Шахматните фигури

Цялата зала зад гърба им бе претъпкана. Фин, Джордж Гън, обвинителите на Доналд и другите свидетели за­емаха първия ред. Отляво пред тях се бяха разположили адвокатите на църквата, а отдясно – самотната фигура на Доналд Мъри.

Дванайсетте членове на комитета седяха на дълга маса с лице към събралите се, подобно на Христос и учениците му на тайната вечеря. Носеха тъмни костюми и подобаващо сериозни физиономии на хора, натоварени с нелеката задача да произнесат присъда над един от своите. Поне половината от тях бяха негови събратя свещеници.

Атмосферата беше напрегната, наелектризирана от чувството за очакване. Председателят удари с чукчето си, призовавайки към тишина, а секретарят му, натоварен още и със задачата да води протокола, стана да прочете обвинението. Беше дребен, почти напълно плешив мъж. Фин гледаше като хипнотизиран влажните му морави устни, произнасящи словата, които почти не достигаха до съзнанието му. Описанието на това как в една пролетна вечер същата година, на остров Ерискей, преподобният Доналд Мъри е отнел живота на друг човек, изпразвайки едната цев на ловната си пушка в гърдите му. В явно и недвусмислено противоречие на Шестата заповед, предадена от Бог на Мойсей на Синайската планина. Не убивай. Заповед, залегнала дълбоко в законите на църквата.

Председателят извърна глава към Доналд. Беше възрастен мъж, вероятно прехвърлил шейсетте, с въздълга стоманеносива коса, сресана на вълни назад от челото. Имаше печални кафяви очи, които излъчваха ако не съчувствие, то поне безпристрастност.

– Имате право на встъпително изявление в своя защита, преподобни Мъри.

Доналд се изправи на крака. Носеше светлосив костюм върху черната си памучна риза със свещеническа якичка. Той опря върховете на пръстите си в масата пред себе си, сякаш търсейки опора. Видът на лицето му бе подпухнал и нездрав, с оттенък, сходен с този на костюма. Дори пясъчнорусата му коса бе изгубила своя блясък. За повечето от присъстващите гласът му прозвуча високо и ясно, но Фин, който го познаваше по-добре от тях, долови потрепването в него.

– Нямам нищо, което да кажа в своя защита, сър. Фактите са известни и говорят сами за себе си. До каквото и решение да стигнете днес, то ще почива на представените ви доказателства и аз ще го приема без възражения. Но ако някой може да ме съди, това е единствено Господ, моят създател.

– И ще бъдете съден от Него, преподобни Мъри, както всеки един от нас. Но днес сме тук, за да преценим дали сте нарушили Неговите закони, дискредитирайки по този начин и Неговата църква. И ви уверявам, че имаме пълното намерение да го сторим.

Процесът се състоя в течение на два дни. Почти целият първи ден бе посветен на старейшините, автори на първоначалното обвинение срещу своя подчинен. Поредица от посивели сурови мъже, непримирими в своята вяра, утвърждаващи отново и отново светостта на Десетте Божии заповеди и непригодността на Доналд да оглавява едно от техните паства. Безкрайни правни и теологични аргументи, които изсмукваха енергията от всички присъстващи.

Едва на втория ден започна представянето на фак­тите по делото. Най-важният свидетел в тази част бе сержант Джордж Гън. Фин го наблюдаваше как прекосява залата и заема мястото си зад масата, запазена за свидетелите. Той бе опитен полицай и в дългата си кариера вероятно бе давал показания на не един и два съдебни процеса. Но сега изглеждаше необичайно притеснен.

– Вашето име за протокола, моля – обърна се секретарят към него.

– Джордж Уилям Гън.

– Давате ли тържествено уверение, че ще говорите истината, че нямате злонамерен мотив за предоставяне на показания тук днес и че по никакъв начин не сте съзнателно предубеден?

– Да.

Председателят кимна към адвоката от страна на Църквата, пенсиониран юрист от Единбург.

– Господин Келсо?

