Ответен удар

Глава 2

36°07’ сев. ш., 41°30’ изт.д.

Северен Ирак

Войниците от Трета мотострелкова бригада „Ароухед “ Втора пехотна дивизия на американската армия бяха прекарали достатъчно време в Ирак, за да свикнат със звука на вражеските куршуми, кънтящи по бронираната повърхност на техния колесен бронетранспортьор „Страйкър“, но откакто бяха дошли в малкото селце Асалаам, на сто и петдесет километра югозападно от Мосул, ги заобикаляше гробна тишина.

Селото бе едно от многото около християнския анклав Мосул, известен със своята религиозна и етническа толерантност. Като цяло мюсюлманите и християните в района живееха в относителна хармония. Всъщност името „Асалаам“ означават на арабски „мир“. Но не местните хора тревожеха членовете на бригадата. На хвърлей камък отвъд границата със Сирия чуждестранните бунтовници представляваха една от най-големите заплахи за тях.

Бяха попадали в достатъчно много засади в Ирак, включително в опустошителна самоубийствена атака на територията на собствената им база, и никой от тях нямаше намерение да се завърне в родината си в нещо по-малко комфортно от самолетна седалка. За чували за трупове не можеше и дума да става.

Лейтенант Кърт Билингс от Кеноша, щата Уисконсин, тъкмо се чудеше защо, по дяволите, не се мярка нищо по пътя, когато се появи главата на командира на челния „Страйкър“:

- Лейтенант, за момента нямаме контакт. Навън няма абсолютно никакво движение. Дори кучета не виждам.

- Сигурно се забавляват в местното медресе - пошегува се радистът.

- Ако е така, все някой би трябвало да остане край селското барбекю - отвърна Билингс. - Бъдете нащрек и си отваряйте очите на четири. Наоколо все е останал някой.

- Казвам ви, сър - повтори командирът на челния бронетранспортьор - навън няма никого. Това място е изоставено.

- Селото не може да се обезлюди за една нощ.

- Възможно е. Намираме се насред нищото. Тези хора не разполагат дори с телефони. А и на кого ще му пука дали са умрели от жажда, или са били гръмнати?

- Все има някакво обяснение за това, че не виждаме никого. Нека да не бързаме - рече Билингс. - Ще направим пълна обиколка на селото и после ще слезем. Ясно?

- Прието, лейтенант - отвърна командирът, чийто бронетранспортьор започна обхода на Асалаам.

За тази задача Билингс беше организирал хората си в два щурмови отряда, всеки от които се състоеше от осем души. Той беше в челната машина на първия отряд, обозначен с кодовото име „Алфа“, а отрядът „Браво“ под командването на сержант Джеймс Русо ги следваше във втория „Страйкър“. Задачата им беше да проверят положението на трима американски християнски хуманитарни служители, които работеха в Асалаам, но не бяха се обаждали в централата си от седмица.

Това беше неблагодарна работа и Билингс не обичаше да извежда подчинените си, за да търсят хора, които въобще нямаха работа в Ирак, нищо че бяха негови сънародници. А и според него терминът „християнски хуманитарен служител“ бе възмутително погрешен. Още не беше срещал сред тях някой, чиято основна цел да е нещо по-различно от това да обръща души в христовата вяра. Вярно, иначе вършеха добра работа и попълваха някои от празнотите, оставяни от по-известните и по-опитни хуманитарни организации, но в крайна сметка си бяха чисто и просто мисионери. На всичко отгоре, същите тези хора притежаваха неземен талант да се забъркват в неприятности. Имаше моменти, в които Билингс се чувстваше повече като спасител край детски басейн, отколкото като войник. Макар и водени от благи намерения, в повечето случаи младите мисионери нямаха нито умения, нито издръжливост и нито някакви зачатъци на здрав разум, за да живеят на място, което все още до голяма степен представляваше военна зона.

