Ответен удар

Глава 21

Наричаше се “Чепка грозде” и се оказа едно от най-старите лондонски заведения. Докато Харват водеше Алкът към една уединена маса в дъното, забеляза табела, на която пишеше, че е основано през 1777 година. Богатият интериор с дървена ламперия беше пропит с историята на Лондон и представляваше точно това, което човек очаква да намери в традиционна английска кръчма, просъществувала повече от две столетия.

След като окачиха подгизналите си връхни дрехи близо до вратата, Харват поръча на бара две ирландски кафета и ги отнесе до масата.

Джилиън пое чашата си и каза с възможно най-уверен тон:

- Давам ви пет минути да ми кажете кой сте и за какво е всичко това. Защо някой ще иска да ме убие?

Харват умираше от глад. Той отвори купения на бара плик с чипс, сложи няколко хапки в устата и ги прокара с горещо кафе, преди да отговори.

- Казвам се Скот Харват и работя за американското правителство. Мъжът в универсалния магазин, който се опита да ви убие, е Халид Шейх Аломари. Обучен убиец на Ал Кайда.

- Ал Кайда ли ме преследва?

- Да.

- И просто го оставихте да върви по петите ми чак до “Харви Никълс”?

- Имах възможност да го огледам непосредствено преди случилото се.

- Това е нелепо. Защо някакъв убиец от Ал Кайда ще ме преследва?

- Заради връзката ви с Емир Токай.

- Връзката ми? С Емир сме само приятели - отвърна Джилиън. - Следвахме заедно в университета. Защо някой, още повече от Ал Кайда, ще иска да ме убие заради това?

Харват не пропусна да улови лекото потрепване на лицевите ѝ мускули, което би останало незабелязано за повечето хора, но бе признак, че тя не е съвсем искрена. Наричаше се микроизражение и благодарение на интензивното обучение американските агенти от Сикрет сървис бяха единствените човешки същества, способни да го разпознават. Скот неуморно бе развивал това умение, което му бе необходимо именно в подобни моменти.

- Има още нещо - каза той. - И вие го знаете. Емир е работил по много сериозен проект, във връзка, с който е потърсена вашата помощ.

Ето пак издайническото потрепване.

- Доктор Алкът, всеки, работил по този проект, вече е мъртъв. Всеки, с изключение на Емир. И ако не искате същото да се случи и с него, ви препоръчвам да ми окажете съдействие.

Джилиън запази кратко мълчание, за да помисли какво изобщо би могла да разкрие. Този човек знаеше, че е била преследвана още от “Аби Колидж”, защото той самият беше вървял след нея. Това го правеше точно толкова подозрителен, колкото и другия мъж. Само защото се бе добрал първи до нея, не означаваше, че е от добрите. Какво доказателство имаше, че ѝ казва истината? Емир я беше предупредил да бъде изключително предпазлива по отношение на това с кого разговаря за проекта.

Джилиън светкавично реши да отговори на въпросите на Харват едва когато той отвърна на някои от нейните.

- Щом работите за американското правителство, защо не можем да отидем в полицията?

- Сложно е да се отговори.

- Мога да си представя - отвърна тя, окуражена както от въздействието на ирландското кафе, така и от присъствието на други хора многолюдната кръчма. - Времето ви за обяснения изтича.

Харват си наложи да запази самообладание и започна да подбира следващите си думи много внимателно.

- Мъжът, който стреля по вас в магазина…

- Който уж стреля по мен - вметна Джилиън.

- Как така уж? - каза Харват. - Какво според вас правеха онези манекени? Пръскаха се от гордост, че са намерили работа на щанда за бельо?

Джилиън погледна Харват право в лицето и заяви:

- Откъде да зная дали не е стрелял по вас? Може да съм се оказала на неподходящото място в неподходящото време.

Харват се изуми от желанието на тази жена да отрича всичко, което чуе.

- Повярвайте ми. Халид Аломари е пристигнал в Лондон, за да убие вас.

- Сериозно ли? И какво е чакал толкова време?

- В какъв смисъл?

- Казахте, че е тръгнал след мен още от работата ми. Защо? Защо е трябвало да ме преследва чак до „Харви Никълс“ и после да чака да изляза от кафенето? Защо не ме е убил пред училището или в метрото? Защо е протакал?

- Не зная - призна Харват. - Единственото, за което се сещам, е, че може би е искал нещо от вас.

- Като например?

- Вероятно информация. Като например доколко сте била запозната с работата на Емир и с кого още приятелят ви може да е говорил за нея.

- Предполагам, и вие искате да получите същата информация - отбеляза тя, гледайки го в очите. - Но това все още не обяснява защо е чакал.

- Нямам намерение да ви отговарям.

Харват разчете изражението на лицето и заяви:

- Сигурен съм, че живеете сама, но това е без значение. Аломари е безпощаден. Би убил всеки, който му попречи да се копа до желаната информация.

