Ответен удар

Глава 44

Изкачването до Траверсет бе стръмно, опасно и изключително трудно. И Харват, и Алкът на няколко пъти губиха опора под краката си. Морените бяха осеяни с отломки от остри камъни и назъбени късове шисти. Далеч пред тях се извисяваше връх Монвизо. Сред сгъстяващата се пелена от тежки облаци, които се струпваха около него, снежният му силует изглеждаше още по-заплашителен. Харват знаеше, че ще се сблъскат с лошо време. Преди да тръгнат, Мари им беше казала метеорологичната прогноза - боговете не гледаха благосклонно на авантюрата им. Можеха само да се надяват, че ще се движат достатъчно бързо, за да изпреварят бурята.

Когато най-накрая стигнаха до прохода, бяха капнали от умора. Намираха се в зоната на вечните снегове, но им бе все едно. Свалиха раниците си и потърсиха място, където да полегнат. Харват извади една от бутилките с вода и я пресуши на три големи глътки. Обезводняването беше една от най-честите последици от изкачването на големи височини. Той погледна към ръкавиците си, чиито длани бяха продрани на ивици. В същото състояние бяха и ръкавиците на Джилиън. Харват извади от раницата си ролка армирана лента, закрепи криво-ляво ръкавиците си и после я подхвърли на Алкът.

Щом и тя залепи нейните, двамата отново нарамиха раниците и продължиха нагоре. Ако обърнеха поглед назад, назъбените канари и скалните струпвания щяха да им се сторят като дансинг в сравнение с онова, което ги чакаше. Проходът лъкатушеше покрай северната страна на Монвизо, ветровете набираха страшна сила, а снегът под краката им изведнъж отстъпи място на леда. Отново направиха почивка. Докато Джилиън ядеше храната, която Мари им бе опаковала, Харват извади два чифта котки. Когато се увери, че са стабилно прикрепени към обувките им, отново поеха на път.

Скот стъпваше изключително внимателно. Намираха се в тясна пътеката, от чийто дясна страна се издигаше планинският склон, а от лявата се спускаше бездънна пропаст, сигурно дълбока поне няколкостотин метра. Много бързо му стана ясно защо в този алпийски проход Ханибал е изгубил повече хора и товарни животни, отколкото в който и да е друг момент от похода си.

Вървяха още двайсетина минути, като спираха все по-често, за да може Харват да провери местонахождението им на резервното джипиес устройство, което беше открил сред екипировката на Бернар. Когато се добраха до мястото, посочено на сателитната снимка, той вдигна облечената си в ръкавица ръка, за да покаже, че най-сетне са стигнали. Вятърът вече фучеше така силно, че двамата с Джилиън трябваше да викат, за да се чуват. Заваля сняг и ледените кристалчета, завихряни от виелицата, се врязваха в лицата им като строшено стъкло.

Харват се приближи внимателно към ръба, заби котки в леда и се опита да надникне, но не видя нищо. След като провери още веднъж данните на джипиеса и сателитната снимка, той започна да разтоварва багажа си. Сложи на земята четири намотки въже, по петдесет метра всяко, и извади чифт леки алпийски седалки за катерене. Помогна на Джилиън да нахлузи нейната и докато я пристягаше, усети как тя потръпна.

- Сигурна ли си, че искаш да го направиш? - попита я той.

Макар че Джилиън не се беше катерила никога през живота си, тя изглеждаше изключително добре подготвена физически, но не това тревожеше Харват. Освен че изискваше издръжливост, катеренето беше игра за ума и налагаше сто процентова концентрация. На няколко пъти ѝ беше дал възможност да се оттегли, но тя все отказваше. Искаше да види с очите си находището, ако изобщо стигнеха до него.

В отговор на въпроса му Джилиън го погледна право в очите я каза:

- Само ми кажи какво да правя.

Трябваше да ѝ се признае - имаше кураж. Той изобщо не се съмняваше, че я е страх - всеки здравомислещ човек би се уплашил при мисълта за онова, което се канеха да направят. Дори адреналинът на Харват се беше покачил, но разликата между живия и мъртвия катерач се състоеше в това как човек се справя със страха си. Дали Джилиън щеше да позволи на своя да я погълне и парализира, както в парижкия клон на „Сотбис“ и в универсалния лондонски магазин, или щеше да го впрегне да работи за нея?

