Ответен удар

Глава 20

- Какво правите? - настоя да знае Джилиън, докато я изтикваха към дъното на отдела за бельо.

- Спасявам живота ви - отвърна Скот Харват, който продължаваше да я дърпа към светещия в зелено надпис „Авариен изход“.

Жената се дръпна рязко, за да се отскубне от хватката му.

- Причинявате ми болка. Пуснете ме.

- Преследват ви, откакто излязохте от “Аби колидж”.

През целия следобед на някакво първично ниво я беше измъчвало усещането, че нещо не е наред, но тя се бе опитала да оправдае тревогата си с бурята. Сякаш нечии очи не се отделяха от нея. Но този мъж нямаше как да знае, че някой я преследва, без самият той да е правил същото.

- Кой сте вие?

- Това е без значение точно сега - отвърна Харват и ускори крачка.

- Ако не спрете веднага, ще се развикам. Чувате ли ме?

- Развикайте се и тогава и с двамата ни е свършено.

Алкът понечи да му покаже, че не се шегува, когато в гърба и се притисна нещо твърдо. Без дори да го види, та инстинктивно разбра какво е - оръжие.

- Защо го правите?

- Погледнете назад, до асансьора.

Алкът погледна през рамо.

- И какво?

- До него стои висок мъж. Виждате ли го? С тъмна коса. Тъмни очи.

- Да, защо?

- Изпратен е тук, за да ви убие - отговори Харват и отново избута Джилиън напред, продължавайки да маневрира с нея към вратата със зелен надпис.

Алкът тъкмо щеше да каже на мъжа, че е луд, и да му нареди да я пусне, когато чу изстрели и всички манекени около тях започнаха да експоладират.

- Залегнете! - изкрещя похитителят и, като я повали на земята. Върху тях се посипаха парчета фибростъкло в телесен цвят.

Щом жената се разкрещя, Харват преброи до три, претърколи се настрани от нея и се опря на едното си коляно, държейки в ръка компактния си пистолет “Берета Мини Купър”, 40-и калибър с 11 патронен пълнител, който бе получил при пристигането си в Лондон. Колкото и добър агент и приятел да беше Ник Кампос, дори и той не би могъл да уреди на Харват оръжие в чужда страна. По този начин Скот беше принуден, макар и с неохота, да се обади на Озан Калъчкъ и да го помоли за услуга, която турчинът му оказа с огромна радост.

Щом нападателят попадна в полезрението му, Харват откри стрелба.

Оръжието заподскача в ръката му и три гръмки изстрела отекнаха един след друг. В магазина цареше пълен хаос, купувачите крещяха и се спасяваха кой както може. С маниера на професионалист нападателят беше започнал да се прокрадва приведен между рафтовете с дрехи и витрините. Вече беше на по-малко от двайсет метра от тях и продължаваше да напредва бързо. Харват искаше да поднови стрелбата, но му пречеше множеството от хора.

- Трябва веднага да излезем оттук - каза той, когато отново се върна при Джилиън.

Тя искаше да каже нещо в отговор, но думите ѝ бяха заседнали в гърлото. Сърцето ѝ биеше така бясно в гърдите, че сякаш всеки момент щеше да експлодира.

- Виждате ли аварийния изход там отзад? - попита Харват, докато ѝ помагаше да се надигне и да приклекне.

Тя не можа да пророни и дума и Харват се досети, че е изпаднала в шок. Хвана брадичката ѝ, обърна я към изхода и повтори въпроса си.

Този път Джилиън кимна.

- Добре. Когато дам знак, искам да се затичате към онази врата с всички сили. Ще бъда зад вас и…

- Кой сте вие? - най-сетне промълви тя.

- Това не е важно - отвърна Харват. - Трябва да изчезваме оттук. Сега, като кажа ,,давай“, се втурваме към аварийния изход. Разбрахте ли ме?

Джилиън отново кимна с глава.