- Но аз не разполагам с такава.

Пак усети, че не е откровена, но този път отмина лъжата.

- Когато ме е видял в универсалния магазин, сигурно е решил, че щом не може сам да стигне до вас, няма допусне никой друг да ви доближи.

- Колко романтично - иронизира го Джилиън. - Откъде знаете толкова много за този човек Аломари?

- Доскоро го преследвах, за да го заловя.

- Защо тогава е още на свобода?

- Много е опитен. Изключително изкусен в бягствата. Повече от два месеца беше моят най-голям приоритет, но после това се промени.

- Защо? - поинтересува се Джилиън. - Какво се случи?

- Емир Токай - това се случи. Той и колегите му са култивирали болест, представляваща огромна заплаха за Запада.

Челюстта на Джилиън увисна. Направили са го.

- Как така медиите не са научили нищо за това?

Тя гледаше втренчено мъжа срещу себе си. У него имаше нещо, което ѝ убягваше. Разкъсваше се между желанието си да му се довери и порива да скочи и да си плюе на петите. Той можеше да се окаже един от най-смелите и уверени мъже, които бе срещала, но пък имаше и вероятност да е най-безумният и опасен човек. Или бе неудачна смесица от всички тези качества. Независимо от всичко, докато Джилиън не разбереше защо Харват отказва да се свържат с полицията, нямаше никакво намерение да отговори на въпросите му. След като пак отпи от кафето си, тя каза:

- Съжалявам, господин Харват, но намирам за крайно смущаващ факта, че още не сте ми обяснили защо ние, или по-точно вие, не желаете да се обърнем към полицията.

Погледът на Харват се плъзна покрай нея и се спря на малкия телевизор на бара, който току-що бе включен за вечерните новини. Медиите вече излъчваха извънредни репортажи за стрелбата в скъпия универсален магазин в Найтсбридж. Беше донякъде утешително да види нещо различно от видеоматериала на “Ал Джазира“, който напоследък беше водеща новина.

- Може би е искал да ви проследи до дома ви. Сама ли живеете?

- Нямам намерение да ви отговарям.

Харват разчете изражението на лицето и заяви:

- Сигурен съм, че живеете сама, но това е без значение. Аломари е безпощаден. Би убил всеки, който му попречи да се копа до желаната информация.

- Но аз не разполагам с такава.

Пак усети, че не е откровена, но този път отмина лъжата.

- Когато ме е видял в универсалния магазин, сигурно е решил, че щом не може сам да стигне до вас, няма допусне никой друг да ви доближи.

- Колко романтично - иронизира го Джилиън. - Откъде знаете толкова много за този човек Аломари?

- Доскоро го преследвах, за да го заловя.

- Защо тогава е още на свобода?

- Много е опитен. Изключително изкусен в бягствата. Повече от два месеца беше моят най-голям приоритет, но после това се промени.

- Защо? - поинтересува се Джилиън. - Какво се случи?

- Емир Токай - това се случи. Той и колегите му са култивирали болест, представляваща огромна заплаха за Запада.

Челюстта на Джилиън увисна. Направили са го.

- Как така медиите не са научили нищо за това?

Тя гледаше втренчено мъжа срещу себе си. У него имаше нещо, което ѝ убягваше. Разкъсваше се между желанието си да му се довери и порива да скочи и да си плюе на петите. Той можеше да се окаже един от най-смелите и уверени мъже, които бе срещала, но пък имаше и вероятност да е най-безумният и опасен човек. Или бе неудачна смесица от всички тези качества. Независимо от всичко, докато Джилиън не разбереше защо Харват отказва да се свържат с полицията, нямаше никакво намерение да отговори на въпросите му. След като пак отпи от кафето си, тя каза:

- Съжалявам, господин Харват, но намирам за крайно смущаващ факта, че още не сте ми обяснили защо ние, или по-точно вие, не желаете да се обърнем към полицията.

Погледът на Харват се плъзна покрай нея и се спря на малкия телевизор на бара, който току-що бе включен за вечерните новини. Медиите вече излъчваха извънредни репортажи за стрелбата в скъпия универсален магазин в Найтсбридж. Беше донякъде утешително да види нещо различно от видеоматериала на “Ал Джазира“, който напоследък беше водеща новина. Облекчението му обаче бе краткотрайно, тъй като кадрите от пазара Ал Карим последваха извънредното включване. Нямаше как да избяга от тях. Трябваше да вземе решение.

Беше рискувал с Ник Кампос, а сега му се налагаше да го направи и с Джилиън Алкът. Ако не й се довереше, не можеше да очаква, че тя ще му отвърне със същото.

- Обърнете се - каза той.