И не само това. Американските военнослужещи бяха дислоцирани в Ирак, за да подкрепят иракската армия и сили за сигурност, а не да помагат на група заблудени младежи да намерят пътя. Но винаги когато възникваше подобна ситуация, а това се случваше поне един-два пъти в месеца, трябваше да излизат от базата си и да спасяват собствените си сънародници. Иракчаните не искаха да имат нищо общо с хуманитарните служители. Те бяха твърде заети с това да възстановяват страната си, за да губят време в спасителни операции заради хора, които са дошли неканени в нея. Откровено казано, Билингс не можеше да ги упреква. Той беше предложил на своите командири мисионерите да се застраховат, преди да влязат в Ирак, или поне да бъдат задължени да покриват разходите по спасяването им, както правят туристите и алпинистите в Щатите, но началниците свиха рамене и заявиха, че това не зависи от тях. Щом младите американци трябва да бъдат спасявани, било то в иракските пущинаци или някъде другаде, значи точно това са длъжни направят американските военни. Без значение, че това би могло да застраши живота на други млади американци.

Билингс се вгледа в лицата на хората си от щурмовия отряд и натисна бутона на радиостанцията си.

- Русо, чуваш ли ме?

- Съвсем ясно, лейтенант.

На двайсет и пет години Русо беше старец в сравнение с осемнайсет и деветнайсетгодишните момчета в неговия отряд, но не можеше да се мери с Билингс, който беше на двайсет и осем.

Билингс чу сигнала, което означаваше, че Русо е вдигнал пръста си от бутона за предаване и каза:

- Може да се окаже, че операцията не е просто рутинна проверка с цел „да нагледаме децата“. Нека бъдем по-внимателни.

- Винаги сме внимателни.

Билингс се усмихна. Русо беше прав. Техният взвод беше един от най-добрите в Ирак. За тримесечната си служба бяха отбелязали някои доста впечатляващи победи над лошите, без да понесат сериозни щети.

- И все пак, има нещо гнило в цялата тази работа. Дръж хората си нащрек.

- Тъй вярно, лейтенант. Всъщност, ако отряд „Алфа” предпочита да си остане на топло в машината, сигурен съм, че ние от ,, Браво“ без проблем ще се справим със ситуацията.

От страйкъра на Русо по линията долетя дружно хихикане.

- Не и в този живот, сержант - отвърна Билингс с усмивка. - Щом стигнем на място, нареди на хората си да гледат и да се учат от нас.

- Прието, лейтенант.

Билингс се обърна към момчетата в неговия страйкър и каза:

- Господа, сержант Русо явно си мисли, че днес от нас няма да има нужда. Твърди, че отряд „Браво“ щял сам да се справи със задачата.

- Майната им на „Браво“ - обади се един млад редник на име Стив Шлезингър.

Обикновено Билингс не търпеше подобен език, но обичаше да надъхва хората си преда потенциално опасни ситуации. Освен това, осемнайсетгодишният Шлезингър беше тяхната изгряваща звезда. През последния месец беше открил и помогнал при обезвреждането на повече самоделни експлозиви, отколкото който и да е американски войник за цяла година. Хлапето имаше шесто чувство по отношение на опасността и макар да бе от Чикаго и да смяташе, че „Къбс“ са по-добър отбор от „Милуоки Брюърс“, Билингс го харесваше.

- Добре тогава - отвърна Билингс. - Всички ли са съгласни?

Във вътрешността на челния бронетранспортьор прокънтя звучно „Майната му на отряд „Браво“. Това беше добронамерено съперничество и Билингс познаваше хората си достатъчно добре, за да е наясно, че щом стъпят на терена, нямаше да има значение от кой отряд са. Всички бяха братя, обединени срещу общ враг. Той не се съмняваше, че и Русо повдига духа на своя отряд.

Билингс усети, че бронетранспортьорът забавя ход. Само след няколко мига щяха да излязат навън и да се опитат да разберат какво, по дяволите, ставаше.