по вътрешната сигурност Драйхаус.

- Защото, освен че вероятно са били умъртвени от Аломари, споменатите учени са работели по строго засекретен проект към една институция в Бангладеш, наречена Ислямски институт за наука и технологии. Официалната мисия на института е да работи за подобряване на живота на мюсюлманите по целия свят чрез напредък в науката и технологиите, но от известно време насам подозираме, че това не са истинските му цели.

- Защо?

- Посещават го множество учени от ислямски страни, за които смятаме, че участват в тайни програми за разработка на химическо, биологично или ядрено оръжие. Всъщност един от директорите на института особено много обича да цитира доктор Широ Ишии, който е бил шеф на японската програма за биологично оръжие по време на Втората световна война. Ишии твърдял, че ако едно оръжие е достатъчно значимо, че да бъде забранено, значи то заслужава да бъде включено в арсенала на една страна.

Държавният секретар Дженифър Стейли попита:

- Господин директор, имаме ли сигурни доказателства, че този институт е свързан по някакъв начин с тайни оръжейни програми?

- Да.

- Каква е връзката?

- Джамал Махмуд.

- Кой е Джамал Махмуд? - поинтересува се Драйхаус.

Вейл погледна към президента и когато Рътлидж кимна с глава, обясни:

- Той е пакистански ядрен специалист. Преди две-три години в един тренировъчен лагер на Ал Кайда открихме проектирана от него система за разпръскване на антракс. ЦРУ участваше в екипа, който помогна за проследяването на Махмуд и задържането му извън Карачи. Така и не успяхме да намерим доказа неговите твърдения, че проектите му са били откраднати.

- Все още не виждам връзката.

- И Махмуд, и А. К. Хан - бащата на ислямската бомба - продавал ядрени тайни на Иран и Либия - са посещавали не само учените, но и големи спонсори на Ислямския институт за наука и технологии.

Държавният секретар протегна длани пред себе си, сякаш да претегли чутото, и каза:

- Значи, от една страна, имаме сериозна мистериозна болест, регистрирана единствено в отдалечено иракско село, и от друга, високопоставен агент на Ал Кайда, убил група учени, свързани с някаква ислямска изследователска организация. Още не виждам връзката.

Генерал Кърът премина към следващия слайд на лаптопа и отвърна:

- Няколко дни преди хората от Асалаам да започнат да се разболяват, Халид Шейх Аломари е бил забелязан да прекосява иракско-сирийската граница на по-малко от четирийсет и пет километра от селото. Имаме основание да смятаме, че Асалаам е бия жив тестов обект за вируса.

Това беше достатъчно. В залата не остана нито един човек, който би могъл да пренебрегне връзката с Ал Кайда.

- Това било, значи - констатира Джексън. - Ал Кайда вече участва активно в надпреварата за разработване на биологично оръжие.

Кърът представи организационна схема на Ал Кайда. Снимките на убитите и пленените от терористичната групировка бяха задраскат с наклонена черта или червен хикс.

- За съжаление така изглежда. Нанесли сме им такива значителни щети, че прибягват до все по-отчаяни ответни мерки. В известен смисъл сме ги принудили да поемат в радикално нови посоки, една, от които е сферата на химическата и биологичната война. Използват Ирак и Афганистан като оправдание за употребата на всякакви оръжия, до които могат да се докопат, за да ни прогонят от земите на мюсюлманите.

- Господи - отрони Драйхаус. - На това му казвам ответен удар. Изглежда, всяко действие, което предприемаме, независимо дали е успешно или не, се връща при нас с двойно по-опустошителна сила.

Това бе мисъл, която се въртеше в главите на всички присъстващи.

- Доброто, което вършим там, далеч надхвърля лошото - възрази държавният секретар.

- Надявам се - отвърна Драйхаус. - Но ако трябва да бъда откровен, опасявам се, че загубите ни скоро може да вземат превес над всякакви възможни победи.

- Това пък какво означава?

- Означава, че за добро или за зло, съм загрижен повече за благоденствието на американския народ, отколкото за това на иракчаните или всеки друг в онази част на света.

- Е, и? Да не би да предлагате да си заровим главите в пясъка и да се надяваме, че проблемът с тероризма просто ще отмине? Всички знаем, че това няма да стане.

- Добре - намеси се президентът. - Уважавам плурализма в тази зала, но нека се опитаме да се успокоим и да се съсредоточим върху най-неотложното.

След няколко мига неловко мълчание говорителят на здравния департамент каза:

- Предполагам, че щом не знаем с какво си имаме работа, е безсмислено да питам дали има лечение.

- До голяма степен сте права - отговори полковник Тренбърг, почувствал облекчение от това, че разговорът отново се връща в познатото му русло.

- А процентът на смъртните случаи? Какво можете да ни кажете за него?

- Всичко зависи от това как ще интерпретирате данните. Ако разглеждаме селото Асалаам, един на всеки двама души е починал, което ни дава петдесет процента смъртност - изключително обезпокоителна статистика.

- След като селото е нашият единствен обект на изследване - възрази Плезиер, - какви други възможности имаме да оценим ситуацията?

- Разглеждаме само селото, разбира се, но в случая е по-съществено да направим оценка на смъртните случаи. Виждате ли, територията около Мосул представлява един от най-големите християнски анклави в цялата страна. По тези не е необичайно християните и мюсюлманите да живеят заедно. Асалаам бе идеален пример за това. Всъщност дотолкова идеален, че мюсюлманите са възлизали на около петдесет и два процента от населението, а християните - на четирийсет и осем.

- А ако обвържем данните с вероизповеданието на жертвите?-попита говорителят на здравния департамент.

Тренбърг бавно поклати глава.

- Оцелели са само мюсюлманите. При останалите, болестта е довела до смъртоносен изход в сто процента от случаите.