Ответен удар

Глава 27

Париж

Това несъмнено беше най-лошият полет, който Скот Харват беше преживял някога. Силната буря блъскаше самолета през цялото пътуване над Ламанша. Дори най-стоически настроените пасажери бяха сграбчили отчаяно облегалките за ръце на седалките си. От мястото, където беше седнал, Харват виждаше, че Джилиън Алкът бе на ръба да се разпадне. За по-голяма безопасност се бяха качили отделно един от друг на нискотарифен самолет на международното летище в Нюкасъл. Британската полиция щеше да търси мъж и жена, пътуващи заедно.

Щом кацнаха в Париж и преминаха през паспортния контрол и митницата. Харват най-сетне изпусна тиха въздишка на облекчение. За разлика от Алкът, той беше под чуждо име и с фалшив паспорт. Фактът, че тя успя да премине проверките, без да я спрат, вероятно означаваше, че полицията разполага само с нейни снимки, но още не бяха установили нейната самоличност. Имаха късмет, но не можеха да се надяват, че той ще ги съпътства вечно. Трябваше незабавно да постигнат някакъв напредък.

Париж обикновено допадаше на Харват с модните бистра на квартал Маре, уединените кафенета на Сен Жермен де Пре, опушените барове на Латинския квартал… Нямаше друг такъв град в света. Но докато таксито им разплискваше водата от огромните локви, през които преминаваше по пътя към “Сотбис”, Париж му се стори някак чужд. Имаше нещо различно в него… Нещо не беше както трябва. Може би заради светкавиците, които прорязваха необичайно черното следобедно небе. Харват беше виждал всякакво време в Париж, но не и такова. Когато таксито им спря пред една доста запусната фасада в квартал ,,Ле Ал“, вече ръмеше ситен дъждец.

- Дали не сме объркали мястото? - зачуди се Джилиън, вперила поглед в сградата.

Харват провери още веднъж листчето с адреса, което им беше дала Ванеса Уиткоум.

- Тук е - каза той, след което плати на шофьора, излезе от таксито и отвори вратата на Джилиън.

В зданието, пред което се изправиха, вероятно се намираха складът и отделът за реставрации. Видът му обаче беше много различен от бляскавата сграда на аукционната къща „Сотбис“ на улица „Фобур Сен Оноре“ - само на няколко крачки от парижкия хотел „Риц“. Тази занемарена, порутена постройка, която бе застрашително наклонена вляво (както много нейни посестрими във Франция), сигурно беше поне на триста години. Изглеждаше така, сякаш ще рухне и при най-слабия сеизмичен трус.

Когато се затичаха към входната врата, до ушите на Харват долетя силен грохот. И двамата усетиха как тротоарът затрепери под краката им. Скот се сети почти веднага, че стоят над една от многото линии на метрото, които се пресичаха при близката метростанция ,, Шатле ле Ал“.

Емил Зола нарекъл „Ле Ал“ „пъпа на Париж“ - уместен прякор за квартала, приютил най-големия градски пазар, където гражданите, ресторантьорите и търговците се стичаха всекидневно, за да купуват широкия асортимент от основни продукти, съставляващи парижкото меню. На практика „Ле Ал“ беше център на Париж със своето разположение непосредствено на север от Лувъра - точката, от която всички парижки административни райони, или арондисмани, се подреждат спираловидно по часовниковата стрелка подобно на раковина.

Отляво, триетажната сграда на „Сотбис“ граничеше с някакъв склад, а отдясно - с месарница. Под стряхата на месарския магазин имаше фреска, която се стори позната на Харват. Преди да сети къде я е виждал обаче, бравата на входната врата с жужене се отвори и Джилиън се вмъкна вътре.

Вътре помещенията имаха неочаквано съвременен вид и бяха в пълен контраст с похабената фасада. За действителната възраст на сградата намекваха единствено износените от времето дървени подове, полирани до такава степен, че наподобяваха оцветени в меден нюанс огледала. Редици халогенни лампи осветяваха най-различни картини и скулптури, изложени на фона на голите бели стени. Лъскавата гладка алуминиева рецепция беше разположена пред матирано стъкло с гравираната емблема на „Сотбис“. Зад гишето стоеше безупречно облечена млада жена, а от двете и страни бяха изправени двама охранители в стегнати черни униформи. В никакъв случай не бяха обикновени ченгета. В погледа им безпогрешно се четеше предупреждението „Не се бъзикай с мен“. Ако съдеше по картечните пистолети „Хеклер и Кох”, модел МР5, преметнати през рамото им, защитните жилетки на гърдите им и беретите 40-и калибър на хълбоците им, техните работодатели приемаха охраната на това крило много на сериозно. Харват знаеше, че стойността на складираните в сградата произведения на изкуството беше астрономическа.