Джилиън очакваше да види на входа на кръчмата или полицията или убиеца от „Харви Никълс“ и ѝ отне няколко мига, преди да разбере, че Харват гледа към телевизора. Кадрите ѝ бяха до болка познати, но тя отново се загледа в побоя, който американският войник нанасяше на невъоръжения иракчанин. Всеки път, когато виждаше тези образи, ѝ ставаше все по-тягостно от предишния. Когато всичко свърши, тя се обърна и погледна Харват.

- Лоши дни за публичния имидж на Америка.

- И за моя също - допълни Харват.

- Защо? Чакайте малко. Да не би да искате да кажете, че това сте вие? Вие ли сте човекът, пребил невинния иракчанин?

- Далеч не беше невинен, повярвайте ми. Този човек беше получил тлъста сума, за да се престори на някой друг.

- На кого?

- На Халид Аломари - мъжът, който се опита да ви убие преди по-малко от половин час.

- Затова ли не можете да се обърнете към полицията?

Харват кимна.

- Отчасти. Точно сега е важно да не се набивам на очи.

Джилиън се взря в него и каза:

- В такъв случай може би не трябва да стреляте из универсалните магазини.

- Благодаря. Ще си го припомня следващия път, когато видя, че някой се готви да ползва тила на невинна гимназиална учителка като мишена.

Джилиън не обърна внимание на забележката му.

- Защо не се обърнете към американското посолство?

- В никакъв случай не мога да го направя.

- Защо не?

- Защото в Щатите са ми издали призовка. Политическите опоненти на президента искат да го свалят от власт. Смятат, че начинът да го изгонят от Овалния кабинет е да ме принудят да свидетелствам в открит процес за случилото се на пазара в Багдад.

- И защо не го направите? Щом не сте сторили нищо лошо, защо не изчистите името си?

- Защото инцидентът в Багдад е само върхът на айсберга. Това е повърхността. Независимо от развоя на събитията, те биха могли да бъдат изключително конфузни за президента.

- Той извършил ли е нещо, заради което да се срамува? - попита тя.

На Харват не му харесваше идеята да разговаря на деликатни политически теми с напълно непознат човек, затова отново подбра думите си.

- Категорично не.

- Тогава какъв е проблемът?

- Проблемът е как ще представят всичко това противниците му. Често дори намекът за някаква нередност е достатъчен, за да бъде съсипан един човек.

Джилиън се отнесе с уважение към поне привидната преданост на Харват към президента му.

- Другото, което също не ми допада особено - продължа той, - е, че искат да предават изслушванията по телевизията. Дори да спася репутацията си, с кариерата ми е свършено, но това не е най-лошото. Срещу мен са издадени толкова фетви, колкото фалафели не съм изял през живота си. В момента, в който покажат лицето ми на обществеността, ще трябва да се оглеждащ през рамо до края на дните си. Не искам да живея така.

- Изглежда, че сте в много трудна ситуация и ми се ще да ви съчувствам - подхвана Джилиън. - Но нищо от това, което казахте дотук, не ме кара да ви вярвам. Дори не зная дали вие сте човекът от репортажа на „Ал Джазира“. Единственото, което се вижда, е тилът на войника.

Харват не можеше да я упрекне заради недоверието ѝ, но същевременно усещаше, че част от нея копнее да повярва, че той е тук, за да ѝ помогне.

- Вижте, в крайна сметка тук от значение е не толкова кариерата ми или тази на президента, а заплахата за моята страна. Не разбирам много от външна политика, но ще ви кажа едно: виждал съм как покосява тази болест. Никой не заслужава да умре по този начин. Никой.

Джилиън се опита да се престори на незаинтересована, но у нея се запази любопитството на учения. Разказите на Емир бяха доста мъгляви и тя гореше от желание да научи какво е видял Харват.

- Видели сте как болестта поразява хора?

Харват кимна.

- Как се проявява? Как се развива?

Въпреки че не му се щеше да съживява спомена, Харват и обясни в подробности какво представлява болестта, от началните симптоми до последните ужасяващи мигове от живота на жертвата.

Джилиън помълча малко, за да осмисли чутото. Ако Емир Токай не бе изчезнал напълно от лицето на земята и не бе престанал да отговаря на имейлите и, тя вече щеше да си е тръгнала заведението. След като пресуши и последните капки топла течност от чашата си, тя попита:

- Какво се е случило с Емир?

Най-сетне някакъв напредък, помисли си Харват и отвърна.

- Бил е отвлечен преди няколко дни недалеч от службата си в Дака. Имате ли представа кой би искал да го похити?

- Боже, какъв ужас! Не, изобщо нямам представа.

Харват се вгледа изпитателно в лицето и. Явно казваше истината.

- Каква помощ е искал от вас Емир?

- Доколко сте запознат с работата му?

- Зная, че той и екипът му са разработили нещо, наречено “Мечът на Аллах“ - каза Харват. - Представлява някакъв вид оръжие, чието предназначение е да прочисти света от всички, които не са правоверни мюсюлмани.

- Тогава не знаете почти нищо - отвърна Алкът. - Грешите и в двете си предположения.