Шахматните фигури

II

Прашният рейндж роувър на Кени се друсаше и подскачаше по разбития път, следвайки руслото на реката. Хълмовете от двете им страни се издигаха все по-стръмно – голи и каменисти, набраздени от дерета и постепенно преминаващи в планини, чиито върхове се губеха в облаците.

– Най-старите скали в света – обади се Кени, следвайки погледа на Фин. – Гнайсът е на четири милиарда години, а тези късове, разхвърляни по склоновете, лежат там от последната ледникова епоха. И все пак, виждаш ли пътищата на водата между тях? – Той посочи едно сенчесто дере от лявата страна. – Първоначално са били просто скални пукнатини. После са се запълнили от дъждовете, замръзнали са от студа и ледът се е разширил, докато накрая не се получила експлозия и всички тези шибани парчета се разлетели наоколо. Трябва да е било голямо шоу, но се радвам, че не съм бил наоколо, за да го гледам.

Пред тях се появи малко езеро, отразяващо като стъкло синевата на небето над главите им. Повърхността му бе леко набраздена от вятъра. Кени спря на брега, край малка зелена постройка с ламаринен покрив, която нарече „заслон за храна“. Място, където рибарите и техните водачи можеха да се скрият от лошото време и да изядат сандвичите си. Коловозите на пътя свършваха тук. От заслона тръгваха две пътеки – една надолу към реката, а друга – към хълмовете, виейки се между камъните и пресичайки бистри ручеи, които трябваше да са пълноводни по това време на годината, но сега, поради дългата суша, едва лъкатушеха.

Въпреки размерите си, Кени се намираше в изненадващо добра форма и Фин с труд следваше едрите му крачки нагоре по склона. Пътеката вървеше през клисурата между два хълма. От дясната им страна се издигаше стръмен сипей, а отляво имаше дере с почти пресъхнал поток. Кени свърна нататък, прекоси го и пое през високите треви по отсрещния склон. Фин бързаше запъхтяно по дирите му.

Едва когато се озова на билото, няколко минути след своя спътник, осъзна колко нависоко са се изкачили – първо с колата, а сетне и пеша. Вятърът издуваше якето му, изпълваше ноздрите и устата му, затруднявайки го да си поеме дъх. Земята пропадаше под тях, разкривайки шеметна панорама от окъпани в слънце скали и вода. Кафяви, бледосини, зелени и пурпурни оттенъци трептяха и бледнееха в далечината под краката им.

– Лох Суайнавал – каза Кени, като се обърна с широка усмивка към него. – Тук горе се чувстваш като бог. Или като орел. – Той посочи тъмния силует, виещ се над езерото. – От тук до Северен Харис има общо двайсет и две гнездящи двойки скални орли. Най-гъс­тата популация в цяла Европа.

Те наблюдаваха птицата, яздеща термалните течения почти на нивото на очите им. Крилете ѝ, с размах над два метра, завършваха с дълги пера, управляващи като пръсти всяко движение на въздуха. Внезапно тя се спусна като камък надолу и за миг изчезна на фона на пъстрото одеяло на земната повърхност, само за да се появи неочаквано отново, с малко животно, вкопчено между острите ѝ извити нокти и навярно вече мъртво.

– Погледни към отсрещния край на езерото. Виждаш ли онези каменни постройки с ламаринени покриви? Една кошара и два хамбара. Двама от пазачите ни живеят там. Няма начин да се стигне с кола, само с лодка или пеша. С ходене отнема цял ден. Ще трябва да им се представиш.

– Какви са те?

– Студенти, решили да припечелят нещо през ваканцията. Животът им хич не е лек – без електричество, без течаща вода. Сам съм го изпитал на гърба си, та знам. – После той се обърна на запад и посочи четирите върха, очертаващи се в другия край на долината. Маяласвал, най-високият връх на остров Луис, издигаше снага много над останалите. Имахме пазачи и ей там, в една стара кошара край Лох Сандаван. Ще я откриеш на картата. Но вече ги няма. Пребиха ги преди три нощи, когато хванали бракониери да залагат мрежи на устието на река Брениш. И сега не мога да намеря никой да ги замести.

