Шахматните фигури

Осемнайсета глава

Джейми пъхна дълбоко ръце в джобовете на марковото си спортно яке и издаде брадичка напред.

– Е?

– Нищо не се случи – отвърна Фин.

Иззад рамото на младия господар на имението Кени го наблюдаваше скептично.

– Нищо?

– Нищо особено. Уистлър ме чакаше горе при езерото. Извини се за предната вечер. Поговорихме за старите времена и потърсихме убежище от бурята.

Недоверието на Джейми вече стана очевидно.

– Самолетът е бил открит доста надалеч от Тахавал.

Фин подмина репликата.

– За какво всъщност го търсиш?

– Не че е твоя работа, Маклауд, но искам да му връча известие за изселване от имота. Реших да го направя сам, вместо да пращам съдия-изпълнител.

Фин усети как кръвта му кипва и хвърли поглед към Кени.

– И си довел подкрепление в случай, че ти срита отново задника?

– Не съм сигурен, че ми допада тонът ти.

– А аз не съм сигурен, че искам да работя за някой, способен да изхвърли човек от собствения му дом.

– Той не е негов – наежи се Джейми. – Нито земята, нито къщата. Баща му е прехвърлил правата на моя баща много отдавна, срещу суха пара за пиене. Проверих всичко в регистрите. А от миналия век насам не е плащано нито пени от дължимия наем.

– Голям наем, няма що – изпуфтя Фин. – Бас държа, че цялата сума не надхвърля няколкостотин паунда. Далеч по-малко от стойността на онези шахматни фигури. – Той посочи с палец къщата зад гърба си. – Уистлър имаше право, че не можеш да стъпиш и на малкия пръст на баща си. Между тях двамата е имало договорка. А ти си просто едно отмъстително копеле.

В немигащия взор на Джейми се надигна опасен гняв.

– А ти си уволнен! – Гласът му бе тих и равен, почти заглушен от вятъра.

– Няма нужда да ме уволняваш. Сам напускам.

Джейми стисна челюсти, но каквито и мисли да бушуваха в съзнанието му, не отрони нито дума повече. Само се обърна и закрачи надолу по хълма към своя рейндж роувър.

Кени остана, свел смутено очи към върховете на обувките си. Вдигна ги едва когато вратата на колата се захлопна.

– Не исках да става така.

Фин го изгледа напрегнато и продължително, сетне кимна.

– Знам. Къде е той, Кени? – добави след секунда. – Сякаш е изчезнал вдън земя.

Другият сви едрите си рамене и махна неопределено с ръка отвъд къщата, към планините.

– Нямам представа. Може да е навсякъде. Но съм сигурен къде ще бъде утре сутринта.

– Наистина?

– Да. Утре е делото му срещу мен за попечителство над малката Ана. Ако не се появи, ще го загуби. Така че няма къде да се дене.

Фин въздъхна.

– Не мога да разбера, как е възможно да отнемеш съпругата и дъщерята на някого и да продължаваш да се наричаш негов приятел?

– Защото си отсъствал твърде дълго от острова. В място като това не можеш да си позволиш да приемаш нещата твърде лично. Вече не бих нарекъл Уистлър точно приятел, но все пак в миналото ни има толкова неща, които ни свързват, че никакъв спор за любов, жена или дете не може да ги разруши.

Фин проследи Кени с поглед, докато той слизаше надолу по склона, за да се присъедини към побеснелия Джейми в колата. В тон със собственото му настроение, небето се бе смрачило, а светлината – угаснала, потапяйки земята в унил полумрак.