Келсо се изправи и застана с лице към залата. Беше дребен, закръглен мъж в тъмен костюм, с последни останки от рядка, боядисана в черно коса, прилепени към квадратното плоско теме. Фин можеше да си го представи в неговата стихия, с тога и перука в единбургските съдилища, подкрепян от цялата увереност на над трийсетгодишния си опит. Но тук бе лишен от атрибутите на бившата си професия, зад които да се скрие, а вместо закони с що-годе ясно тълкувание разполагаше единствено с Библията – един сборник от притчи и истории, породили куп религиозни секти, всяка от които вадеше от тях собствени изводи и прилагаше собствени интерпретации.

– Вие сте сержант в отдела за криминални разследвания към полицейския участък в Сторноуей, нали?

– Да, сър.

– И сте били повикан по повод инцидент със стрелба на остров Ерискей през пролетта на тази година?

– Точно така.

– Мястото се намира на няколко часа път с кола от Сторноуей. Как стигнахте дотам?

– Обърнахме се за съдействие към бреговата охрана, сър. Аз и още неколцина униформени служители отлетяхме с хеликоптер, за да помогнем на местната полиция.

– И какво заварихте, щом пристигнахте?

– Един мъж лежеше мъртъв на пода на всекидневната. Беше прострелян в гърдите. Втори мъж беше задържан от гражданите, присъстващи в къщата, и по-късно арестуван от полицията на Южен Уист.

– Разбирам, че вие сте взели показания от всички присъстващи, някои от които нямат възможност или желание да бъдат тук днес. Ще ви помоля, на база на тези показания, да представите пред съдебния комитет колкото се може по-ясна картина на събитията, довели до стрелбата.

Гън си пое дълбоко дъх.

– Ситуацията е възникнала около случай, изглеждащ като отмъщение за действие или действия, които евентуално са се състояли преди повече от петдесет години. Нямаше как да удостоверим това. Фактите бяха, че добре известен гангстер от Единбург бе пристигнал на остров Луис по-рано този ден, придружен от свой подчинен, с намерението да причини вреда на жител на Нес на име Тормод Макдоналд. Господин Макдоналд е възрастен мъж, страдащ от напреднала форма на деменция, и бил отведен от свои близки на Ерискей същата сутрин, за да посети стара приятелка. Откривайки, че той не е у дома, господата от Единбург са отвлекли правнучката му и нейната майка и са ги отвели на Ерискей, с намерението да ги убият пред очите му.

– При цялото ми уважение, сержант – намеси се Келсо, – не смятам, че сте в правото си да говорите за намеренията на починалия. Ще ви бъда задължен, ако се придържате към фактите такива, каквито ги знаете.

Фин видя как Гън почервенява.

– Също при цялото ми уважение, господин Келсо, починалият сам е заявил своето намерение да застреля младата жена и детето в присъствието на няколко свидетели, от които съм взел показания. Това са фактите, такива, каквито ги знам.

Дори да бе удивен от съпротивата на Гън, адвокатът с нищо не го издаде. Надали обаче бе очаквал да бъде поставен на мястото си от човек, смятан от него за простоват провинциален полицай. Фин трябваше да потисне усмивката си, наблюдавайки го как прелиства книжата върху бюрото.

– Да разгледаме показанията на внука на господин Макдоналд – смени темата той. – Името му е Фионлах Макинес и се пада баща на бебето. Разбираме, че преди да отпътуват към Ерискей, посетителите от Единбург са го завързали в дома му в Нес. И все пак по време на стрелбата той е бил заедно с преподобния Мъри. Как ще обясните това?

Гън прочисти гърло.

– По думите на Фионлах Макинес, той е успял да се освободи и да стигне до къщата на преподобния Мъри, където му е съобщил за случилото се.

– Защо е отишъл там, а не в полицията?

– Защото майката на бебето, Дона, е дъщеря на Мъри.

– Тогава самият Мъри се е обърнал към полицията?

– Не, сър.

– А какво е направил?

– Взел е ловната си пушка и кутия патрони от сейфа, където са се съхранявали, и е отишъл с колата си в Ерискей.

– Придружен от Фионлах Макинес?

– Да, сър.

– Защо не е съобщил в полицията?

– Ще трябва да питате него.

Келсо въздъхна нетърпеливо.

– Добре, защо според вас не е съобщил в полицията.

