Ответен удар

Глава 31

Джилиън слезе във фоайето на хотел „Гар дю Норд“, облечена в дрехите втора употреба, които Харват беше изпратил в стаята и по-рано същата вечер. Не беше сигурна дали не беше уцелил размера ѝ, или нарочно беше купил черното поло и черните джинси толкова тесни, че да прилепват към тялото ѝ. Каквато и да беше причината, с износеното черно кожено яке тя се чувстваше като истинска парижанка. Топлите дрехи я зарадваха, защото отново беше нахлул студен фронт и натежалият от дъждовни капки нощен въздух пронизваше.

Точно в полунощ Харват се появи във фоайето и ѝ даде знак да го последва. На улицата той я поведе бързо през дъжда към един миниван без прозорци отзад. Беше оставил двигателя да работи и беше надул свистящият радиатор докрай, но вътре все още беше студено.

- Стават ли ти дрехите? - попита той, щом потеглиха.

- Много странно - отвърна Джилиън. - Ботите ми пасват идеално, но останалото леко ми стяга.

Харват ѝ хвърли бегъл поглед, преди да свие надясно към булевард „Мажента“, и каза:

- Не, всичко ти е съвсем по мярка.

Джилиън трябваше да се досети. Щом някой би могъл да определи с точност размера на обувките ѝ само след два дни, прекарани с нея, едва ли би сбъркал с останалото.

- Откъде ги взе?

Гумите на минивана разплискваха вода, докато се придвижваха на юг из локвите.

- От един битпазар.

- А колата?

- От един познат, който има познат….

Джилиън се обърна към багажното отделени

- И предполагам, че всичко отзад е от…

- Същия познат - довърши Харват, който сви по булевард „Страсбург“. После ускори, за да хване зелената светлина на светофара за десния завой.

- И какво е всичко това? ‘

- Шперцове.

- Шперцове? - повтори Джилиън, като погледна към брезентовия сак и двата пластмасови куфара марка „Сторм“ - Сигурно се шегуваш.

- Говоря съвсем сериозно. Наистина. Ще видиш.

Десет минути по-късно навлязоха в оживения квартал ,,Ле Ал“ и успяха да си намерят място за паркиране на една пресечка близо до сградата на „Сотбис“. Харват отвори задните врати на вана и се наведе вътре, за да скрие главата си от дъжда. Придърпа към себе си двата куфара и тежкия черен брезентов сак отвори ги и провери за последно съдържанието им.

- Нали каза, че вътре имало шперцове? - полюбопитства Джилиън, която също беше притичала до багажника и надничаше във вътрешността на колата.

- Така е.

Харват извади от сака малък ковашки чук, дълъг около трийсетина сантиметра:

- Този ще отвори входната врата.

Джилиън го изгледа така, сякаш беше откачил.

- Нали разбираш, че когато те сравних с чук, който третира проблемите си като гвоздеи, говорех метафорично?

Харват не ѝ обърна внимание и пъхна чука под якето си.

- Сериозно ти говоря - настоя Джилиън.

- Знам.

- Кажи ми какво наистина си намислил.

- Казах ти. Ще използвам шперца си, за да отворя входната врата.

- А охраната?

Харват затвори ципа на сака и го метна на рамо. После грабна по-големия от двата куфара и даде знак на Джилиън да вземе по-малкия. Когато затвори задните врати на багажника, каза:

- Ако направим всичко както трябва, те няма и да разберат.

- Ако го направим всичко както трябва?

- Ще се надяваме, че тесните ти джинси няма да ти попречат да бягаш.

- Това ми хареса - каза Джилиън. - Знаеш как да се майтапиш с момичетата.

- Че кой се майтапи? - отвърна Харват и пое надолу по улицата.

Джилиън го засипваше с въпроси през целия път, но на него не му се говореше. Въпреки твърдата кожа на якето му, найлоновите дръжки на претъкания брезентов сак се врязваха в рамото му. Нямаше търпение да го свали на земята. За щастие, тежкият куфар марка ,,Сторм” имаше вградени колелца, които му позволяваха да го дърпа.

На Джилиън много ѝ се искаше да се довери на Харват, но не можеше да се отърве от чувството, че той действа безразсъдно. Да строшиш остъклените входни врати на „Сотбис“ с чук, беше най-безумният план, за който можеше да се сети. Нямаше да направят и пет крачки и въоръжената охрана щеше да ги погне. Тя тъкмо се канеше да му го каже, когато Харват спря. От входната врата на аукционната къща ги деляха три входа. Мушнаха се в един малък безистен и той остави брезентовия сак на земята, пластмасовия куфар на стената и извади пакет цигари и запалка.

