Ответен удар

Глава 42

Хамтрамк,

щата Мичиган

Америка се бе отнесла добре с Касим Наджар, даже много добре. Веригата му от хранителни магазини и бизнесът му с поръчки на храна по интернет процъфтяваха. Трите му деца следваха в най-престижните американски университети. Той беше смятан за стълб на своята предимно мюсюлманска общност в предградията на Детройт. В Америка всичко беше възможно и Касим беше доказателство за това.

Избягал от раздирания от войни Судан, той имаше почти стереотипната история на емигрант, който се бе измъкнал от мизерията. Беше дошъл в Щатите само с дрехите на гърба си и за двадесет и пет години беше изградил династия, глезейки всички, които изпитваха носталгия към изгубената си родина. По отношение на продуктите, които Касим излагаше на своите рафтове, в каталога или на уебсайта си, той не ощетяваше никого. Беше натрупал състоянието си, доставяйки храна за мюсюлманите. Люти чушки от Индонезия, шамфъстък от Иран, фурми от Либия, специално хлебно брашно от Ирак - Касим Наджар не се притесняваше от трудностите при вноса им. Той не се отказваше лесно и успехът му се дължеше наполовина на тази негова упоритост.

Другата половина беше балансът, който бе постигнал в живота си. Макар никога да не се беше стремял към това, Касим се гордееше, че е пример за подражание за мюсюлманите от неговата общност. Почти всяка седмица някой клиент, колега или събрат по вяра му задаваше главния въпрос, който изглежда владееше съзнанието на всеки мюсюлманин в Съединените щати: ,, На какво трябва да съм верен? На исляма или на Америка? Какво съм преди всичко: мюсюлманин или американец?“

Макар да му бяха задавали този въпрос хиляди пъти, той винаги подхождаше с необходимото внимание, сякаш го чуваше за първи път. Отвръщаше по един и същи начин, задавайки друг въпрос. ,,Ако имахте две деца, които са еднакво надарени, хубави и многообещаващи, на кое от тях бихте посветили цялата си любов?”

Това, разбира се, беше риторичен въпрос. Касим Наджар бе убеден, че не е нужно да се избира между двете. Живееше в Америка и можеше да обича еднакво и втората си родина, и ислямската вяра. Двете не се изключваха взаимно, както мнозина вероотстъпници се опитваха да убедят праведните мюсюлмани. Мъдрият му отговор често будеше усмивка и простичко кимване с глава от страна на питащия и допринасяше за неговата репутация като един от най-умните мъже в Хамтрамк.

Тази репутация обаче беше поставена на карта, когато в качеството си на съосновател на Ислямския център „Ал-Ислах“ в Хамтрамк Касим предложи да се поиска разрешение от градската община за излъчване на мюсюлманския призив за молитва по високоговорители, монтирани на фасадата на центъра. Разгорещеният спор по този въпрос влезе в новинарските емисии.

Много от мюсюлманите в Хамтрамк счетоха Касим за глупак заради това, че моли за разрешение за нещо, което смятаха за свое изконно право. Според общинската наредба за шума, както и според градската харта, която защитаваше свободата на вероизповеданията, центърът, така или иначе, имаше право да излъчва призива за молитва. Това приканване траеше само две минути и според тях не се отличаваше от звъна на християнските църковни камбани.

Касим, от своя страна, беше достатъчно умен, за да предвиди, че този въпрос има потенциала да доведе до разкол в мултиетническата и мултирелигиозна общност и искаше да го разреши веднага. От името на авторитетите в своята общност той се обърна към градския съвет на Хамтрамк с искане призивите за молитва да бъдат регламентирани, преди още да бъде повдигнато и едно възражение. По този начин бе демонстрирал добронамереност и чувствителност към правата на другите и най-вече добросъседско отношение. Това неимоверно много спомагаше за положителния имидж на мюсюлманската общност след терористичните нападения от 11 септември не само в щата Мичиган, но и в цяла Америка като цяло.

От време на време се намираше някой, който да попита Касим дали усилията му не са били напразни. Той неизменно се усмихваше по своя многозначителен начин и изваждаше износения си кожен портфейл. От него измъкваше вестникарска изрезка със статия на „Детройт Нюз“, която, според него, беше допринесла за каузата им повече от всичко останало. За мнозина друговерци повикът за молитва не бе нищо друго, освен неразбираем шум. „Детройт Нюз“ беше променил това отношение и бе широко коментирана в електронните медии и препечатвана в световната преса. Касим прочиташе гордо превода на призива за молитва, с който се бяха запознали милиони хора по света: ,, Преди всяка молитва човек, наречен мюезин, се качва на минарето на джамията и изпява четири пъти: „Бог е велик“. След това два пъти: „Свидетелствам, че няма друг Бог, освен Аллах“. Следва ,, Елате да се помолим“, повторено два пъти. После мюезинът изпява още два пъти „Елате и благоденствайте“ и „Бог е велик“, и завършва с „Няма друг Бог, освен Аллах“.

Разбира се, хората, на които Касим четеше статията, нямаха нужда от превод на призива за молитва. Те вече знаеха смисъла му, но не можеха да омаловажат чувството на гордост на този човек, който беше направил религията и ритуалите на исляма малко по-достъпни за останалата част от света.