– При цялото ми уважение, сър, не смятам, че съм в правото си да говоря от името на обвиняемия. Предпочитам да се придържам към фактите такива, каквито ги знам.

Адвокатът с мъка потисна раздразнението си.

– Взехте ли показания от преподобния Мъри?

– Да, взех.

– Каква е посочената от него причина, задето не е съобщил в полицията?

Гън се поколеба. Вече нямаше начин да избегне въп­роса.

– Каза, че не е имал доверие, че неопитните и невъоръжени полицаи от Южен Уист ще се справят с въоръжени престъпници, решени да наранят дъщеря му и внучката му.

– С други думи, взел е закона в свои ръце.

– Не съм сигурен, че бих го окачествил така, сър.

– Не е съобщил за извършването на престъпление и е прибягнал към саморазправа. Това не е ли вземане на закона в свои ръце?

Гън пристъпи неловко от крак на крак.

– Предполагам, че да.

– Благодаря, сержант. – Келсо прие отстъплението му със саркастична усмивчица. Взе чифт очила с метални рамки, намести ги на върха на носа си, докато се консултира с книжата пред себе си, после с широк жест ги махна отново. – Значи е справедливо да се допусне, че след като не е информирал полицията и се е въоръжил с пушка, той е имал намерението да я използва?

– Можете да го допуснете, господин Келсо. Същевременно преподобният Мъри и Фионлах Макинес неколкократно се опитвали да се свържат с Маршели, дъщерята на господин Макдоналд, по мобилния ѝ телефон, за да я предупредят за приближаването на един­бургските гангстери.

– Но дори да бяха успели да я предупредят, това не би променило факта, че неговите дъщеря и внучка са били отвлечени от опасни престъпници. И че той, въоръжен, се е впуснал да ги преследва. Намерението му надали е било да им прочете пасаж от Библията.

Последното предизвика лек смях в залата. Председателят обаче не го намери за забавно и се приведе над масата.

– Не считам, че това е място за лековати коментари, господин Келсо.

– Моите извинения – склони едва глава другият и се обърна отново към свидетеля. – Това е всичко, нямам повече въпроси.

Гън беше шокиран.

– Нима не искате да чуете какво е станало в къщата?

– Ще го чуем от онези, които са били там, благодаря.

Докато се връщаше към мястото си, сержантът хвърли извинителен поглед към Доналд, но той остана безстрастен.

Маршели бе извикана първа да даде показания относно самата разиграла се драма. Фин я наблюдаваше как със силен и уверен глас описва събитията, в които и сам бе участвал. В ясните черти на лицето ѝ, едва докоснати от грим, имаше бледа, печална хубост. Косата ѝ бе прибрана назад и вързана на конска опашка, но той все пак виждаше в нея малкото момиченце. Същото, което бе обичал с цялото си сърце, когато още дори не бе имал представа какво е любов. Чието сърце бе разбил не веднъж, а два пъти. Чиято любов към него не бе отслабнала нито за миг до неговия последен, предателски акт. Нищо чудно, че сега им бе толкова трудно да намерят отново пътя един към друг.

Начинът, по който тя пресъздаде събитията от онази вечер, бе убедителен и завладяващ. Как един­бургският гангстерски бос бе насочил пушката си, за да изпразни цевта в Дона и бебето като отмъщение за стара история, разиграла се между него и бащата на Маршели. Как вместо това прозорецът се бе раздробил с трясък от изстрела на Доналд отвън, запратил едрия мъж срещу стената и спасил младата майка и детето ѝ от сигурна смърт. Претъпканата зала слушаше със затаен дъх. Унесен в разказа, Фин дори не усети как той е приключил, нито кога са извикали неговото име. Едва щом Маршели се върна на мястото си и му прошепна „Твой ред е“, осъзна, че трябва да стане.

Когато зае своето място зад свидетелската маса и се закле да говори само истината, Келсо го изгледа изпитателно.

– Вие самият сте били полицай, нали, господин Маклауд?

– Да.

– Колко дълго?

– Около петнайсет години.

– И какъв чин достигнахте?

– Главен инспектор.

– Значи имате значителен опит с престъпления и престъпници.

– Така е.

