Чух бръмчене на стартиращи двигатели, викове за довиждане и ето че групата с шум и трясък се устреми през тревата към шосето за дома. Изправих се и почти веднага зърнах нечия сянка зад гърба си. Беше Уистлър, със странен, озадачен израз на лицето. Малко по-далеч Големия Кени още стоеше край мотора си и гледаше към нас, сякаш се боеше да приближи. И тримата бяхме забравили както свадата, така и повода за нея. Потърсих в очите на Уистлър някакъв признак за разбиране и след като не го открих, попитах:
– Какво е „Йолар“?
Той само сви рамене.
– Нямам идея.