Ответен удар

Глава 59

Швейцария

Вече беше минало полунощ, когато Джилиън и Харват пристигнаха в потъналия в тишина град Сион, столица на швейцарския кантон Вале, и отседнаха в един от хотелите му.

На следващата сутрин, след като закусиха и побъбриха с адмистратора, те се качиха в колата, прекосиха града и спряха пред магазин за електроника, наречен ,, Франсоа ЖОСТ", откъдето Харват купи цифров фотоапарат с висока резолюция, малка цифрова видеокамера и принтер от висок клас. В добавка към изключително мощните телефотообективи той взе и един специален вид обектив, от който по-рано можеха да се възползват единствено хора от разузнаването и специалните служби. Произведен от компания на име ,,Скуинтар“, продуктът имаше вградено огледало, което позволяваше да се снима под прав ъгъл. В общи линии, корпусът му можеше да се завърти почти на 360 градуса, докато самият фотоапарат беше неподвижен и гледаше в една посока. Използван за наблюдение от години, обективът „Скуинтар“ даваше възможност на притежателя си да заснема обекти незабелязано.

След като продавачът обясни как работят фотоапаратът и камерата и убеди Харват да се спре на по-висок клас карти с памет и да купи допълнителни зарядни устройства, видеокасети и двоен адаптер за кола, двамата излязоха от магазина и потеглиха към селцето Льо Ральор.

По пътя Джилиън включи зарядните устройства, а Харват ѝ обясни какъв е планът му. Елементът на изненада беше единственото им предимство. Ако Рейбърн разбереше, че го търсят, те не само щяха да изгубят преднината си. В случай че още държеше Емир Токай жив, можеше да се уплаши и да го убие - нещо, което трябваше да избегнат на всяка цена.

Кацнало на бреговете на малко ледниково езеро, обградено от всички страни от отвесните скали на Бернските Алпи, Льо Ральор беше едно от най-хубавите села, които Харват и Джилиън някога бяха виждали. Мястото бе достойно да украси рекламните плакати, популяризиращи туризма в Швейцария. Каскадите от цветя в сандъчетата по прозорците на дървените къщи с изящни орнаменти и снежнобялата селска църква с овехтяла, покрита с медна ламарина камбанария подчертаваха внушителното великолепие на околността.

Първата им спирка беше при туристическото бюро, което не беше нищо повече от малка стъклена кабина с банкомат и няколко стойки с брошури. След като се ориентираха накъде да тръгнат, Харват и Джилиън извадиха фотоапаратите си и поеха към центъра на селото.

Сред шикозните бутици за облекло, които очевидно бяха намерили място в Льо Ральор, за да привличат тълпи от заможни туристи, се кипреха малките магазинчета и дюкянчета - истинската душа на селото. Харват и Джилиън минаха покрай магазин за сирене, сладкарница, месарница и пекарна - свидетелства за френското наследство в региона. „Но какво би могло да доведе Рейбърн тук?", чудеше се Харват.

Загадката започна да се разплита, когато стигнаха до селския площад и забелязаха две полицейски коли, паркирани успоредно една на друга пред стар кабинков лифт. Гледката напомняше на Харват за нещо, но той не можа да се сети какво. Проследи с очи въжената линия, която стигаше чак до върха на едно от възвишенията. Дори със своя теле- фотообектив от такова голямо разстояние той успя да види единствено горната станция на кабинковия лифт.

Пред каменните стъпала, водещи до кабината, беше опъната тежка метална верига. И в случай че веригата или полицаите не бяха достатъчни да отпратят любопитните минувачи, на нея беше увесена голяма метална табела с надпис „Вход забранен“ на няколко езика.

Позиционирайки Джилиън под прав ъгъл към въжената линия, Харват се възползва от своя обектив „Скуинтар“, монтиран към фотоапарата му, и започна да щрака. След като вече беше направил достатъчно снимки, той я повика и ѝ предложи да изпият по едно кафе.

Заеха масата на малко кафене, което гледаше към площад ,, Ла Бержер''. Това беше едно от заведенията, в които Рейбърн беше използвал дебитната си карта. От мястото на Харват се виждаше и банката, от която преди два дни беше теглил пари в брой. Вземайки ги за туристи, сервитьорката им донесе две менюта изписани на английски, италиански, френски и немски. Харват не обърна внимание на своето и вместо това започна да разглежда снимките си на цифровия си фотоапарат. Джилиън обаче беше в настроение за нещо повече от кафе и разгледа менюто.

