Ответен удар

Глава 18

Белия дом

Вашингтон, окръг Колумбия

На следващия ден

Президентът стоеше и се взираше през стъклените врати на Овалния кабинет към Розовата градина.

- Не бих могъл да бъда по-сериозен. Искам всичко това да приключи, Чък. Разбираш ли ме?

- Да, господин президент. Разбирам ви. Повярвайте ми, всички искаме това, но само с пожелания няма да стане. Няма как да вкараме духа обратно в бутилката. Не и сега.

- Не ме интересува дали ще го вкараме обратно в проклетата бутилка! - отвърна рязко Рътлидж, като извърна лице към шефа на канцеларията си. - Просто не искам една безскрупулна сенаторка да напредне в кариерата си, като хвърли на вълците един свестен човек. След всичко, което е сторил за страната си, да изправим на позорния стълб Скот Харват е не просто несправедливо, а направо неморално.

- При цялото ми уважение, сър - отговори Чарлз Андерсън, - но тя не иска да види Харват на позорния стълб, а вас.

Президентът се обърна и застана отново зад бюрото си.

- Защо тогава не е погнала мен?

- Погнала е точно теб, Джек. Просто такива са методите и. Знаеш го.

- Е, методите и намирисват.

- Тук мненията ни съвпадат - съгласи се Андерсън.

- Не е редно да съсипваш почтени хора, на които страната разчита. Щом аз нейната цел, нека се захване с мен.

- Ще се погрижа да й го кажа, когато пристигне. А междувременно, ако ми дадеш някакви компрометиращи снимки на самия себе си, може да я убедя да се съгласи на сделка.

Президентът сякаш понечи да се усмихне, но на лицето му се изписа само гримаса и той премина към следваща тема:

- Какво ново от главното командване и от Военномедицинския институт по заразните болести?

Андерсън извади официалния доклад от папката пред себе си и отговори:

- Новините не са добри. Институтът е изолирал на болестта, но тя, изглежда, е резистентна към всичко, което са пробвали. В момента работят с представители на Центъра за контрол и превенция на болестите и отделението на клиниката за екзотични болести “Майо”, но засега не са отбелязали напредък. Поне засега няма други случаи, освен инцидента в Асалаам.

- Засега - уточни президентът. - И то само защото в момента така е изгодно на онези, които стоят зад всичко това. Каква е степента ни на готовност, ако болестта се появи тук?

Андерсън се върна към доклада си и отвърна:

- Първите, които поемат случаите, ще бъдат личните лекари и спешните отделения на болниците. Разпространихме бюлетини чрез системата “Хелтуоч”, с който призоваваме да докладват на местните здравни служби за всички случаи, при които се наблюдават познатите ни симптоми. Съответните здравни служби ще докладват на кризисен център, създаден към Департамента за вътрешна сигурност. Най-важното е да успеем в най-кратки срокове да ограничим разпространението на възможна епидемия.

- Какво ще правим, ако не успеем?

Андерсън се опита да успокои президента.

- Нека не се тревожим предават познатите ни симптоми. Съответните здравни служби ще докладват на кризисен център, създаден преждевременно.

- Чък, и двамата знаем много добре, че е само въпрос на време. Те вече са се сдобили със страховития бич божи. Бич, който ще пощади само последователите на тяхната вяра.

- Което ни вдъхва увереност, че е възможно болестта да бъде избегната… Че има начин да се имунизираме срещу нея.

На президента много му се искаше да може да сподели оптимизма на Андерсън, но той трябваше да бъде подготвен за най-лошото и едва след това да се надява на най-доброто.

- А ако не сме в състояние да ограничим разпространението на болестта и не успеем да имунизираме населението? Тогава какво?

- Военномедицинският институт все още разработва възможните сценарии.

- Да бъдем откровени. Какво ще стане в най-лошия случай?

Шефът на канцеларията нямаше избор, освен да отвърне с неохота:

- В най-лошия случай трябва да действаме по протокола „Лагерен огън“, за да гарантираме ликвидирането на това нещо още в зародиш.

Лицето на Рътлидж изгуби цвят.

- И аз ще стана първият американски президент, дал съгласие за термоядрен удар на родна земя срещу собствения му народ.