Вярно, случилото се в аукционната къща и в ,, Харви Никълс” беше свързано с оръжия и куршуми, а не с въжета и планини, но Харват нямаше намерение да рискува. През цялото време, докато се изкачваха нагоре, той си съставяше мислен списък на начините, по които безопасно да улесни слизането на Алкът в пропастта. Първата и най-очевидна възможност беше да я спусне сам, но без пряка видимост и подходящи средства за комуникация това криеше твърде много рискове и той я задраска от списъка. Вторият вариант беше и двамата да слязат с едно и също двойно въже, но това несъмнено щеше да изисква Харват да тръгне пръв и ако по някаква причина Джилиън спреше над него, щеше да му трябва дяволски късмет, за да върне и двамата горе на пътеката. Най-логично беше да се спуснат с двойни въжета едновременно.

Той огледа скалата над прохода и потърси точки за закрепване на въжетата. Огледа за белези от предишна алпийска осигуровка, останали от Бернар. Фактът, че не откри такива, говореше, че или са попаднали на погрешно място и Бернар никога не беше минавал оттук, или някой беше зачистил много добре следите. Макар да не му се искаше да приема втората хипотеза, имаше лошото предчувствие, че може би тя е вярната.

След като подготви закрепването с комбинация от алпийски клинове и френдове, Харват завърза едно двойно въже и пусна свободния край в пропастта. Провери за последен път седалката на Джилиън, а после и своята. Прокарвайки едно от въжетата през седалката ѝ, той го затегна силно и я накара да се облегне назад още докато стояха на прохода, просто за да свикне с нея.

- Запомни - ще го направим полека. Не като по филмите. Няма да се отблъскваме със стъпала от скалата или нещо такова. Просто се отпусни на седалката и ще се спуснем бавно, разбра ли?

Джилиън кимна утвърдително и като допълнителна мярка за сигурност Харват свърза седалката си с нейната с дълъг осигурителен ремък.

С гръб към пропастта, Харват направи последна проверка на екипировката, нарами раницата си и разясни на Джилиън най-страшната част на спускането - прекрачването на ръба и увисването.

Може би краката и се движеха малко несигурно, но и правеше чест, че следваше указанията безпрекословно и не спря нито веднъж. Подобно на много новаци алпинисти, тя се страхуваше да отпусне докрай тялото си в седалката и затова стискаше въжето много по-здраво от необходимото. Харват я насърчаваше да го направи, но едва когато ръцете и раменните мускули започнаха да я болят, тя си позволи да се облегне назад.

Това не бяха най-добрите условия за първо спускане с виещия вятър, който блъскаше телата им и заплашваше да ги удари в отвесната скала пред тях, но Джилиън се справяше изненадващо добре. Личеше и, че е уплашена, но овладяваше страха си и се концентрираше върху онова, което той ѝ казваше да прави. Беше изключителна добра ученичка.

Харват също имаше опасения относно спускането им, и то най-вече заради метеорологичните условия. Планинската мъгла се сгъстяваше и силно намаляваше видимостта им. Нямаше как да разберат дали ще стигнат до някаква опора за краката, преди да им свърши въжето. Тъкмо затова трябваше да слизат полека. Последното, което им трябваше сега, беше някой от тях да счупи крак или нещо по-лошо.

Двадесет и пет метра по-надолу мъглата се разреди и след още десетина метра под краката им се откри широка, полегата площадка. Харват се освободи от осигурителния ремък, който го свързваше със седалката на Джилиън, и леко ускори спускането си. Когато тя успя да го достигне, котките му вече бяха здраво забити в твърдия сняг долу.

- Да не сме сбъркали? - попита Джилиън, щом се изправи и се огледа разочарована. - Тук няма нищо.

- Не се знае - каза Харват, след което извади от грейката си една от сателитните снимки и се вгледа в нея. - Минало е повече от година. Когато става дума за сняг и лед, това е много време.

Джилиън наблюдаваше Харват, който извади още две въжета от раницата и фиксира поредната серия точки за закрепване, като заби клинове в скалата зад тях. Той подсигури въжетата, които бяха използвали досега, за да не ги отнесе вятърът, и се захвана със следващия етап - подготовката за ново спускане.