- Интересно - каза тя след известно време.

- Кое? - попита Харват, без да вдигне поглед от фотоапарата.

- Кабинковият лифт.

- Какво за него?

- Отзад на менюто има кратко описание на селото и неговата история. Явно на върха на онази планина е имало манастир, но в началото на двадесети век монасите вече не можели да си позволят поддръжката му и го продали на група хора, които го превърнали в санаториум.

- Нещо като здравен курорт? - осведоми се Харват, все още погълнат от снимките.

- Точно така. Той привличал богати клиенти от цяла Европа и най-вече от Женева, поради близкото си местоположение. Курортът обаче западнал през шейсетте години и дълго останал занемарен. По-късно, през осемдесетте, санаториумът бил закупен, ремонтиран основно и превърнат в частна резиденция.

- Чия частна резиденция?

- Не пише. Единствената допълнителна информация е, че върхът, на който са издигнати сградите, е с височина хиляда деветстотин и осемдесет метра и е обграден от планини и стръмни скали от всички страни. Единственият начин да се качиш или да слезеш оттам е посредством кабинковия лифт.

- Който по някаква причина е охраняван от тежковъоръжени полицаи - отбеляза Харват, като извърна поглед към площада.

- Избрахте ли си? - поинтересува се сервитьорката, след като се появи до масата с тефтер и молив в ръце.

- За мен капучино и шоколадов кроасан - поръча Джилиън, като остави менюто на масата и погледна към Харват.

- Еспресо, моля.

- Имам един въпрос - каза Джилиън - Току-що се зачетох в историята на Льо Ральор, отпечатана на менюто, и много ме заинтригува сградата на бившия манастир на върха, до който се стига с кабинковия лифт.

Харват се напрегна, разтревожен, че прикритието им ще отиде по дяволите, но после се отпусна, осъзнавайки, че вероятно всеки посетител на кафенето задава този въпрос.

- Навремето, мадам, не е имало кабинков лифт. Бил е изграден по-късно, по времето на санаториума.

- Ясно - каза Джилиън. - Сигурно е много романтично да живееш в стар манастир на планински връх. Тук пише, че днес това е частна резиденция.

- Точно така.

Джилиън се наклони към сервитьорката и попита:

- Кой живее там сега? Да не би да е някоя голяма кинозвезда, която се опитва да избяга от суматохата? Говори се, че Майкъл Кейн притежава вила наблизо.

Сервитьорката се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и отвърна:

- Мястото принадлежи на Ага Хан от Бомбай.

- Ага Хан? - повтори Харват.

- Oui, Monsieur.

- Шиитският духовен водач?

- Oui, Monsieur - потвърди отново сервитьорката. - Той е много, много богат. Знаете ли, че на всеки свой рожден ден получава от хората си толкова изумруди, диаманти и рубини, колкото е собственото му тегло?

- Чувал съм - отвърна Харват, който знаеше много добре, че този ритуал отдавна не се спазва. Освен това навремето рожденикът беше получавал само злато или диаманти, отговарящи на теглото му, но и това не беше за подценяване. Така или иначе, митът придаваше романтична загадъчност на мястото. - Ето защо лифтът се охранява от полиция.

- Да, но той си има и телохранители. Понякога вечер, когато не са на работа, слизат в селото. Полицията охранява кабинковия лифт само когато Ага Хан отсяда в „Шато Еглемон“.

- Еглемон? - повтори Джилиън. - Това ли е името на манастира?

- Да, означава ,,орлова планина''.

- Е, надявам се кафето тук да е толкова добро, колкото и гледката - усмихна се Харват. Колкото по-бързо им изпълнеха поръчката толкова по-скоро щяха да си тръгнат. По някакъв начин Ага Хан беше замесен в цялата история и Скот трябваше да разбере как. Той знаеше достатъчно за този човек, за да е наясно, че двете полицейски коли в подножието на лифта бяха само върхът на „охранителния айсберг“. Ага Хан си осигуряваше винаги най-доброто и колкото повече Харват се замисляше, толкова повече интуицията му подсказваше къде точно Тимъти Рейбърн си е намерил доходоносна работа.