Ответен удар

Глава 57

Марко беше от добросъвестните шофьори, които използваха и двете си ръце зад волана: едната, за да контролират колата, другата - за да правят нецензурни жестове към всеки друг водач на пътя. Той следваше указанията на пътните табели за Менаджо и когато стигнаха до селцето Орименто, паркира колата и каза:

- Останалата част от пътя ще извървим пеш.

Останалата част се оказа едночасово изкачване покрай водопади и планински пасища, докато не стигнаха до близкия връх Монте Дженерозо.

Когато се озоваха на високия 1700 метра връх, възседнал границата между Италия и Швейцария, Харват най-сетне разбра какво е имал предвид Марко. На една широка поляна на петдесет метра под върха четирима младежи се бяха излегнали край огромни брезентови чували и се наслаждаваха на следобедното слънце. Именно чувалите издадоха плана на Марко. На всеки от тях се виждаше логото на един швейцарски клуб по парапланеризъм - „Воло Либеро Тичино“.

След като си пое дъх и пресуши остатъка от водата в бутилката си, Марко поведе Харват и Алкът надолу, за да ги запознае с мъжете, един, от които беше неговият братовчед Енцо - президент на „Воло Либеро Тичино“.

След краткото запознанство двама от членовете на клуба започнаха да разопаковат принадлежностите си. През това време Енцо даде на Харват и Алкът подробни указания преди полета, като им обясни как се осъществява парапланеризъм в тандем и какво се изисква от тях в качеството им на пътници. Макар Скот да имаше опит единствено в парашутизма, той осъзнаваше, че ключът към безопасния полет с парапланер беше в познанието на терена. Докато слушаше разясненията на Енцо какво да очакват по време на излитането, полета и приземяването, се увери, че човекът е отблизо запознат не само с парапланеризма като спорт, а и с Монте Дженерозо и неговите околности. Марко бе избрал най-подходящия човек. Двамата щяха да са в добри ръце.

След това Харват и Джилиън навлякоха специални найлонови гащеризони, нахлузиха ръкавици, които да предпазят ръцете им от студа, и се оставиха да им сложат каски и сбруя. Щом раницата на Харват беше здраво прикрепена към гърдите му, Енцо се закачи за него отзад. Един от другите младежи на име Паоло направи същото с Джилиън.

Енцо огледа за последно ярко оцветеното крило, проснато на тревата зад тях, даде команда и двамата с Харват се затичаха с пълна сила по ливадата, спускаща се до ръба на планината.

След двадесетина крачки Скот усети, че краката му се отлепят от земята, но следвайки инструкциите на Енцо, не спря да тича, докато не получи нареждане от пилота. Когато най-сетне парапланерът излетя, братовчедът на Марко му даде знак да се отпусне на седалката и да се наслади на гледката. А тя бе невероятна.

Швейцарският град Лугано и искрящото под краката им езеро накараха Харват да осъзнае, че това може би бе едно от най-приятните и отморяващи преживявания през живота му. Той се извърна да види дали Джилиън е излетяла безпроблемно от планината и зърна крилото на Паоло, носещо се във въздуха недалеч от техния парапланер.

Енцо им беше обяснил, че в зависимост от въздушните потоци ще стигнат за не повече от петнайсетина минути до мястото за кацане, което бе футболно игрище в езерното селце Каполаго. Вътрешно обаче Харват се надяваше полетът да продължи по-дълго.

Те се рееха горе, насред свежия планински въздух. Не се чуваше звук, освен свистенето на вятъра покрай ушите му. С лекота той забрави, макар и само за миг, всички неприятности, които то чакаха на твърда земя. Сякаш летеше в безтегловност и раменете му се бяха отърсили от бремето на грижите. Помисли си, че би дал целогодишна заплата, за да продължи да се рее и никога повече да не докосне земята.

Заради опита на Харват като парашутист Енцо скоро му предложи управлението на парапланера, но Скот учтиво отказа. Искаше да се наслаждава на краткото си бягство от отговорностите до последния възможен момент.

Десет минути по-късно под тях се появиха покривите с червени керемиди и футболното игрище на Каполаго и Енцо подготви парапланера за кацане. Двамата вече се бяха откачили от седалките и сгъваха крилото, когато Паоло и Джилиън се приземиха в центъра на терена.

Джилиън и Скот съблякоха гащеризоните и помогнаха на парапланеристите да приберат останалата част от екипировката. Щом приключиха, пристигна малък ван с логото на „Воло Либеро Тичино“, който ги откара до центъра на Лугано на около четиринадесет километра от мястото на кацането. Както бе заръчал Марко, Харват и Алкът слязоха на един паркинг на „Виа Преторио“ край „Пиацета дела Поста“.

Сребърният двуместен мерцедес беше оставен точно на място, заедно с ключа, подробна карта на Швейцария и пълен резервоар с бензин. Излизайки на шосе А2, те потеглиха към швейцарския кантон Вале, към Тимъти Рейбърн и Емир Токай, за когото хранеха надежди, че е все още жив.