– Има ли ситуация, при която бихте препоръчали гражданите да вземат закона в свои ръце?

– Струва ми се, че имате основно неразбиране на закона, господин Келсо.

– О, нима? – изгледа го развеселено другият. – Нека ви напомня, че съм практикувал закона повече от трийсет години.

– Сигурен съм, че съвършенството идва с практиката, господин Келсо. Но законите не са само ваши, нито само мои. Законите принадлежат на всички нас. Ние избираме свои представители, за да ги изработват, и плащаме на полицаи, за да ги прилагат. Но понякога, когато те не са наоколо да го сторят, се налага да го правим сами. Затова има и понятие като граждански арест. Ако въоръжим един полицай и му дадем разрешение да заст­реля престъпник вместо нас, пак ще вземем закона в свои ръце. Но ще го направим чрез пълномощник.

– Значи вярвате, че преподобният Мъри е бил прав да предприеме своите действия?

– Не само вярвам, че е бил прав, но и се надявам, че на негово място бих имал куража да сторя същото.

– И не смятате, че изходът е щял да бъде друг, ако е била повикана полиция?

– О, напротив, изходът щеше да бъде съвсем различен. Щяха да умрат Дона Мъри и бебето, както вероятно и всички останали в къщата. А по този начин умря само един човек. Човек, заявил ясно своето намерение да убие една невинна майка и детето ѝ.

– И защо сте толкова сигурен? – изсумтя пренебрежително Келсо.

– Защото бях там, а вие – не. И защото от позицията на петнайсетгодишния си опит в органите на реда мога недвусмислено да заявя, че местната полиция, при своята липса на въоръжение и опит, никога не би се справила със ситуацията.

Адвокатът му хвърли дълъг студен поглед, после отново надяна очилата и се наведе над листа, който държеше в ръка.

– Добре, нека се върнем към подробностите на събитията от онази вечер.

– Не – поклати глава Фин. – Мисля, че вече чухме достатъчно за тях.

Адвокатът го зяпна изненадано.

– Вчера цял ден седях тук да слушам група облечени в раса двуличници, леещи жлъч под маската на благочестие. – В тълпата се разнесе потресен шепот. Фин я огледа за секунда, после изведнъж посочи с пръст. – Ето там. Торкил Морисън, който се напиваше през ден и биеше жена си. Докато не откри Бог. Или Бог откри него. Сега вече е света вода ненапита. – Сред сподавените възгласи показалецът му прекоси морето от лица. – И там. Ангъс Смит. Мога да се сетя поне за две незаконни деца, които отказва да признае. И се обзалагам, че не му стиска да убие човек, за да спаси живота на което и да било от тях. Що се отнася до обвинителите на преподобния Мъри, мога да им кажа следното. Нека онзи от тях, който е без грях, първи хвърли камък.

Председателят заудря с чукчето, почервенял от смущение и гняв.

– Достатъчно, господин Маклауд!

– Още не съм свършил – отвърна Фин. – Тук съм при свои условия, не при ваши. Дойдох да подкрепя един добър човек, извършил единственото, което е могъл пред лицето на безизходицата. Не е имал вариант да остане със скръстени ръце. Това е щяло да означава загуба на невинни животи. И той ги е спасил, жертвайки – да си го кажем направо – една отрепка, която не е струвала пукната пара. И не ми пробутвайте разни глупости за шестата Божия заповед. Не убивай? Да, освен ако насреща ти не стои германец през Първата и Втората световна война, или пък иракчанин от Войната в Залива. Тогава може, защото е оправдано. Не съм знаел, че има и допълнение към Шестата заповед, господин председател. Не убивай, освен ако не е оправдано.

Фин вдигна глава и подуши един-два пъти въздуха.

– Мирише ми на нещо познато. А, сетих се какво е. Надушвал съм го и преди. Това е лицемерие. Противна воня, която не би следвало да има място тук. – Той се обърна към Доналд и едва не се задави от собствените си емоции, виждайки, че очите на приятеля му са насълзени. – Нека твоят бог те съди, Доналд. И ако е поне наполовина богът, за който го смяташ, то навярно Неговата десница ти е помогнала да дръпнеш спусъка.