Ответен удар

Глава 36

Париж

Харват и Алкът намериха малък денонощен интернет клуб на няколко пресечки от хотела и си поръчаха две големи чаши кафе. С изключение на двама туристи с големи раници на гърбовете, които чакаха първия сутрешен влак, заведението беше празно. Харват избра един от отдалечените компютри, седна и се включи в световната мрежа. Първо посети една електронна дъска за обявления, която използваше за тайна комуникация с Гари Лоулър. Остави кратко кодирано съобщение за развоя на събитията до този момент, след което включи флашката на Дейвидсън и започна да преглежда файловете ѝ. Отне му двайсетина минути, докато най-накрая намери документите със загадъчния клиент на „Сотбис“. Нямаше как да е съвпадение. Във файла имаше две имена, едно, от които му беше познато - Елиът Бърнам, един от псевдонимите не на кого да е, а на бившия агент на Сикрет сървис Тимъти Рейбърн. По време на разследването, довело до уволнението на Рейбърн, Харват бе разкрил всичките му кодови имена.

В полето за контакти беше вписан адресът на хотел, наречен ,,Queyr de l’Ours”, или „Мечата кожа“, който се намираше къде в Югоизточна Франция. Харват никога не беше чувал името на селото и го потърси в интернет. Щом го откри, той влезе в страницата на SNCF и започна да преглежда разписанието на железниците, за да види кога тръгва следващият високоскоростен влак до Ница. Ако наемеше автомобил дотам, щеше да му отнеме твърде много време, а не му се искаше да влиза в разправии с летищната охрана. Във влака поне можеше да пътува с оръжието си. В Ница щяха да наемат кола и да потеглят на север, към Алпите, за да стигнат до селцето Ристола.

След като стегнаха багажа си и платиха хотелската сметка, взеха такси, което ги откара до „Гар дьо Лион“. Когато влакът излезе от Париж и пое към Южна Франция, Харват най-сетне се почувства в достатъчна безопасност, за да затвори очи и да поспи няколко часа.

В Ница използваха документите на името на Сам Герин, за да наемат последната свободна кола, която се оказа тъмносин мерцедес. На свечеряване минаха по стария дървен мост и влязоха в селцето Ристола. Триетажният, наподобяващ хамбар, алпийски хотел, известен под името „Мечата кожа“, се намираше близо до главната улица. Нисък каменен зид заобикаляше постройката, изглежда, навремето го бяха използвали за ограничаване на тревопасен добитък. Паркираха мерцедеса на алеята и изкачиха дървените стъпала, водещи към богато украсената с дърворезба входна врата.

В празното фоайе имаше голяма каменна камина, върху чиято полица бяха наредени книги. Една от тях привлече вниманието на Харват и той веднага се насочи към нея и я свали. Беше първото издание на „Ханибал прекосява Алпите” на Джон Превас с автограф на автора. Харват я показа на Джилиън, която и хвърли бегъл поглед и продължи да разглежда множеството снимки, окачени по стените. Те бяха увековечили различни алпинисти, които явно бяха ползвали хотела като базов лагер през годините. На всяка от фотографиите присъстваше едър като мечок мъж, който вероятно беше собственикът на хотела, изпълнявал функциите и на планински водач.

Харват се присъедини към нея с надеждата, че на някоя от снимките ще види Рейбърн, когато от кухнята се появи дребничка, сивокоса жена на около шейсет години, чиито сурови черти наподобяваха планините по снимките.

- Bon soir - поздрави ги тя. - Puis-je vous aider?

- Bon soir - отвърна Харват. - Avez-vous une chambre?

Облечена с широка набрана битова блуза и бяла, поръбена с дантела престилка, опитната хотелиерка веднага разпозна акцента на Харват и отвърна на отличен английски:

- Вие сте американец.

- Да.

- И британка - добави Джилиън.

- И сте на меден месец - продължи жената и повдигна затворнически вежди. - Винаги познавам.

