Ответен удар

Глава 4

Покрайнините на Багдад

Две седмици по-късно

Отначало Скот Харват не можеше да разбере дали е прострелян или не. След ослепителната бяла светлина зрението му бе замъглено и той чуваше единствено оглушителния пулс на кръвта си, която с мълниеносна скорост нахлуваше и се отдръпваше от тъпанчетата на ушите му. Изобщо не беше допускал, че Халид Аломари носи трети пистолет под робата си. Нож, бръснач, може би дори граната, но не и субкомпактен пистолет. Поредното доказателство за отчаяното му безстрашие.

Някъде отвъд трясъка в ушите си Харват чуваше глас своя шеф, Гари Лоулър, който го увещаваше да изчака да не тръгва без подкрепление, но той твърде много се бе приближил до Аломари, за да го изпусне отново.

Дубай, Аман, Дамаск… терористът винаги го изпреварваше с една, ако не и с две крачки. През последните два месеца, Скот се опитваше да навакса забавянето и да залови човека, сочен от западното разузнаване като предполагаем наследник на Осама бен Ладен. Някои от най-лекомислените анализатори и оперативни агенти в щаба на ЦРУ в Лангли, както и колеги на Харват от Службата за международна разузнавателна помощ (СМРП) към Департамента за вътрешна сигурност бяха лепнали на Аломари прозвището „Осама Джуниър“, или „О Джей” за по-кратко.

Скот, комуто иначе беше присъщо да вижда хумора във всяка ситуация, не се вълнуваше особено от това как нари чат Аломари. Този прякор омаловажаваше пораженията, които убиецът бе нанесъл по време на кратката си, но твърде впечатляваща кариера. Освен това агентът беше поел задачата, воден от лични мотиви. В Кайро терористът едва не го беше убил. Преследването се бе превърнало в безспирна игра на котка и мишка и независимо от ресурсите, с които разполагаше, Харват така и не беше успял да зърне плячката си. Допреди две минути. Ако президентът просто му беше наредил да убие Аломари, вместо да го арестува и да го предаде за разпит, тази изтощителна операция щеше да е приключила преди много време, но именно защото терористът беше неуловим и така добър в онова, което вършеше, американското правителство искаше да бъде заловен жив.

Роден в Абха - същото отдалечено планинско градче в южната провинция Асир на Саудитска Арабия, от което произхождаха четирима от общо петнайсетте похитители, организирали самолетните атаки от 11 септември - Аломари бе израснал в заможно семейство с баща саудитец, майка французойка и отлични връзки със саудитската кралска династия. Високообразован и видял свят, той винаги бе имал усещането, че нещо в живота му липсва. Вътре в него зееше празнина, която не можеше да бъде запълнена с никакви удоволствия, били те круизи край гръцките острови, слънчеви бани по плажовете на Френската Ривиера или гледка към нюйоркския Сентръл парк от декадентския апартамент „Астор“ на хотел „Плаза“ в добавка с жени и шампанско. Подобно на един друг млад саудитски безделник, обезпечен с доверителни фондове, Аломари най-сетне намери онова, което бе търсил - войнстващия ислям.

През 1999 година беше навършил едва двайсет и една години, когато го представиха на Осама бен Ладен. Двамата веднага си допаднаха един на друг. Имаха много общи неща, сред които и сходния произход. Когато Бен Ладен му спомена, че няколко мъже от Абха, родния град на Аломари, са предопределени да се сдобият със слава в очите на Аллах, Халид започна да го моли да бъде включен в акцията, но лидерът на Ал Кайда имаше други планове за младежа, когото вече приемаше за свой син. Аломари също беше обречен да стане велик, но не като разбие самолет в небостъргач. Той притежаваше таланти, далеч по-впечатляващи от тези на братята от 11 септември.

У него имаше нещо, което липсваше на другите млади последователи на джихада, познати на Бен Ладен. Момчето не само притежаваше изключителен вкус, стил и интелигентност, но от майка си, французойката, бе наследил европоидни черти на лицето, които му позволяваха да минава за представител на всякаква националност.

Не, Хатш Аломари не беше създаден, за да разбива самолети в небостъргачи. Твърде ценен бе за подобни мисии. Той щеше да стане най-великото оръжие на Бен Ладен - новата сила, която Западният свят щеше да е принуден да се съобразява.

Младежът премина подготовка в лагерите на Ал Кайда в Афганистан и бе изпратен за по-нататъшно обучение в скандалната пакистанска разузнавателна служба в Исламабад. Там той овладя изкуството на разпита на затворници, изнудването и поръчковите убийства. След това се срещна с Бен Ладен само още веднъж, точно преди лидерът на Ал Кайда да бъде принуден да се укрие в едно от многото си укрепления край границата между Афганистан и Пакистан. Двамата се намираха в една и съща стая, когато беше отпразнуван успехът на атаките от 11 септември и бе заснето прочутото видео с Бен Ладен. Но за разлика от другите присъстващи младежът беше достатъчно благоразумен, за да се премести зад оператора след включването на камерата. Филмът беше използван не само като доказателство за съучастието на Бен Ладен в нападенията, но и за разпознаване на мнозина от вътрешния кръг, светая светих, на Ал Кайда С две думи, той даде на американското разузнаване повече сведения, отколкото водачите на терористичната групировка бяха възнамерявали да предоставят. Аломари остана извън кадър. Ако беше научил нещо от времето, прекарано в Америка и на Запад, то това беше, че или ти манипулираш медиите, или те манипулират теб.

