Ответен удар

Глава 37

И Харват, и Джилиън не можеха да повярват на ушите си. Откритието на Елисън беше поразително.

- Къде го е открил? В Алпите ли? - съвзе се Джилиън.

- Да, някъде край Траверсет.

- А по-точно?

- Не зная. Бернар така и не ми каза. Само ми спомена за находката.

- Колко време след това изчезнаха? - попита Харват.

- След около две седмици и нещо. Тъкмо бяха започнали разкопките на обекта, който се намирал в голяма ледена пропаст и било изключително трудно да спуснат оборудването си.

- Не мога да разбера. Казахте, че Елисън е забранил на Бернар и другия човек…

- Морис.

- Да. Че Елисън е забранил на съпруга ви и на Морис да крадат предмети от обекта, но въпреки това те са го направили? - поиска да узнае Харват. - Така ли сте се сдобили с находката?

- Не - отговори Лавоан. - Не са крали нищо. Доктор Елисън беше изключително загрижен за „структурната цялост на обекта” - както той сам се изразяваше. Една лавина, разместване на ледовете… Не бе нужно много, за да бъде изгубено всичко.

Джилиън се вгледа в лицето на жената:

- Е, какво са направили тогава?

- Доктор Елисън изготви каталог. Много грижливо описа къде е открит всеки предмет. После Бернар и Морис му помогнаха да пренесе всичко тук. По-малките артефакти бяха лесни за транспортиране. Тъкмо бяха започнали да обмислят как да се справят с по-големите предмети и взеха, че изчезнаха.

- Значи Елисън е докладвал за откритието си на Бърнам и така той е разбрал, че артефактите са у вас.

- Артефактите ли? Не. Доктор Елисън каза, че артефактите не засягат Бърнам.

- Но нали Бърнам е финансирал експедицията?

- Елисън изобщо не го беше грижа. Той каза, че мосю Бърнам се интересува само от едно нещо и тъй като това нещо било единственият предмет на договорката им, той щял да получи само него. Доктор Елисън беше убеден, че работодателят му няма право да претендира за останалото.

- А какво е било единственото, от което се е интересувал Бърнам? - осведоми се Джилиън.

Лавоан нямаше представа. Само обърна длани нагоре и сви рамене.

- Как човекът, представил се под името Бърнам, изобщо е разбрал, че артефактите са у вас?

- Аз му казах. Както вече споменах, след изчезването на Бернар клиентите ни силно намаляха. Все още имам задължения към банката, а ми останаха много малко пари. Затова предложих на мосю Бърнам възможността да купи предметите от мен.

- Но погледнато реално, той е финансирал експедицията. Те по право би следвало да принадлежат на него и на неговата институция. Ами ако се беше обърнал към полицията?

- Не ме интересуваше. Бях изгубила съпруга си. Животът ми беше съсипан. А и знаех, че мосю Бърнам няма да иска да се забърква с полицията. Както ви казах, доктор Елисън беше много потаен и винаги държеше заключена вратата на кабинета си. Всички дубликати на ключа бяха у него и дори на мен не ми се позволяваше да влизам, за да чистя там. Когато той, Бернар и Морис не се върнаха, помолих един съсед да ми помогне да извадим вратата от пантите. От другата страна нямаше абсолютно нищо. Нито помен от кашоните с книги и документи, които беше донесъл със себе си. Нямаше го и компютърът, металното куфарче… Нищо. Някой беше се промъкнал в хотела и беше изнесъл всичко от стаята. Кой друг би могъл да го направи, освен мосю Бърнам?

- И така, изтече една година и вие решихте да действате?

- Реших да продам находката на мосю Бърнам. Да уговорим цена и той да вземе всичко.

- Но не се получи.

- Не. Той ми каза, че нямал пари. Поне не в онзи момент. Предложи да ми остави малък депозит и да ми плати по-късно, но аз не се съгласих.

- Умна жена - похвали я Харват.

- Казах му, че парите ми трябват веднага. Той много се ядоса и натърти, че артефактите принадлежали на фондацията. Когато му отвърнах, че няма никаква фондация, той започна да си търси оправдания. Накрая го заплаших, че ще отида в полицията и ще разкажа всичко, което знам, ако той не ми съдейства.

- Обзалагам се, че никак не му е харесало - подхвърли Харват, сещайки се за темперамента на Рейбърн.

- Никак даже, но и той беше в затруднено положение като мен. Нямаше избор. Не можеше да си позволи да ми плати, но определено не искаше да отида в полицията, така че взехме компромисно решение да продадем всичко чрез „Сотбис“.

- Значи, намиращото се в „Сотбис“ представлява цялата находка на Елисън?

Лавоан погледна встрани, преди да отговори.

- Не. Не всичко.

- Има и още? - попита Джилиън.

Лавоан се опита да обясни.

- Макар че поверихме работата на „Сотбис“, все пак не можех да вярвам на мосю Бърнам. Реших, че ще намери начин да ме измами. Не можех да рискувам всичко още при първата сделка. А и Елисън никога не беше докладвал на работодателя си къде е точното местоположение на обекта, нито пък какво е открил там. Мосю Бърнам нямаше никаква представа с какво разполагам. Ако първата разпродажба се окажеше сполучлива, можех да изчакам известно време и после тайно да дам на „Сотбис“ още предмети.

- И то без да ви се налага да делите парите с някого.

Мари кимна.

Харват стана от масата и каза:

- Трябва да видим останалите артефакти.

- Защо?

- Защото, макар съпругът ви да не се е върнал от ледената пропаст, оръжието, за което римляните са платили прескъпо никога да не попадне в Рим, е извадено оттам.

Лавоан беше смаяна.

- Какво имате предвид?

- Имам предвид, че мъжът, когото наричате Елиът Бърнам, е работил с мюсюлмански терористи, които планират да използват оръжието на Ханибал срещу западния свят.

- Оръжието наистина ли съществува? Какво е то?

- Някаква болест - отвърна лаконично Джилиън. - Моля ви, Мари, каквито и предмети да се намират у вас, трябва да ги огледаме. Обещаваме ви, че друго няма да правим. Нямаше намерение да ви ги отнемаме. На карта е заложен може би живота на милиони хора. Ясно е, че Бернар не е знаел на кого помага, но вие можете да ни съдействате да поправим злото. Моля ви.

Лавоан помисли малко и отговори:

- Добре.

Изправи се и добави:

- Вземете си палтата. Ще ви трябват. Навън е много студено.