Шахматните фигури

Трета глава

I

Беше сиромашко лято – сухото и горещо време се бе проточило чак до края на септември, нещо рядко срещано в този най-краен остров от Външните Хебриди. Остров Луис, най-северозападната точка, до която човек можеше да стигне в рамките на Европа, бе изгорял до кафяво от лятното слънце и необичайно дълго продължилите седмици без дъжд. А времето все така не показваше признаци за промяна.

По-рано същия ден шофирането по западния бряг от Нес до Сиадар бе отнело на Фин почти два часа. Още от Сиадар бе зърнал планините, издигащи се на югозапад към остров Харис – мрачно обагрени в тъмен пурпур на фона на бледосиньото небе. Само в една точка на хоризонта още се забелязваха облаци – не зап­лашителни, а просто висящи лениво сред върховете. Сред изсъхналите пирени и орлова папрат тук-таме се мяркаха жълти цветчета, придавайки оскъдни багри на инак посърналия пейзаж. Малките им главички се превиваха под усилващия се вятър, носещ дъх на океан и далечен намек за зима.

В този първи ден от новото си битие Фин се замисли за това колко много се бе променило всичко за осемнайсет месеца. Преди година и половина той бе женен, имаше син, живот в Единбург и работа като инспектор в централния полицейски участък на Единбург. Сега нямаше нито едно от тези неща. Беше се върнал обратно към утробата, на своя роден остров, без сам да знае защо. Вероятно в търсене на онова, което е бил някога. Знаеше единствено, че промяната е необратима и е започнала още в деня, когато неизвестен шофьор бе отнел живота на малкото му момче на една единбургска улица и бе продължил, без дори да спре.

След като остави зад гърба си Лох Рог, Фин свърна със своя опръскан с кал джип „Сузуки“ от крайбрежното шосе по тесен страничен път с напукан асфалт. Подмина стадо дългороги шотландски говеда с рошава кафява козина и се упъти нагоре по течението на потока към малко езеро, където в заслона между гънките на хълмовете растяха група дървета – рядка гледка за тези места. В сянката им се гушеше хижата Суайнавал Лодж.

Доста време бе изминало, откак Фин за последно бе виждал Кени Джон Маклийн. Големият Кени бе напуснал острова заедно с останалите, но по-нататък животът му бе поел по съвсем различно русло. Сега той обитаваше старата къща, която, стегната и модернизирана, стоеше на отсрещната страна на пътя.

Докато Фин спираше на паркинга, от покрития с гофрирана ламарина хамбар с лай изскочи глутница кучета. Основната сграда бе някогашна ферма, която сър Джон Улдридж, настоящият собственик на имението Ред Ривър, бе разширил назад и встрани. В предната част бе добавена зимна градина, гледаща към езерото. За разлика от Кракавал Лодж на брега на Лох Томнавей, която можеше да приюти над двайсет души през сезоните за лов и риболов, Суайнавал разполагаше само с няколко спални и бе резервирана изключително за рибари. Но затова пък имаше бар, отворен за посетители, който по това време на годината всяка вечер се пълнеше с гости и местни жители, дошли за халба бира или чаша уиски.

Тази сутрин наоколо не се мяркаше жива душа, докато накрая самият Кени не се появи с широка крачка и не викна на кучетата да се усмирят. Те начаса подвиха опашки и се задоволиха само да душат около Фин, попивайки непознатите аромати, докато слънчевата светлина падаше около тях на играещи петна, подобно на дъжд.

Кени носеше зелени гумени ботуши, панталон с маскировъчен цвят и яке с множество джобове, метнато върху вълнен пуловер, подсилен с кръпки на лактите и раменете. Щом доближи, свали каскета от главата си, разкривайки ниско остригана, прошарена рижава коса, и сърдечно протегна към Фин широката си, мазолеста ръка.

– Къде се загуби, човече?

Макар през повечето време да общуваше на английс­ки, сега той машинално прехвърли на келтски. Това бе езикът, с който бяха закърмени, онзи, който първо и естествено идваше на езика и на двамата.

– Радвам се да те видя, Кени – отвърна съвсем искрено Фин.

Известно време те се оглеждаха един друг, оценявайки пораженията, нанесени от времето. Петсантиметровият белег, пресичащ скулата на Кени – резултат от някакъв инцидент в детството, който едва не му бе коствал окото, – беше избледнял с годините. Той открай време се отличаваше с едро телосложение, а сега бе станал направо огромен, разраснал се във всички посоки. Също така изглеждаше по-възрастен от Фин, но той поначало си бе простовато селско момче, грубо издялано от местния материал. Достатъчно умно обаче, за да завърши селскостопанския колеж в Инвърнес и в крайна сметка да се върне на острова, за да стане управител на имението, в което бе отрасъл.

Фин също не бе дребен на ръст, но бе запазил момчешката си фигура, а светлата му коса още растеше на буйни, стегнати къдри. Зелените му очи веднага доловиха напрежението, таящо се в по-тъмния взор на стария му съученик.

– Чувам, че отново си се събрал с Маршели. И дори си се нанесъл при нея.

Фин кимна.

– Поне докато довърша ремонта на къщата на родителите си.

– А и момчето било твое, а не на Артър.

– Откъде знаеш?

– Така чух.

– Явно чуваш доста неща.

– Държа си ушите долепени до земята – ухили се Кени.

– Внимавай само да не ти се напълнят с кал – върна усмивката Фин. – Тогава слухът ти няма да е чак толкова остър.

– Ама и ти винаги си бил голям тарикат – изпръхтя другият. После по лицето му премина сянка. – Чух също, че си изгубил един син.

– Правилно си чул. – Чертите на Фин едва забележимо се изопнаха и от последвалата пауза стана ясно, че няма намерение да се разпростира по въпроса.

Краят на личните теми за разговор бе оповестен от връщането на каскета на Кени обратно върху главата му.

– Ще трябва да те инструктирам относно задълженията ти – каза той вече с променен тон, като го нахлупи ниско над очите си. – Предполагам, Джейми вече ти е казал основните неща, но и той, както всички земевладелци, не знае много за имота си.

Същността на репликата не убягна на Фин. Джейми можеше и да е истинският му работодател, но Кени се считаше за по-старши от него. Поради тази причина краткото им общуване като равни бе приключило.

– Не се засягай, Фин, но не съм сигурен дали аз самият бих те взел за шеф на охраната. Може и да си бил добро ченге, но това още не означава, че ще те бива в залавянето на бракониери. И все пак... кой съм аз, та да преценявам, нали?

– Смяташ, че би се справил по-добре от мен, така ли?

– Тук не става въпрос за „би“ или „не би“. Не мисли, че ми е лесно да управлявам имение от двеста хиляди декара, предлагащо не само риболов на сьомга, кафява пъстърва и морска пъстърва, но още и преследване и лов на дивеч. – Това прозвуча почти като от рекламна брошура. – А и проблемът, който имаме, е сериозен.