Сега Харват с всички сили се опитваше да избие пистолета от ръката на терориста, но противникът му се оказа изненадващо силен. Аломари се освободи от хватката със светкавично ляво кроше. Харват се наведе настрани, но ударът рикошира болезнено в рамото му. В отговор той заби коляно в слабините на врага си, който изтърва пистолета и изгуби равновесие. Убиецът сграбчи американския агент за раменете и го повлече със себе си, докато падаше.

Преди още Харват да успее да се изправи, Аломари заби лакът в челюстта му. Оперативният агент усети как терористът се измъква изпод него и през ума му пробяга мисълта, че се опитва да се докопа до пистолета.

Умът на Харват работеше трескаво. Беше изпуснал своя картечен пистолет МР-7 на „Хеклер и Кох” още в началото на схватката и знаеше, че няма да си го върне. Можеше да пробва с този в кобура си, но дали щеше да успее да го извади и да стреля преди Аломари? Нямаше друг избор.

Харват се пресегна и извади своята „Берета РХ-4 Сторм“ 40-и калибър, след което се претърколи наляво. Вдигайки оръжието, той се прицели към мястото, където бе видял Аломари за последно, но там вече нямаше никого. Завъртя се мигновено на 180 градуса, подпря се на едното си коляно и прокара пистолета във въздуха в търсене на мишената. Терористът беше изчезнал. Имаше само един възможен изход от сградата и Харват се втурна по петите на врага.

Обедното иракско слънце беше ослепително. На Харват му отне няколко секунди, за да свикне с ярката светлина и да зърне бягащата фигура на Халид Аломари почти на цяла пресечка разстояние. Нямаше как да сбърка мръснокафявата роба на терориста и ярката карирана куфия. Без да губи повече време, Харват се втурна след него.

Спринтът с кубинки и пустинна камуфлажна униформа се оказа тежка задача. Ако зависеше от него, щеше да предпочете шорти, тениска и маратонки „Найк“, с каквито у дома тичаше покрай река Потомак. Въпреки това кубинките и камуфлажът бяха задължителната униформа на отряда за преки действия в Ирак към Американското командване за специални операции и те му бяха зачислени за тази координирана акция срещу Аломари. Координацията обаче впоследствие някак се беше разстроила.

Никой конкретно не носеше вина за това. Харват просто беше принуден сам да вземе решение. С промяната в графика отрядът не успя да се появи на място достатъчно бързо и той, с право или не, беше решил да поеме нещата в свои ръце. Ако не хванеше Халид, преди терористът да стигне до открития сук на две пресечки по-нататък, пак щеше да го изпусне. А ако това се случеше отново, Харват щеше да си има неприятности, по-сериозни от тези, в които се бе забъркал сега. Де да имаше правомощията да убие онова животно. Можеше да го убие с беретата си от разстояние. Но заповедите бяха други.

Имаше реална опасност късметът отново да му изневери и той го знаеше. Опитвайки се да прогони всякакви излишни мисли от ума си, той впрегна колкото сили му бяха останали и затича още по-бързо. В далечината вече виждаше покритите с навеси сергии на големия пазар.

Когато Аломари влезе в сука, Харват вече беше на по-малко от петнайсет стъпки зад него. Убиецът пое по един от многото тесни проходи, като междувременно обръщаше маси и поваляше всичко след себе си, за да забави своя преследвач. Но Харват успяваше да прескочи падналите предмети и скоро намали дистанцията помежду им до десетина стъпки.

Повече от всичко друго му се искаше да тегли куршума на Халид Аломари, но когато беше вече на метър и половина от него, той му се нахвърли в гръб. Краката на терориста се косиха и лицето му се блъсна в земята. Идеално извършената маневра със сигурност щеше да спечели на Харват водеща позиция като футболен защитник на Университета на Южна Калифорния, който беше завършил.

Терористът веднага започна да се съпротивлява, точно както разчиташе Харват. Агентът нанесе няколко бързи удара в бъбреците на противника си и той се разкрещя от болка. Когато Аломари се опита да стане на крака, Харват го зашемети с удар в тила, сграбчи здраво прашната куфия и блъсна лицето му в паважа още три пъти.

По някаква безумна причина врагът не преставаше да се съпротивлява и още веднъж пъхна ръка под робата си. Този път Харват не изчака да види какъв фокус ще му изиграе Аломари, С едно чисто движение той издърпа ръката на мъжа изпод робата и я строши. Аломари се разкрещя още по-силно.

- Това е заради Кайро, гадино - каза Харват и се пресегна към задния джоб на униформата си, където висяха три чифта пластмасови белезници. - И заради това - продължи той, докато връзваше международния терорист за ръцете и краката като прасе, по възможно най-мъчителния и унизителен начин, - че ме накара да тичам след теб два месеца, пет хиляди мили и три проклети пресечки.

След като приключи с белезниците, Харват очакваше дъжд от хули на арабски или английски, или и на двата езика, но вместо това Халид Аломари, елитният убиец на Осама бен Ладен, се разхлипа.

Харват не вярваше на ушите си. Обикновено тези гадини бяха от един дол дренки - негодуващи, тесногръди фанатици.

Не спираха да сипят проклятия по теб и родината ти, докато не им пръснеш черепа или не затръшнеш вратата на затворническата килия под носа им. Но не и Аломари. Нещо не беше наред и Харват го проумя едва когато обърна терориста по гръб. Човекът, когото беше преследвал цели три пресечки и бе пребил почти до безсъзнание, изобщо не беше Халид Аломари. По някакъв начин, без да забележи, бе станала размяна.

Харват тъкмо си мислеше, че нещата не биха могли да се влошат повече, когато вдигна очи към заобикалящата ги тълпа и погледът му се спря на нещо наистина обезпокоително - телевизионен екип на „Ал Джазира“, който беше заснел цялата схватка.