Джилиън се представи на секретарката, а Харват кимна любезно на двамата излъчващи могъщество охранители. Никой от тях не отвърна на поздрава му. И двамата не отлепяха преценяващите си очи от него.

- Да, добре - отвърна привлекателната рецепционистка, след което постави на място телефонната слушалка и се обърна към Джилиън. - Кабинетът на доктор Дейвидсън е на най-горния етаж в дъното на коридора. Моля, покажете документи за самоличност.

Джилиън и Харват представиха паспортите си. Жената копира информацията и дигиталните снимки на двамата посетители. Няколко мига по-късно машината зад бюрото и изплю две ламинирани карти.

- Ще бъдете ли така любезни да закачите тези посетителски пропуски на дрехите си? - помоли жената Джилиън. - Можете да се качите горе.

Те мълчаливо се заизкачваха по тясна вита стълба. Щом стигнаха до третия етаж, сякаш стъпиха на снимачната площадка на ,, Тримата мускетари”.

Грубо издяланите дъски на дюшемето кореспондираха с дървените греди по ниския таван. Маслени платна от осемнадесети век, изобразяващи живота в кралския двор, пасторални сцени и най-различни натюрморти висяха в позлатени рамки по продължение на двете стени на коридора. Под картините имаше по някой антикварен стол или колекция от книги с кожена подвързия, струпани артистично върху яки маси в рустикален стил. Ако не беше съвременното халогенно осветление, Харват можеше да се закълне, че са се върнали назад във времето.

Кабинетът на Дейвидсън беше отдясно в дъното на коридора. Когато приближиха тежката дървена врата, Харват почука и отвътре се чу глас, който ги покани да влязат. Доктор Моли Дейвидсън стана от бюрото си, за да посрещне двамата гости. Видът ѝ никак не отговаряше на предварителните представи на агента.

Тя беше поне с пет сантиметра по-висока от него и с дългата си руса коса и загоряла кожа приличаше повече на плажна волейболистка, отколкото на един от най-изтъкнатите експерти по древни оръжия и снаряжение в света.

- Доктор Дейвидсън - Джилиън протегна ръката си, след като тримата се срещнаха в средата на кабинета. - Аз съм доктор Алкът, а това е Сам Герин. - Тя използва името, под което пътуваше Харват.

С необичайната си дължина, наклонения таван и сгушените под стрехи прозорчета кабинетът напомняше на типична парижка мансардна или chamber de bonne, предназначена за складиране на домакински вещи. Дългото помещение изглеждаше така, сякаш беше използвано от “Сорбис” най-вече за хранилище, но някой беше събрал по-голямата част от мебелите и картонените кашони в дъното, за да разчисти място за лондонския специалист по древни оръжия.

Покрай вътрешната стена бяха наредени работни плотове с микроскопи, лупи и множество други инструменти. Под прозорците имаше малка редица книжни рафтове. Центърът на стаята беше зает от огромна работна маса, поне два метра широка и двойно по-дълга. Половината от нея беше покрита с бели листа, върху които бяха сложени артефактите, изследвани от доктор Дейвидсън, в това число и нагръдниците.

Дейвидсън се ръкува и с двамата и затвори вратата след тях.

- Извинете за теснотията. Толкова място успяха да ми осигурят за това кратко време.

През затворените прозорци от улицата все още долиташе воят на профучаващите веспи и грохотът на дизеловите камиони за доставки. Харват дочу и приглушената мелодия на песен, която му се стори позната. Тя сякаш идваше от вътрешността на самото помещение. Известно време той се вслушва напрегнато, докато не се сети коя е. Беше фънк класиката от седемдесетте „Любов на въртележка“ на „Охайо Плейърс“. Ако доктор Дейвидсън държеше стереоуредба на някое скришно място, трябваше да ѝ се признае, че имаше добър вкус.

- Извинете и за този шум - добави Дейвидсън. - Собственикът на съседния магазин е дал под наем апартамента на горния етаж на млад диджей, който е вкъщи по цял ден, а после цяла нощ го няма. През половината от времето ми се налага да си нося работата вкъщи, за да избягам от глъчката.

Дейвидсън отиде до дъното на кабинета, удари силно с юмрук по стената и извика на френски на съседа си да намали музиката. Заповедта, изглежда, имаше ефект, защото след секунди вече се чуваше едва-едва.