Касим погледна часовника си и видя, че наближава пет сутринта. Беше прекарал цялата нощ в своя склад, разопаковайки стоката, пристигнала предишния ден. Това беше първата партида от специална серия доставки - върхово постижение в кариерата му. Беше сключил сделката до голяма степен благодарение на международната известност, която си бе спечелил с популяризирането на призива за молитва.

Точно както британският двор удостояваше конкретни търговци с честта да бъдат официални доставчици на короната, един доста радикален принц от огромното саудитско кралско семейство на име Хамал беше посочил неколцина изтъкнати бизнесмени, които да снабдяват със стоки не семейството му, а световната мюсюлманска общност като цяло. Първият и единствен търговец в Съединените щати, отличен с почетната привилегия беше Касим Наджар.

Наред с това той получи изключителни дистрибуторски права за Северна Америка за първия продукт, финансиран от саудитското кралско семейство - бутилирана вода от таен извор, открит в земите на свещения град Мека, за който се твърдеше, че е утолявал жаждата на самия пророк Мохамед. Приходите от продажбите на светата вода се насочваха към ислямски благотворителни дружества по света. Както беше изтъкнато в официално съобщение до всички джамии по света, свещен дълг на всеки мюсюлманин - мъж, жена и дете - било да купи и изпие поне една бутилка вода от тайния извор в Мека преди настъпващия през есента празник Рамадан.

Касим наистина се бе постарал да си осигури ексклузивния договор за разпространение на светата вода в САЩ. Всеки правоверен, желаещ да се сдобие с нея, трябваше да дойде в местната джамия, която пък щеше да я закупи от него. Договорът щеше да го направи още по-богат, отколкото беше в момента. Онова, което не му харесваше обаче, беше, че саудитците настояваха да продава водата само на определени джамии в САЩ, одобрени от тях, които проповядваха сунитската вяра. Нямаше право да продава водата на шиитски джамии.

В допълнение, партньорите му от Саудитска Арабия настояваха компанията на Касим да поеме разпространението на няколко тона подправка, известна като „махлеб“. Тя се добиваше от черешови костилки и от известно време се произвеждаше в Съединените щати, но явно саудитците смятаха, че е необходима чиста мюсюлманска версия. Очевидно търговската марка вече се ценеше не само в американските компании. Днес - вода и подправки, утре - обувки за тенис и часовници. В интерес на истината, Касим беше много доволен, че мюсюлманският свят постепенно влиза в ритъма на съвремието. Той не се съмняваше, че ако клиентите му имаха избор, биха предпочели мюсюлманския продукт ,, махлеб“, а не масовия.

Макар че никога не би го признал на глас, Касим осъзнаваше, че бизнесът му можеше да стане поне толкова доходоносен (ако не и повече), колкото и на еврейските фирми, специализирани в продажбата на кашер.

Друг един аспект на сделката беше, че никаква част от подправката махлеб не можеше да се продава в огромната търговска мрежа на Касим. Тя трябваше да бъде транспортирана до някакво ново мюсюлманско търговско сдружение в Съединените щати, специализирано в бизнеса с подправки. Саудитците бяха обяснили, че тъй като сдружението все още очаква да получи разрешение за внос, компанията на Касим трябва да приеме пратката, да опакова отново продукта и да го препрати до различните му клонове.

Като добросъвестен бизнесмен Касим беше проверил въпросното сдружение. Неговите основатели бяха все бивши емигранти като него самия и идваха от различни мюсюлмански срани, но приликите свършваха до там. Доколкото можеше да съди, никой от тях нямаше какъвто и да е опит в хранителната индустрия. Притежаваха различни фирми из цялата страна, най-вече с предмет на дейност, присъщ за новодошлите емигранти от Близкия изток, които се опитваха да се задържат на най-ниските места на американската мечта - бюра за краткосрочни кредити, за обмяна на валута и осребряване на чекове, евтини супермаркети, бензиностанции и таксиметрови компании. Всъщност те бяха успешни предприемачи, но той не разбираше защо им беше да се ангажират с подобна нискодоходна дейност като бизнеса с подправки. Може би знаеха нещо, което не му беше известно. Но нищо от това нямаше значение, тъй като Касим беше взел произволни проби и беше опитал от нагарчащия махлеб. Вкусът му го беше убедил, че подправката е автентична.

Той ни най-малко не искаше да се замесва, дори и неволно, във вноса на някое незаконно вещество. Независимо дали клиентът му беше от саудитско кралско потекло или не, търговецът все пак трябваше да пази доброто име на семейството и страната си.

Докато опаковаше последната пратка махлеб, за да я предаде на куриерската фирма ,,Ю Пи Ес” същият следобед, Касим мислеше за само за това как ще се прибере у дома и ще поспи преди сутрешната молитвена служба. Уморен и разсеян, той не забеляза, че капакът на една от кутиите, от които беше пробвал, не беше плътно затворен.

Мистериозната болест от иракското селце Асалаам - същата, която трябваше да унищожи древен Рим - току-що беше дебютирала на американска почва.