- Ето - каза той и ѝ ги подаде.

- Не пуша.

- И аз, но това няма значение.

- А кое има значение?

- Всички в Париж пушат.

- Е, и?

Харват обърна пакета, тръсна го, извади цигара и й я подаде.

- Ако просто стърчим тук и не правим нищо, ще изглеждаме твърде подозрително.

Джилиън не схващаше логиката.

- Но няма проблем да стърчим, без да правим нищо, стига да сме с цигара в устата?

- В Париж е така - каза Харват, като поднесе запалката към цигарата ѝ.

- Знаеш ли, зарязах цигарите преди около три години - подхвърли Джилиън, навеждайки се към пламъка. Когато цигарата и се запали, тя се облегна на стената и всмукна дълбоко. Докато димът изпълваше белите ѝ дробове и никотинът препускаше по кръвта ѝ, я обзе отдавна забравено усещане.

Макар да беше наясно с ужасните последствия, цигарата ѝ достави удоволствие. Сякаш се завръщаше у дома след дълъг път.

- Какво ли не правя за кралицата и родината - въздъхна Джилиън.

Харват мразеше цигарите.

- Не съм ти казал да пушиш наистина.

- А какво да правя с тази цигара?

- Преструвай се. Не вдишвай.

- Късно е - отвърна тя и дръпна отново. Злото сторено. - Докато аз стоя тук, захвърляйки три години волеви усилия и тежък труд, ти какво смяташ да правиш?

Харват пъхна ръце в джобовете на якето си, заклати пети напред-назад и отвърна безгрижно:

- Аз ли? Просто чакам метрото.

- Чакаш проклетото метро? Нали знаеш, че в тази част града то минава под земята?

- Много добре знам - каза Харват и продължи да се пощи ща. - Ако видиш да идва автобусът за „Пикадили“, нали ще бъдеш така добра да ми кажеш?

- Нямаш проблем.

Джилиън пристъпи към входа на безистена и се загледа в проливния дъжд, който тропаше по покривите на паркираните коли. Някъде в далечината от време на време проблясваха светкавици, придружени от гръмотевичен тътен. Джилиън започна да отброява секундите между тях. Бурята ги приближаваше и безпокойството ѝ растеше. Тя стоеше и се взираше в дъждовната улица, а мислите ѝ се върнаха към нощта, в която изгуби и родителите си, и баба си.

- Французите наричат това „danse macabre“ - обясни Харват, който помисли, че Алкът се вглежда в зловещата фреска под стрехите на отсрещната сграда. - Това означава…

- „Танцът на смъртта“ - довърши тя.

Харват излезе от сенките на безистена и застана до нея.

- Познаваш ли я? - поинтересува се той.

- Разбира се. Това е може би една от малкото популярни художествени алегории в областта на палеопатологията. През четиринадесети и петнадесети век хората са вярвали, че скелетите се вдигат от гробовете си, за да изкушат живите да се присъединят към тях в мистериозен танц, който завършва със смърт. Никой не бил имунизиран. Всеки можел да се поддаде на този зов, от папата до простолюдието. Фреските служели като ,,memеnto mori”.

- Какво е ,,memento mori”?

- Най просто казано, напомняне, че каквото и да направим през живота си, всички ще умрем. Смята се, че фразата произхожда от триумфалните шествия в Римската империя. Докато преминавали по улиците, генералите победители били придружавани от роб, който не преставал да им повтаря като заклинание ,, Помни, че си смъртен“. Така са ги връщали към действителността, предполагам.

- Интересно. Знаеш ли къде се намира най-старата подобна фреска?

Джилиън се извърна към него и отговори:

- В Германия. Наричат я „Totentanz“. Представлява празник на живите и мъртвите.

- Всъщност - поправи я Харват - първото изображение на danse macabre е било създадено през 1424 година. Намира се на три пресечки оттук, в Църквата на светите младенци.

- Откъде знаеш?

- Бил съм в Париж няколко пъти. Обичам да научавам интересни факти от историята на местата, които посещавам.

- Сигурен ли си, че първият danse macabre е нарисуван тук?

- Проверих още веднъж този следобед - отвърна Харват. Една светкавица освети лицето му.

Джилиън мислено отброи секундите до гръмотевицата.

- Предполагам, че това има нещо общо с нашия план?

- Донякъде.

- Как така?

Земята под тях започна да тътне от звука на приближаващия се влак на метрото.

- Ще ти кажа след малко - обеща Харват и извади чука изпод якето си. - Но сега трябва да хванем влака.