На Харват не му хареса особено, че доктор Дейвидсън определя музиката на „Охайо Плейърс“ като шум.

- Съжалявам, че не можах да ви дам повече информация по телефона - продължи Дейвидсън, като се запъти към компютъра си и извади някаква кутия от едно чекмедже. - Но както ви споменах, днес следобед очаквах няколко ключови резултата от тестове. Предметите са у нас от седмица.

- Няма нищо - отвърна Джилиън. - Имате ли вече резултатите от тестовете?

- Да, току-що ги получих.

- Какво ще ни кажете? - попита Харват, като вдигна огромния боен чук от масата и го прехвърли от едната си ръка в другата, за да прецени тежестта му.

- Ще ви кажа - Сопна се Дейвидсън, която донесе кутия с бели памучни ръкавици и подаде един чифт на Харват, - че предпочитам да не пипате артефактите без мое позволение, но дори и да ви го дам, трябва да бъдете задължително с ръкавици. Тези предмети са много стари и трябва да се отнасяме към тях изключително грижливо.

- Разбира се - съгласи се Харват. Остави чука на мястото му и си сложи ръкавиците. - Извинете.

Гневът на Дейвидсън се поуталожи.

- Предполагам, че не сте повредили нищо. От всичко, което бихте могъл да изберете, вие се спряхте на най-здравата реликва. Невероятен предмет. Според нашите изследвания главата на чука е била изкована от метали, добити в Северна Африка, а дръжката му, колкото и невероятно да звучи, е издялана от индийски тик - най-твърдата дървесина, позната на човечеството.

- Защо да е невероятно?

- Защото отнесохме този предмет към трети век преди новата ера, а се смята, че Гърция е била единствената пресечна точка на тези две цивилизации. Няма данни, че Индия и Северна Африка са поддържали преки търговски отношения.

- Дали древните гърци са търгували със северноафрикански метали или индийски тик? - попита Джилиън.

- Не мога да твърдя, че съм експерт в която и да било от двете култури - отвърна Дейвидсън. - Това е извън моята компетенция. Познанията ми са в областта на средновековните оръжия, но предполагам, че всичко е възможно. Колкото е оцеляло от древния свят до наши дни, толкова е и изгубено.

Джилиън кимна в знак на съгласие, а Харват тръгна покрай масата и се поинтересува:

- Вашето изследване върху всички тези предмети ли е?

- Да. Според нашия клиент всичките са били открити в едно находище.

- И къде именно?

- Не знаем - отговори Дейвидсън.

- Така ли? - каза Харват с известен скиптизъм. - И защо?

- Клиентът не иска да разкрие тази информация.

- Това със сигурност не ви улеснява - каза Джилиън подкупващо.

- Никак даже - отвърна Дейвидсън. - Всъщност това много ни затруднява. Но в някои случаи подобни предмети са били в семействата на клиентите ни от поколения и има вероятност те просто да не знаят какъв е действителният им произход.

,,А има и голяма вероятност доста от артефактите, които донасят, да са свързани с престъпния свят и техните собственици да дават възможно най-малка информация, за да не попаднат в полезрението на властите”, помисли си Харват. Беше проучил престижната британска аукционна къща, преди да пристигне в Париж, на един обществен интернет - терминал на летище Нюкасъл. Оказа се, че през годините “Сотбис” са били замесени в многобройни скандали, свързани с продажбата на крадени предмети, така че изобщо не бяха наивници. Аукционната къща обаче си беше изградила репутация, че гарантира анонимността на клиентите си на всяка цена. Нямаше да му е приятно, но ако се наложеше, щеше да притисне Моли Дейвидсън. За момента обаче той искаше да узнае повече за нейните проучвания и какво беше успяла да открие.

- В имейла ви доктор Уиткоум споменавате, че според вас нагръдниците са произведени в Картаген към трети век преди новата ера. Защо смятате така?

- Материалите, използвани за изработка на нагръдниците, могат да бъдат отнесени към този период - отвърна Дейвидсън. - Освен това и другите артефакти, открити заедно с тях, ме карат да мисля в тази посока.

- В смисъл?

- Има монети от Иберийския полуостров, глави на копия от древен Египет, глави на стрели от Галия, та дори и стреме на нумидийски конник. Истински миш - маш. Ако съдя по оръжията и снаряжението, хипотезата ми е, че тази сбирка е принадлежала или на военно подразделение, което е пътувало надлъж и нашир по древния свят, в района на Средиземноморието, или….

- …е дошла от армия, съставена предимно от наемници от Средиземноморието и околните територии - довърши Харват. - Като армията на Ханибал.