Кой знае защо хората винаги стигаха до този извод, щом видеха Харват до привлекателна жена. Той нямаше представа каква е причината. Сигурно видът му даваше признаци, че от него ще излезе съвършеният семеен мъж. Той обаче бе разбрал по трудния начин, че на този етап от живота съдбата не му беше отредила нито брак, нито каквато и да е друга смислена връзка.

- Не, не сме на меден месец. Дойдохме, за да се катерим. Чухме добри думи за вашия хотел.

- Наистина ли? - учуди се жената, като погледна надолу и поизглади с ръце гънките на престилката си. - Тук вече не идват много гости. Не и откакто Бернар изчезна.

- Бернар вашият съпруг ли е? - попита Джилиън, като се обърна към фотографиите. - Той ли е на всички тези снимки?

- Да - отговори жената, насилвайки се да се усмихне. - Гостите ни казаха, че отсядат тук заради три неща: Бернар, катеренето и готварските ми умения - точно в този ред.

- Изглежда, е бил необикновен човек.

- Така е. Всички го обичаха.

- Какво се случи? - попита Харват. - Ако не възразявате, че питам.

- Бернар замина на експедиция в планината преди около година и така и не се върна.

В ъгълчетата на старческите очи проблеснаха сълзи, но тя извади една кърпичка от ръкава си и бързо ги попи с нея.

- Много съжалявам за загубата ви - отрони Джилиън.

- Точно така искаше да завърши пътя му - отвърна жената, - но не сте дошли тук, за да слушате тъжните истории на една старица. Тук сте, за да наемете стая. Имам една свободна. Нощувката е петдесет евро. Надявам се, не ви се вижда твърде скъпо…

- Не - прекъсна я Харват с усмивка. - Цената ни устройва.

- Но ще имаме нужда от две стаи, ако е възможно - допълни Джилиън.

” Определено не сме на меден месец”, помисли си той.

Харват разопакова малкия си багаж и слезе долу за вечеря. В трапезарията беше подредена малка маса и Мари, която не беше очаквала гости, се извини, че има само яхния. Харват нямаше нищо против. Навън температурата беше спаднала под нулата, а и според прогнозите времето щеше да се влошава. Една топла яхния щеше да им дойде много добре. Всъщност вечерта беше идеална за камина, хубава книга и голяма чаша бърбън, но той беше наясно, че нищо от това не му се полага.

Докато се хранеха, Мари им разказа, че съпругът ѝ Бернар е нарекъл хотела ,, Мечата кожа” заради френската поговорка: ,, Не се опитвай да продадеш кожата на мечката, преди да си я убил”. Тя говореше с нежност за него, как израснал в Ристола и още щом проходил се научил да се катери. Връх Монвизо и околните възвишения, долини и клисури били неговата страст. Съселяните му се шегували, че тялото му е от планински гранит и че по вените му тече глетчерна вода.

Все още никой не можел да повярва, че не се е завърнал от експедицията. Мари Лавоан също.

Без Бернар хотелът започнал да запада. Приживе съпругът ѝ - личност, голяма като самия живот - бил двигателят на всичко. Организирал и предвождал най-добрите алпийски и туристически групи в областта. Когато изчезнал, дори най-лоялните клиенти започнали да се пренасочват към други гидове и хотели, в които да отсядат. Изчезването на Бернар възвестило края на една цяла ера. Беше очевидно, че Мари Лавоан претърпява мъчителен период както в емоционално, така и във финансово отношение. Макар да предусещаше, че няма да е лесно, Харват реши, че е време да обяви за какво са дошли.

- Мари, трябва да ви попитаме за един от гостите ви.

- Някой от моите гости? Кой?

- За Елиът Бърнам. Американец.

Лавоан извъртя поглед към тавана, сякаш се мъчеше да си припомни името, и после отново спря очи върху Харват.

- Съжалявам, но при нас отсядаха повече европейци, отколкото американци. Не бе трябвало да ме затрудни, но наистина не мога да си спомня.

