Ответен удар

Глава 68

Въпреки че се раздели с няколко стотарки в зелено, за да убеди управителя на „Барок кафе“, най-нашумялото нощно заведение в Сион, намиращо се на „Авеню дьо Франс“ 24, да изпълни молбата му, цената си струваше. Единственото, което човекът щеше да си спомня от тази нощ, щеше да е само един американец и най-голямата пачка банкноти, която беше виждал през живота си, и операцията нямаше да засегне кариерата на Клаудия, Хорст Шрьодер и швейцарските командоси. Харват реши, че се е отървал евтино. Макар че клубът претендираше да е наследник на великата традиция на френските кръчми като „Ла Купол“, „Ле Гран капюсин“, „Льо Шиен Ки Фюм”, ,, Льо Трен Блю“ и „Ще Фло“, управителят имаше още много какво да учи за печеленето на пари.

Четиридесет и пет минути преди уречения час първият от охраната на Рейбърн влезе в „Барок кафе“, запъти се към бара и се разположи на една от високите коктейлни маси. Човекът биеше на очи и хората на Шрьодер, които се преструваха на бодигардове на клуба, го забелязаха мигновено. Следващият беше много по-труден за разпознаване. Беше се слял с посетителите почти идеално. Ако един от мнимите бодигардове не го бе мярнал да виси отвън и да чака някоя групичка, с която да завърже приятелство и да се вмъкне в заведението, щяха лесно да го пропуснат.

Когато най-сетне се появи и разжалваният агент на Сикрет сървис, той беше придружен от още двама души, които не се опитваха да прикрият защо и с кого са дошли. Рейбърн огледа набързо кафенето, откри каквото търсеше и не обърна никакво внимание на сервитьорката, която се поинтересува дали има резервация. Резервация нямаше, но резерви по повод срещата - колкото щеш. Когато обаче забеляза разкошната жена, седнала сама на една маса зад неотворена бутилка „Дом Периньон“, и златната гривна на китката ѝ, която беше съвършено копие на другата, заключена в сейфа му, това му бе достатъчно, за да не се откаже.

- Ако това бе бутилка „Кристал“ - каза Рейбърн, доближавайки Мюлер, - щях да се обърна и да си тръгна. За мен е удоволствие да се запозная с жена от такава класа.

Клаудия се усмихна и покани с жест госта си да седне на празния стол срещу нея.

- Съжалявам, че няма повече места, но както знаете, молбата ми бе да дойдете сам.

Рейбърн погледна Клаудия и после махна с ръка на двамата си охранители да се отдалечат.

- Изглеждате ми умна жена. Със сигурност не сте очаквали да дойда на подобна среща, без да доведа и мои колеги като придружители.

- Честно казано, господин Рейбърн, не знаех какво да очаквам. Досега не съм правила нещо подобно.

- Наистина ли? - отвърна той, извади бутилката от кофата с лед и започна да разкъсва станиола около телената клетка. - Мен със сигурност успяхте да заблудите.

- Направих каквото беше необходимо, за да се срещна с вас - каза Клаудия.

Харват, който беше се погрижил да няма свободни маси около тяхната, видя как придружителите на Рейбърн се присъединиха към колегите си на единственото място, откъдето можеха да държат шефа си под око - бара в предната част на заведението. Успокоени, че жената не представлява сериозна заплаха, те поръчаха по едно питие за всички и скоро започнаха да се заглеждат в стилните посетители, претъпкали модното заведение. И без това не им беше казал защо ги взима със себе си, беше им наредил само да му пазят гърба и нищо повече. Без каквито и да било обяснения. Доколкото можеха да съдят, единственият проблем, който шефът им имаше тази вечер, беше как да вкара седящата срещу него зашеметяваща жена в леглото си.

- И как точно разбрахте къде да ме търсите?

Харват беше очаквал този въпрос и беше подготвил швейцарския прокурор с възможно най-добрия отговор - истината.

- Имейл адресът, който сте дали на Мари Лавоан. Използвах го, за да ви намеря.

- Това е невъзможно - усмихна се Рейбърн. - Към тази електронна пощенска кутия не е приложена никаква лична информация.

- Не, но сте използвали дебитна карта „Виза“, за да платите за нея, а картата черпи средства от една банка в Малта.

Усмивката му изчезна.

