Ответен удар

Глава 45

Докато наблюдаваше хлътването на ледената платформа, Харват нямаше как да спаси Джилиън. Тя беше твърде далече. Все едно да гледаш как някой пропада в заледено езеро. Виковете ѝ отекваха в планинския склон и Харват беше изкушен да погледне назад, но инстинктите му надделяха и той се фокусира върху собственото си спасение.

Притискайки плътно тялото си към върха на ледената платформа, той измъкна пикелите от калъфите им и ги заби в леда заедно с котките на краката си, възможно най-здраво. Зад гърба му се чуваше противният звук от пропадането на ледената шапка, която най-накрая се сгромоляса в пропастта долу. Легнал на няколко метра от скалната стена, Харват се молеше мислено срутващите се късове лед и сняг да не повлекат със себе си осигурителното му въже и него самия в замръзналата бездна. Продължи да лежи в очакване всеки момент да се провали надолу, но скоро гръмотевичният рев на рухналата платформа заглъхна и Харват изпита гузното чувство, че неизвестно за кой път в живота си бе надхитрил смъртта.

Ръцете му започнаха да го болят от яростната хватка, с която държеше пикелите си. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, в който най-важната част беше да се добере до Джилиън и да види дали е жива.

Поглеждайки надолу, той видя, че под него е останала издатина, по-малка от метър. От ръба ѝ до склона, по който се бяха спускали с първия комплект въжета, имаше около пет метра и половина. Платформата, която Харват беше прекосил и която беше погълнала Джилиън, се оказа просто мост от трошлив заледен сняг, покриващ дълбока кухина от синьо-зелен лед. Въпреки че беше фиксирал здраво точките на закрепване на отсрещната скала, не му се стори добра идея да използва въжето си, за да се залюлее и да скочи като Тарзан над бездната. Пет метра може и да не бяха голямо разстояние, но бяха достатъчни, за да набере скорост и да се удари в стената. Веднага отписа тази възможност.

Ледените пропасти обикновено биваха под формата на грамадна буква ,,V“ - широки в горната си част и силно стесняващи се към дъното. Преди срутването на ледения мост тази явно бе наподобявала триъгълник, обърнат с върха надолу. В момента Харват се намираше от едната страна на буквата „V“ и гледаше към отсрещната, където беше закрепено въжето му. Тъй като беше невъзможно да се залюлее на въжето, единственият начин да се върне бе да тръгне надолу. Проблемът обаче се състоеше в това, че ако направеше нова осигуровка от неговата страна, когато стигнеше до дъното, нямаше да може да се изкатери на отсрещната стена.

Трябваше бързо да измисли нещо, тъй като не знаеше в какво състояние е Джилиън. Най сетне му хрумна една идея.

След като изтегли остатъка от въжето си, паднало в безната, Харват фиксира нови опорни точки в леда над главата си. Увери се, че са здраво закрепени, и направи малка примка на въжето си, което започваше от склона на Монвизо и преминаваше над пропастта. После закачи допълнителен карабинер към въжената примка, свали раницата си и извади от нея само най-важното. Раницата трябваше да бъде колкото се може по-тежка. За бъдещето му изкачване щеше да е наложително багажа в нея да тежи повече от остатъка от въжето. Малкото вещи от първа необходимост напъха в грейката си и най-накрая закачи раницата на карабинера.

След като провери дали осигуровката издържа теглото му, Харват прибра пикелите в калъфите им и започна да се спуска. При всяко изпукване на леда застиваше на място. Не беше ясно доколко стабилен е остатъкът от ледената рампа над него. Ако се срутеше, щеше да го смаже, а ако ледът около клиновете поддадеше, той щеше да се понесе, без да може да спре, право към отсрещната ледена стена

Сантиметър по сантиметър Харват развиваше въжето, опитвайки се да прецени колко още му остава до дъното. Във въздуха танцуваха снежни кристалчета, които му пречеха да види къде се намира. Пет метра, десет метра, петнайсет метра - скоро Харват загуби всякаква представа какво разстояние е изминал. Ако поддържаше една нормална скорост, мускулите нямаше да го болят така, както от предпазливото внимателно спускане. Но равномерна скорост можеше да се поддържа само при идеални условия. А в момента те далеч не бяха такива.

Скот изпита нужда да си поеме дъх, поне за миг. Щом се отпусна назад в седалката си, той си помисли дали да не извика Джилиън. Ако беше жива, щеше да му отвърне и той щеше да успее да определи местоположението ѝ. Но вибрациите, предизвикани от вика му, можеха да доведат до срутване на остатъците от ледения мост и те да се сгромолясат отгоре му. Харват реши, че е по-добре да сгреши заради прекалена предпазливост и се отказа от идеята да крещи.

Десетина метра по-надолу, когато котките му докоснаха дъното на ледената пропаст, Харват съзря нещо приличащо на купчина строшени снежнобели дъски за сърф, на чийто връх седеше Джилиън и оглеждаше раните си.

Беше жива! Харват не можеше да повярва на очите си. След като подсигури въжето си, той внимателно се придвижи по леда и се изкатери върху купчината разтрошен сняг.

- Добре ли си? - попита той, като огледа главата и лицето и за травми.

Джилиън го погледна измъчено:

- Мисля, че не харесвам особено леденото катерене.