Беше ясно, че Мари Лавоан го лъже.

- Мари, този човек е много опасен. Заради него умряха хора.

Когато чу това, у нея настъпи внезапна промяна. Мари се напрегна и дори Джилиън забеляза, че бръчките по лицето и се опънаха. Дребните ръце на старицата притеснено заусукваха кърпичката в скута ѝ.

- Кои сте вие? Защо ми задавате тези въпроси?

Джилиън обгърна с длани ръцете на вдовицата и се опита да я успокои.

- Мари, ,,Сотбис” е трябвало да установят автентичността на редица антични предмети с цел продажба. Защо вашето име фигурира като техен собственик заедно с това на Елиът Бърнам?

- Нямам представа.

Отново издайническото изражение. Този път още по-отчетливо. Мари Лавоан не я биваше да лъже. Личеше си, че е на ръба да разкрие картите си.

- Мари, личи ви, че знаете за кого говорим.

Очите и отново се насълзиха.

- Защо ви е да тормозите една самотна старица?

- А на вас защо ви е да защитавате убиец?

- Не защитавам никого.

- Защитавате мъжа, който се представя като Елиът Бърнам - каза Харват, повишавайки тон, за да ѝ окаже по-голям натиск.

Виждаше, че е почти готова да проговори. Искаше да се разкрие. Вината я ядеше отвътре. Признанието беше на върха на езика ѝ.

- Ако не ни кажете, няма да имаме друг избор, освен да се обърнем към полицията. Не искам да го правя. Изглеждате ми свястна жена. Каквито и да са ви отношенията ви с този мъж, сигурен съм, че изобщо не сте знаели що за човек е. Но ако не ни съдействате, няма как да ви помогнем.

- Имах нужда от помощта му - каза Лавоан, като избухна в сълзи.

- Помощ за какво? - попита Джилиън, опитвайки се да утеши жената.

- За продажбата на част от съкровището.

- Съкровище ли?

- Да, находката. Нямам пенсия… Нямам нищо. След Бернар ми останаха единствено хотелът и спомените. При това само спомените са изцяло мои. Банката очаква вноските за хотела. Онези антики са единственото, с което разполагам. Моля ви, не ми ги отнемайте! Моля ви! - умоляваше старицата. - С мосю Бърнам щяхме да си поделим парите. Затова искаше да използва адреса на хотела.

След като събра мислите си, Лавоан им разказа как преди две години Елиът Бърнам пристигнал в ,,Мечата кожа“ и потърсил Бернар по име. Нужен му бил не просто най- известният гид в областта, но и най-дискретният. Бернар отговарял и на двете изисквания. През годините много знаменитости наричали „Мечата кожа” свой дом, докато покорявали връх Монвизо, и въпреки натиска от страна на дългогодишните му приятели Бернар отказвал да разкрие дори най-дребната клюка за гостите си. Той имал репутацията на надежден човек и дискретността му го възнаградила стократно с пристигането на Елиът Бърнам.

Гостът се представил като директор на голяма американска археологическа фондация. След като оставил солиден депозит в брой, заедно със списък с необходимата екипировка и провизии, той се върнал след седмица, придружаван от ,,главния археолог на фондацията”, доктор Доналд Елисън.

На Лавоан археологът ѝ се сторил прекършен човек, но въпреки това излъчвал някаква увереност, сякаш хранел надежди за бъдещето. Бил противоречив човек с ужасни навици: закоравял пияница, комарджия и женкар, който обичал да хойка из околните села. Но пък винаги намирал мила дума за нея, особено когато ставало дума за кулинарните ѝ умения. Смъртта на Елисън и на Морис Веве, когото Бернар често наемал като носач при по-тежките експедиции, само правела кончината на мъжа ѝ още по-мъчителна. Дори само един от тях да бе загинал, било то заради погрешна стъпка или неподходящо поставяне на котка или пикел, щяло да е достатъчно непоносимо, но и тримата да изгубят живота си в един и същи ден било абсолютна трагедия.