След като закрепи здраво въжето и седалката на Джилиън, а после и своите, той огледа мястото. Широката полегата платформа започваше от мястото, където бяха застанали, и се издигаше настрани под наклон. Първият въпрос изникна в ума му, беше докъде стига. Измъкна от раницата си предмет, наподобяващ сгъваема ски щека, и разгъна телескопичната сонда за лавини в цялата ѝ дължина, докато достигне скалата.

- Какво правиш? - осведоми се Джилиън.

- Виждаш ли как ледът се издига нагоре? - посочи той издатината пред тях.

- Да.

- Това образувание, приличащо на рампа или вълна, се оформя, когато се редуват топене и замръзване на леда. Натрупва се много бързо и може да бъде изключително крехко.

- И какво смяташ да правиш? Да изпиташ якостта му?

Харват кимна.

- Шегувах се - каза тя. - Ами ако пропадне?

Харват я опаса около кръста три пъти с въжето си и го завърза с двоен възел. Когато огледа отново дали точките и за закрепване са фиксирани здраво, подхвърли:

- Тогава ще се радвам, че си вързана за мен.

След като ѝ показа как правилно да развива въжето, взе сондата и започна да се отдалечава от скалата по продължение на ледената площадка.

Докато се придвижваше, под котките му се пропукваха и отчупваха големи късове втвърден, покрит с лед сняг. Стъпките му пробиваха коравата снежна покривка и звучаха като изстрели, които надвиваха свистенето на вятъра. Харват погледна няколко пъти зад гърба си, за да се увери, че Джилиън държи здраво осигурителното въже.

Проверявайки на всяка крачка здравината на снежната повърхност пред себе си с лавинната сонда, той напредваше мъчително бавно. Сякаш се катереше по хлъзгав, стръмен, заснежен покрив. Острите зъби на котките подпомагаха придвижването му, но Харват се тревожеше да не пропадне цялата повърхност под краката му. Продължи да върви напред, опитвайки се да не мисли за това.

Постепенно установи равномерен ритъм, първо забождаше сонда, после правеше крачка, отново - сондата, пак крачка Това придвижване имаше хипнотичен ефект върху Харват и той буквално трябваше да разтърси глава, за да съсредоточи ума си върху онова, което правеше. Най-сетне стигна до върха на склона, спря и се огледа наоколо, доколкото бе възможно през засилващия се снеговалеж. От едната му страна високо в небето се извисяваше Монвизо, а от другата склонът сякаш слизаше стремглаво надолу и стигаше до голямо ледено поле.

Беше обяснил на Джилиън, че може да го последва, когато ѝ даде знак. Само трябваше да развърже въжените примки около кръста си и да стъпва съвсем точно в следите му. След като и сигнализира, тя отви помощния ремък и го нави на земята, за да не се оплете с нейното въже. После, подобно на акробат, внимателно започна да стъпва в очертанията на подметките му, напредвайки към върха на склона.

Справяше се чудесно и беше стигнала до средата, когато до ушите на Харват долетя поредица от тътнещи звуци, сякаш три минохвъргачки бяха открили огън едновременно. Джилиън също ги чу и спря незабавно, замръзвайки в стъпките му. За миг той помисли, че може да е гръмотевица, но знаеше, че не е това. Мълниите обикновено гърмяха над главата, а не под краката ти. За известно време се възцари тишина. Дори вятърът и снеговалежът сякаш бяха стихнали.

В продължение на няколко секунди Харват стоя напълно неподвижен, напрягайки слуха си да долови последващи звуци, но не чуваше нищо, освен повърхностното си дишане. След още секунди той отново даде знак на Джилиън да продължи много бавно.

Една крачка. Две крачки. До тук добре. След третата обаче склонът се разтресе и нададе ужасяващ стон. Започна да се разцепва на късове, сякаш го натискаше гигантска ръка. Харват ѝ изкрещя да легне с разперени ръце и крака, за да разпредели равномерно тежестта си върху снега, но шумът беше толкова оглушителен, че тя не го чу. Изведнъж платформата се сгромоляса и изчезна напълно от поглед, повличайки със себе си Джилиън Алкът.