– Предполагам, че сте съобщили в полицията?

Кени се засмя, искрено развеселен.

– Естествено. Сякаш има някаква файда от това! – Пос­ле изведнъж стана отново сериозен. – Тези копелета не си поплюват, Фин. В дивата сьомга има голяма печалба. На континента, че и чак в Далечния изток плащат луди пари за нея. Чувам, че дори опушвали една част, преди да я продадат – така се изкарва още повече. При това я ловят с мрежи и хващат стотици риби. А това намалява популацията и съсипва бизнеса ни. Има богаташи, готови да платят хиляди, за да хвърлят въдица в нашите реки. Но не и ако няма нищо, което да се закачи на кукичката им!

Той закрачи на юг, към ръба на склона, откъдето в далечината, отвъд връх Кракавал, се виждаше голямата ловна хижа на брега на Лох Томнавей.

– Ние управляваме разумно реките и езерата – заговори през рамо. – Грижим се рибата да може да стигне нагоре по течението, за да хвърли хайвера си. А бракониерите грабят безразборно. Ако продължава така, до десет години няма да е останало нищо. – Той се обърна към Фин с мрачна решимост в погледа. – Ето защо трябва да бъдат спрени.

– Имаш ли някаква представа кой стои зад това?

Кени поклати глава.

– Ако имах, щях лично да им счупя ръцете. Трябва да ги хванем на местопрестъплението. Джейми пое имота, след като баща му получи инсулт през пролет­та, и е готов на всякакви мерки, за да се справи с тях. Което е и причината да бъдеш тук. – В тона му отново пролича зле прикрито неодобрение. – Но на твое място щях да започна полека. За начало бих си избрал някоя по-лесна мишена.

– Какво имаш предвид? – смръщи се Фин.

– Уистлър.

– Джон Ангъс?

Изумлението на събеседника му почти върна усмивката на Кени.

– Същият – рече той с игрива искрица в очите. – По-голям идиот от него трудно ще намериш.

Фин не бе виждал Уистлър от заминаването си от острова, но добре помнеше, че в гимназията „Никълсън“ той бе най-умното момче от неговия випуск, а може би и от всеки друг випуск. С коефициент на интелигентност далеч над своите връстници, можеше да влезе във всеки университет, който си избере, и все пак, единствен от всички, предпочете да остане у дома.

– Уистлър е замесен с бракониерите?

– Не, за бога! – изсмя се Кени. – Уистлър Макаскил не се интересува от пари. И все пак от години обикаля да лови сърни, планински зайци, сьомга, пъстърва. Сещаш се, за собствена консумация. Лично аз нямам нищо против и се правех, че не забелязвам, но Джейми... Джейми има други идеи.

– Звучи ми като чиста загуба на време – поклати глава Фин.

– Може и така да е. И все пак Уистлър здраво полази по нервите на шефа.

– Как?

– Ами преди няколко седмици Джейми го заварил да лови риба на Лох Рангават. Посред бял ден, сякаш му е бащиния. Питал го какво си мисли, че прави, а в отговор получил един куп ругатни, че и ритник в задника, когато се опитал да го спре. – Кени се ухили. – Честно казано, ще ми се да съм бил там, за да видя. Лошата новина е, че Уистлър също е негов арендатор и сега Джейми само търси повод да го прогони от имота му.

– Мисля, че ще му е малко трудно, защото местните арендатори са защитени от закона.

– Не и ако не си плащат наема. А той не го е правил от години. Старият сър Джон не даваше пет пари, но за Джейми това е идеално основание да се заяде. А тъй като притежава дори къщата, в която живее Уистлър... – Кени подсмръкна, изхрачи се и се изплю на вятъра. – Впрочем зарежи, Фин. Знам, че двамата винаги сте били приятели. Вероятно ще е най-добре просто да поговориш с него. Тогава ще можем да се заловим с истинската работа.