- Значи с дошъл, за да участва в експедиция? - попита Джилиън, подтиквайки Мари Лавоан да продължи разказа си. - Бернар сподели ли с вас какво се надява да открие?

- Не - отвърна старицата, като поклати глава. - Бернар и Морис се бяха заклели да пазят тайна. Имаха инструкции да не обсъждат с никого работата си. Дори с мен. Мосю Бърнам резервира целия хотел. Плати за всички стаи без значение, че остават празни.

Джилиън сви рамене в знак на солидарност с недоумяващата Мари и зачака продължението.

- Първо, доктор Елисън беше изключително потаен. Дори Бернар не знаеше какво търси този човек. Направиха много експедиции до Кол дьо ла Траверсет…

- Какво е Кол дьо ла Траверсет? - прекъсна я Харват.

- Проход северно от Монтевизо.

- Беше ли ясно защо Елисън е толкова заинтригуван от този проход? - попита Джилиън.

- Първоначално не. Но аз имах подозрения. Той заемаше две стаи. Едната използваше като спалня, а другата - като кабинет. Държеше втората заключена и Бернар му предал всички ключове за нея. Стаята, която ползваше като жилище, бе друго нещо. Държахме едно девойче от Чехия, което се занимаваше с чистенето, но доктор Елисън не ѝ се доверяваше. Само на мен позволяваше да почиствам стаята му.

Алкът я насърчи да продължи с кимване на главата.

- Стараех се, както мога, да уважавам уединението на доктор Едисън. Но един ден забелязах нещо необичайно на нощната му масичка. На нея имаше три книги, които не бях виждала преди. Предположих, че ги е донесъл от кабинета си, който бе в другия край на коридора, за да може да чете от тях вечер, преди да си легне. Интересното беше, че това бяха три копия на една и съща книга. Във всяко от тях бяха подчертани различни пасажи с различен цвят.

- Странно - вметна Джилиън.

- И аз така си помислих, като се има предвид, че познавахме автора на книгата доста добре. Беше прекарал много лета тук в проучвания и опознавателни експедиции с Бернар.

- Кой беше той?

- Казва се Джон Превас.

- ,,Ханибал прекосява Алпите” - сети се Харват. - Видях я на рецепцията.

- Да. Мосю Превас беше така любезен да ни прати копие с автограф, щом я поблекуваха - каза Мари.

- Защо Елисън е проявявал такъв силен интерес именно към тази книга? С какво тя е по- специална?

- Различава се от другите книги за Ханибал и за маршрута на похода му през Алпите. Кол дьо ла Траверсет винаги е бил много опасно място, не само заради стръмния терен, а и защото до седемдесетте години на двадесети век контрабандистите са го ползвали като път между Франция и Италия. Учените избягвали да изследват мястото като възможен маршрут на Ханибаловата армия поради ,,лекотата, с която там дърпат спусъците“, както се е изразил един господин на име Де Беер. Преди да ни гостува мосю Превас, не се бях интересувала от този въпрос, но започнах да чета по темата. Естествено не съм специалист, но не съм се натъквала на по-убедителна книга от неговата, що се отнася до истинския маршрут на Ханибал и войската му през Алпите.

- Значи, Елисън е искал да възстанови пътя на Ханибал? - попита Харват.

- Така изглежда. Колкото повече време прекарваше с Бернар, толкова повече доктор Елисън му се доверяваше - продължи Мари. - Беше самотен човек. Нямаше нито жена, нито семейство. Много пъти държеше Бернар буден по цели нощи, за да не пие сам. Докторът му разправяше как Ханибал едва не променил хода на историята.

- Какво е имал предвид? - във въпроса на Джилиън се долавяше нетърпение.

- Беше убеден, че армията на Ханибал е носела със себе си магическо оръжие, което щяло напълно да унищожи римляните: мъже, жени, деца, та дори и животните. Откачена идея. Какво ще е това вълшебно оръжие, което да умъртвява и хора, и животни?