Забравяйки, че и тя има медицински познания, Харват продължи прегледа:

- Боли ли те някъде?

- Дясното ми рамо - отвърна Джилиън и се опита да го издаде напред.

- Краката и останалото наред ли са? Усещаш ли нещо да е счупено? Всичко ли можеш да движиш? Пръстите на ръцете? На краката?

- Само рамото - повтори Алкът. - Мисля, че е навехнато.

Беше цяло чудо.

- Не мога да повярвам, че разговарям с теб - каза той. - Какво стана? Ако се съди по това колко въже съм използвал за спускането, сигурно сме близо трийсет метра по-надолу.

Джилиън използва здравата си ръка, за да изтръска снега от панталоните си и отговори:

- Направих каквото ми каза. Разгънах въжето бавно и полека.

Харват беше смаян.

- Но как? Как е възможно?

- Да си призная, бях адски уплашена. Сграбчих въжето с всички сили.

- Но при силен опън то неминуемо щеше да те блъсне в стената.

Джилиън сви рамене.

- Мястото, на което бяхме застанали, беше образувано от много сняг. Едно дебело парче се озова между мен и скалата и тушира удара, но рамото ми все пак пое част от силата на сблъсъка.

Харват я гледаше с удивление.

- И ти просто се спусна до долу?

Джилиън го изгледа така, сякаш беше слабоумен.

- Над мен имаше над двеста кила сняг. Единственият възможен път беше надолу.

- Сигурно изкачването ще ти се стори не толкова стресиращо като слизането.

- Дано.

- А междувременно - додаде Харват, като се порови из раницата на Алкът и намери за нея един челник, какъвто и той имаше на главата си. - може би не е зле да видим за какво бихме целия този път дотук.

Джилиън взе челника от Харват и си го сложи. Щом включиха лампите, видяха единствения възможен път - тесен стръмен проход, водещ дълбоко в недрата на ледената пещера.

Галерията, широка четири стъпки, се спускаше надолу под такъв ъгъл, че трябваше да се наклонят назад и да пренесат тежестта си върху петите, за да не наберат прекалено висока скорост и да загубят контрол.

Ледените стени бяха толкова близо от двете им страни, че можеха да се пресегнат с ръце и да ги докоснат. Сякаш вървяха през тясна пролука на каньон.

След няколко минути пътят се изправи и Харват и Алкът отново разпределиха тежестта си равномерно върху котките. Наближавайки края на галерията, те пропълзяха под един назъбен навес и влязоха в широко предверие. От него водеха началото си ниски тунели, които тръгваха във всички посоки. Най-величественото в цялата картина беше една извисяваща се полупрозрачна ледена стена в дъното на камерата. Дори от мястото, където се намираха, безпогрешно можеше да се определи какво бе замръзнало зад нея. Без да обръщат внимание на нищо друго, те пристъпиха напред, за да я разгледат.

Таванът на камерата се издигаше високо над тях и светлината от челниците им хвърляше чудновати, сякаш неземни отблясъци върху ледената стена. Подобно на някакъв огромен, замръзнал аквариум, тя бе затворила в себе си три идеално запазени слона.

Нямаше никакво съмнение - бяха се натъкнали на откритието на доктор Елисън. И Скот, и Джилиън бяха онемели.

Най-накрая Харват дръпна Джилиън за грейката и двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки, за да изследват другите части на пещерата. Навлизайки по-навътре в един от тунелите, те започнаха да откриват тела - останки от елитната гвардия на Ханибал. Със сигурност бяха повече от трийсет души, повечето все още обвити в лед с различна дебелина. По пода на тунела беше разхвърляно съвременно оборудване. На места си личеше, че ледът е целенасочено разтопяван, за да се извадят някои от замръзналите трупове и да се вземат предметите, които са носели, а и бог знае още какво.

Естествено образуваните тунели завиваха и се сливаха един с друг, а двамата тръгнаха в различни посоки, водени от вроденото си любопитство. Независимо че се озоваваха различни места, ехото от драскащите по леда котки известяваше, че другият бе някъде наблизо.

Светлината от челниците им беше единственият спътник на мислите им в срещата с историята. На места Харват се натъкваше на артефакти, облегнати на ледените стени или грижливо подредени във вътрешността на ледени ниши, в очакване да бъдат описани, поставени в найлонови пликове и отнесени в плевнята на Лавоан. Тук бяха извършени изумителни по мащабите си разкопки и макар че много от предметите вече бяха преместени, историческата значимост на останалото беше поразяваща.

Видът на войниците с нагръдници, замръзнали и леда, с оцъклени очи и уста, широко отворена в ням вик, ги караше да се чувстват така, сякаш бяха влезли в някоя древна къща на ужасите. Като че фигурите бяха консервирани в някакво гранично състояние на страх. Точно както и слоновете, те изглеждаха така, сякаш всеки миг биха могли да се върнат към живота, да изскочат от леда с високо вдигнати мечове и бойни чукове, готови за битка.

Освен Елисън, Бернар и техният носач Морис, никой не беше виждал тези войни в продължение на повече от две хиляди години. Харват можеше само да си представи как се е почувствал археологът, когато ги е открил. Явно беше изпитал невероятна тръпка и като човек, и като професионалист.

Харват беше изваден рязко от унеса си от обезумелия глас на Джилиън, която го викаше по име.