Шахматните фигури

Таксито на Мона чакаше отвън, бълвайки изгорели газове в хладния ноемврийски въздух. Бяха се разделяли и преди, но този път бе по-трудно, защото по всичко личеше, че ще е за последно. Фин си помисли колко е трудно да се простиш с толкова голям къс от живота си. Спомни си вечерта на запознанството им на партито, когато тя бе паднала в скута му. И следващата сутрин, когато се бе събудил, за да зърне лицето ѝ, надвесено над себе си, и да чуе от устните ѝ вестта за изчезването на самолета на Роди.

– Сега сигурно пак ще се върнеш на острова.

– Предполагам, че да.

Тя се приближи да го целуне за сетен път и задържа за миг ръката му.

– Сбогом, Фин.

Вратата се захлопна и таксито потегли по посока на града. Още една част от съществуването му, останала само в неговите спомени. Той се зачуди дали двамата с Маршели наистина имат някакво бъдеще. Дали ще могат да преоткрият любовта си от онова тийнейджърско лято преди постъпването в университета.

Зачуди се още какъв ли живот го очаква на родния му остров – мястото, от което с всички сили се бе опи­тал да избяга и което накрая все пак го бе привлякло обратно. Замисли се над всичко, което е било и тепърва ще бъде. За голямата, бяла, неизписана страница, представляваща остатъка от земния му път. Само две неща бяха сигурни. Той имаше син, когото бе длъжен да напътства. Имаше още и едно петнайсетгодишно момиче, останало без закрилник. Последната жива следа от неговия някогашен приятел и спасител. Злощастно сираче, нуждаещо се от човек, който да отстоява интересите му, да му вдъхва някаква надежда за бъдещето.

И Фин знаеше, че този човек може да бъде единствено той.