- Това все още не обяснява как се озовахте в подножието на лифта и защо ми оставихте пакет с „хуманитарна помощ“.

- Прикривате следите си много добре - поласка го тя. - Но сте допуснали една-единствена грешка.

- А именно?

- Използвали сте картата в Льо Ральор. Щом научих за това, наех детектив в Женева и той свърши останалото.

Рейбърн не беше във възторг, че жената е прибягнала до услугите на детектив, но можеше да се погрижи за него по-късно, ако се наложеше. Тя обаче успя да го впечатли.

- Явно сте похарчили известна сума пари, за да ме откриете. Надявам се да си е заслужавало.

- Ще видим - отговори Клаудия.

- Защо не ми разкажете как попаднахте на тези хубави гривни?

- Баща ми беше в екипа на Доналд Елисън.

- Бернар Лавоан? Той ли ви беше баща?

- Не, Морис Веве. Помощникът на Бернар.

- Носачът - спомни си Рейбърн. - Разбира се. Но какво общо има това с мен?

- Както споменах в бележката си, Мари Лавоан не е споделила цялата информация с вас. Изпратеното в ,,Сотбис" е било само малка част от онова, с което е разполагала.

Рейбърн отвлече за миг вниманието си от бутилката шампанско и каза:

- Знаех си, че не може да ѝ се вярва.

- Напълно съм съгласна с вас, господин Рейбърн. Баща ми вложи точно толкова усилия в работата, колкото и мосю Лавоан. И все пак, Мари изобщо не си е и помислила да ме включи във вашите сделки.

- Трябва да ме разберете. Отношенията ми с Мари Лавоан са много….

- Бяха - поправи го Клаудия, прекъсвайки го по средата на изречението. - Отношенията ви са „били”.

- За какво говорите?

- Мари Лавоан е била убита, господин Рейбърн. Точно както съм сигурна, че баща ми, мосю Лавоан и доктор Елисън са били убити.

- Защо ме гледате така? - попита Рейбърн. - Нямам нищо общо със смъртта им.

- Така ли?

- Не.

Мюлер устоя на втренчения му поглед и после каза:

- Каквото и да се е случило, вече няма голямо значение. Дойдох тук по работа, а не да печеля приятели.

- Жалко - отвърна Рейбърн, който свали телената клетка и внимателно завъртя дъното на тъмнозелената бутилка шампанско, докато тапата не изскочи с меко пукване. - Имам чувството, че с вас можем да станем изключителни приятели.

- Съмнявам се.

Рейбърн наля шампанско в чашите им и отново постави бутилката в кофата с лед.

- Тогава най-добре да прескочим любезностите и да преминем по същество.

- Напълно съм съгласна - каза Клаудия, поемайки подадената ѝ чаша.

Прескачайки и тоста, Рейбърн отпи от шампанското, облиза устни доволно и продължи разговора:

- Казахте, че Мари Лавоан не е била напълно искрена с мен. От къде знаете това?

Мюлер остави чашата си на масата и отговори:

- Всички артефакти от пещерата са били пренесени от баща ми и Бернар Лавоан… , работили са наравно.

- Следователно вие се чувствате в правото си да искате равен дял. Прав ли съм?

- Точно така.

- Само че имаме проблем. Според вас Мари Лавоан вече не е сред живите.

- Всъщност според полицията.

Рейбърн пое още една глътка шампанско и се поинтересува:

- Каква точно с била причината за смъртта на Мари Лавоан?

- Огнестрелна рана в главата - отвърна появилият се зад него Харват, предрешен като сервитьор и дегизиран с по-тъмна коса, очила и козя брадичка.

Той опря до тила на Рейбърн пистолет със заглушител, увит в голяма ленена салфетка и скрит под подноса му.

- Куршумът е изстрелян от оръжие, подобно на това, което усещаш опряно в тила си точно в този момент.

Виждайки, че Харват е установил контакт с Рейбърн, Шрьодер извади от джоба си своя клетъчен телефон и изпрати текстово съобщение до екипа си. Четиридесет и пет минути по-късно чифт шокови гранати се взривиха пред входа на кафенето. Всички вътре, включително хората на Рейбърн, надникнаха през прозорците, за да видят какво се е случило. През това време по посока към бара бяха хвърлени още три шокови и няколко димни гранати.