- Добре, пригответе се. Едно, две, три, давай! - изкрещя Харват, изтласка жената пред себе си и откри стрелба с широк радиус, та да прикрие и двамата, като внимаваше да не улучи някого от побягналите клиенти на магазина. Щом стигнаха до аварийния изход, агентът отвори вратата с ритник и издърпа Джилиън след себе си. Затичаха се по един от служебните коридори, докато не срещнаха аварийно стълбище и започнаха да се спускат по него, прескачайки по две стъпала наведнъж. Краката на Джилиън сякаш се движеха, независимо от нея, а волята ѝ беше напълно подчинена на силата на мъжа, когото следваше по петите.

Вместо да слязат по стълбите до приземния етаж и да се измъкнат от някой страничен изход, както тя си мислеше, те стигнаха до първия етаж и прекосиха магазина по цялата му дължина. Там Харват видя друга аварийна стълба, по която се спуснаха до приземния етаж, където я преведе през щанда за парфюми. Оттам се втурнаха към парадния вход, сливайки се с останалите изпаднали в паника купувачи.

Агентът светкавично огледа улицата през пелената от пороен дъжд и установи, че не само автобусите, но и таксита са претъпкани. Метрото беше алтернатива, но те нямаше как да се качат на тази спирка. Беше само въпрос на време Халид Аломари да разбере, че е бил надхитрен, и да обърне посоката на търсене. Трябваше да изчезнат от квартала възможно най-скоро.

Като стисна по-силно ръката на Джилиън Алкът, Харват я изведе от универсалния магазин и двамата тръгнаха по тротоара. Без своя надежден чадър “Бърбъри”, който бе изтървала някъде около щанда за бельо заедно с куфарчето си, Джилиън нямаше с какво да се предпази от дъжда. Вече беше измръзнала, измокрена и достатъчно уплашена. Опита се да измисли какво да каже - нещо, което би сложило край на цялото това безумие.

- Моля ви, пуснете ме.

Харват не я слушаше. Единствената му цел беше да се отдалечат максимално от Аломари, а това означаваше, че трябва да продължат напред, и то заедно.

Агентът не беше в състояние да се справи с опитния убиец. Беше изчерпал и последните си запаси от енергия и адреналин, заради което щеше да плати висока цена в най-скоро време. Желаеше да легне и да спи цяла седмица, но точно сега това бе изключено. Съзнанието, че смъртоносната болест всеки момент може да започне да бушува в Америка, беше достатъчен мотив да ускори крачките си.

Щом наближиха метростанция “Саут Кенсингтън”, Харват се сети, че все още няма представа накъде са се запътели. Не беше мислил толкова надалеч. Не можеха да скитат безцелно из Лондон цяла нощ. Трябваше им крайна точка.

- Трябва ни място, където да се скрием от дъжда - каза той повече на себе си, отколкото на нея. - Място, където бихме могли да поговорим. Някъде на тихо.

- Какво ще кажете за някой полицейски участък? - предложи Джилиън. - Там са достатъчно тихи, а и ще сме в безопасност.

- Не можем да отидем в полицията.

- Ние ли не можем? - събра смелост тя. - Или вие не можете?

- В момента е все едно - заяви Харват. - И двамата сме замесени.

Той се взря през пороя и успя да види табела на една кръчма на около пресечка от тях. След като метна поглед през рамо, той добави:

- По-нататък има кръчма. Може да поговорим там. Да вървим.

- Не искам да ходя никъде с вас - опъна се Джилиън. - Дори не зная кой сте. Единственото място, където ще отида, е полицията.

Харват беше нетърпелив да се махне от улицата и да се скрие от дъжда. Всеки момент мястото щеше да загъмжи от полицаи.

Вече чуваше сирените и макар грижливо да бе избягвал охранителните камери на магазина, не можеше да е сигурен дали някой от свидетелите не го е огледал достатъчно добре.

Трябваше му време да помисли и независимо дали му се искаше или не, поне в обозримото бъдеще той и Алкът щяха да се движат в комплект като сиамски близнаци.

Помисли си дали да не прибегне до пистолета и да ѝ каже, че няма и избор, но силовата игра само щеше да затрудни съвместното им придвижване. Беше необходимо жената да му повярва.

- Ако не влезете вътре с мен, не само ще поставите своя живот в опасност, но и този на Емир Токай.

Изражението на лицето и му подсказа, че с докоснал правилната струна Тялото ѝ престана да се съпротивлява и Харват успя да я вкара в сумрачната кръчма.