- Откъде е знаел Елисън за това? Къде е намерил тази информация? От Бърам ли?

- И Бернар се чудеше. Бяхме започнали да мислим, че Елисън се е побъркал. Разбира се, плащаха ни добри пари, но в един момент изгубват своето значение. Елисън беше…Как се казва?….Вманиачен. Една нощ, след като бяха пийнали, Бернар загубил самообладание и казал на археолога, че е луд. Доста време бяха прекарали в безуспешно търсене. Елисън се вбесил , че Бернар не му вярва, и го накарал да се качи с него до стаята, която използваше като кабинет, за да му покаже доказателството.

- Доказателство? - повтори Харват. - Какво по-точно?

- В кабинета Бернар видял как доктор Елисън извадил ключа, който държал на верижка на врата си, и отворил метално куфарче. Вътре имало книга, чиито страници били от древен папирус. Според археолога страниците били изписани на старогръцки и представлявали първите сведения за похода на Ханибал през Алпите.

Джилиън се обърна към Харват и каза:

- Ръкописът на Силен - гръцкият „военен кореспондент“, който е прекарват времето си сред войниците на Ханибал. Няма друго да е.

- В армията на Ханибал имало не само гърци, но и римски шпиони. Според онова, което открил доктор Елисън, слухът за предстоящото нападение на Ханибал се разнесъл и обикалял от уста на уста. Римляните всъщност не били обезпокоени от самата атака, а от чудодейното оръжие, което картагенците носели. И те открили начин как да попречат на това чудодейно оръжие да стигне в Рим.

- Как?

- Римските шпиони платили на няколко картагенски войници, за да предадат Ханибал. Стражите, които трябвало да пазят оръжието, били убити, докато спели. Телата им изчезнали при падането на ужасна лавина заедно с техните чудовища - слоновете.

- Елисън споменал ли е как книгата е попаднала в ръцете му? - запита Харват.

- Да, разбира се - отвърна Мери. - Много се гордеел с това. Казал на Бернар, че я е открил съвсем сам.

- Къде?

- Първо се противопоставял и не искал да сподели. Сякаш се срамувал от това. Но Бернар беше изключителен човек. В него имаше нещо необикновено. Излъчваше сила и привличаше хората. Приличаше на скала. Никога не ги съдеше и заради това те чувстваха, че могат да разкрият душата си пред него.

- А доктор Елиът? Разкрил ли е душата си? - попита Харват.

- Не и без помощта на две бутилки ,, Шато Марго” - отговори Мари. - Една нощ сигурно Исус се беше явил на доктора, защото той изповядал всичките си грехове. Признал пред Бернар много неща, за които съпругът ми вече знаеше: за пиенето, хазарта и, разбира се, за жените - но най-интересното запазил за накрая.

- А именно?

- Доктор Доналд Елисън бил крадец.

- Крадец? - повтори като ехо Харват.

Мари се усмихна и додаде:

- Бил събрал доста голяма лична колекция от антики през годините. Единствените, които имали някаква стойност, били откраднати от него.

Харват поклати глава многозначително. Не беше учуден, че в мътните води на международната престъпност двама мошеници като Рейбърн и Елисън се бяха надушили един друг и бяха открили начин да подобрят мизерното си съществуване, като заложат заедно.

- Какво мислеше за това съпругът ви?

Мари Лавоан се засмя.

- Бернар намираше това за доста забавно. Смешното беше, че през целия си живот доктор Елисън крадял от чуждите археологически находки, но в мига, в който се натъкна на собственото си откритие, той изрично забрани на съпруга ми и Морис да крадат от него.

- Чакайте малко - каза Джилиън. - Неговото откритие? Какво е открил?

- Доктор Елисън се оказа по-добър археолог, отколкото си мислеше. С помощта на книгата в куфарчето му той се натъкнал на останки от Ханибаловата армия.

- На коя част? Коя част от армията е открил?

- Онази, която не трябвало да стигне никога до Рим.