Шахматните фигури

II

На следващия ден се състоя първата му среща с Джейми, в личния кабинет на собственика на имението Ред Ривър. Фин и Кени стояха надвесени над голямата подробна карта на Западен Луис и Северен Харис, разгъната на бюрото, докато Джейми, с помощта на дебел оранжев маркер, очертаваше границите на различните водни системи.

Отегчението на Големия Кени бе очевидно. Той познаваше всяка река, езеро и поточе като петте си пръс­та, но Джейми бе шефът и държеше лично да инструктира новия си началник по сигурността.

Помещението бе тясно и масивното бюро почти го изпълваше. Стените бяха опасани от остъклени шкафове с изложени препарирани риби и мухи за риболов, а над вратата бе окачена величествена глава на елен.

Фин помнеше Джейми от тийнейджърските си дни, прекарвани в Уиг заедно с Уистлър. Тогава той учеше в пансион някъде в Южна Англия, но сър Джон Улдридж го водеше на острова всяка Коледа, Великден, а също и през летните ваканции, за да опознава имението. Беше година или две по-голям от тях, но още тогава неволно показваше снизходителното отношение на собственик на земята. Все пак не бяха далеч времената, когато целият остров Луис бе принадлежал на един човек, а арендаторите на парцели били третирани не много по-различно от крепостни селяни. И когато било решено, че ще е по-изгодно земята да се превърне в пасища за овце, отколкото да се оре и сее, те просто били натоварени на кораби и откарани към Канада и Америка, подобно на робите, превозвани от Африка.

Спомените умираха трудно, историите за изселванията се предаваха от поколение на поколение и на господарите все още се гледаше с подозрение и известен страх. Макар сега правата им да се ограничаваха от закона, а наемателите на земи да разполагаха с повече сигурност, и двете страни подсъзнателно продължаваха да приемат, че едната стои по-високо от другата.

Джейми бе строен и загорял, но оплешивяващ. След инсулта на баща си бе довел жената и двете си деца да живеят за постоянно с него в Кракавал Лодж. Имаше мек, провлачен, южен акцент, но за учудване на Фин се справяше доста добре с келтския. Говореше го почти неразбираемо, но затова пък го разбираше чудесно. Носеше плътен памучен панталон, ботуши до коленете и ловно яке.

– Имаме пет водни системи, Фин, съставени от реки, които се вливат и изливат от различни езера. На цялата територия на имението се въдят сьомга, морска пъстърва и кафява пъстърва. Всъщност кафявата може да се лови в над сто водоема, но не тя е основната цел на бракониерите. – Той премести маркера по картата, осеяна с безброй сини петънца, и посочи едно по-голямо, проточило се от югозапад на североизток. – Лох Лангават. На старонорвежки ще рече „дългото езеро“. Дължината му е около тринайсет километра и е най-големият пресноводен басейн на Хебридите. – Дори в това кратко споделяне на информация отново се долавяше самочувствието, че казва на другите нещо, което не знаят, макар именно Фин, а не той да бе роден и отрасъл на острова. – Делим правата над него с още пет имения и със съвместни грижи увеличаваме улова от година на година, като за последните пет дори сме го удвоили. А сега проклетите бракониери са на път да заличат резултата от нашите усилия. И не само в Лангават, а и във всички останали водоеми. Ако това стане и излезем от бизнеса, много местни хора ще останат без работа. – Той изправи гръб и огледа внимателно Фин с кафявите си очи. – Разчитам на теб да сложиш край на това. Ще разполагаш с всички ресурси, които са ти необходими.

За Фин това изглеждаше като не особено сложно полицейско разследване. Бракониерите очевидно бяха местни хора, ориентиращи се добре в околността. Все някой трябваше да знае кои са. При това нещата не опираха само до хващането на рибата. Други хора трябваше да я опушват, трети – да я изкупуват. Това бе цяла снаб­дителска верига, водеща от острова към Европа и към по-далечни дестинации. А тъй като рибата е продукт, за който е от значение да е пресен, превозът най-вероятно се осъществяваше не по вода, а по въздух.

– Не виждам причина да не ги заловим до месец-два, господин Улдридж.

– Джейми – поправи го другият.

– Джейми – кимна Фин, макар да се чувстваше не­удобно да използва първото му име. Годините работа в полицията го бяха приучили да се обръща към всички, освен към по-младшите чинове, по фамилия или с „господине“ и „госпожо“.

– Е, радвам се да го чуя, Фин. Дано се окажеш прав.

Звукът на спиращ отвън автомобил послужи като оправдание на скучаещия Кени да отиде до прозореца и да погледне навън. На паркинга пред Суайнавал Лодж вече имаше няколко коли, принадлежащи на посетителите в бара, но тази спря на отсрещната страна, пред неговата къща.

– Дъщеря ми се прибира от училище – рече той и се упъти бързешком към вратата. – След минутка се връщам.

Джейми очевидно бе подразнен от безцеремонното му напускане, сякаш смяташе, че управителят на имението трябва да му поиска разрешение, за да излезе от стаята. Той сгъна картата и я подаде на Фин.

– Ето, запознай се с нея. Разучи всеки квадратен сантиметър. – Той стана и заобиколи бюрото. – Хората мислят, че няма нищо по-лесно от това да заловиш някого на един остров. Но истината е, че това имение обхваща едни от най-обширните и недостъпни области дива природа в цяла Шотландия. До някои от тях просто не съществуват пътища. Единственият начин да ги достигнеш е пеша, или с лодка. – Той въздъхна дълбоко. – Сега ще отида да свърша нещо, а после можем да се видим долу в бара. Ще те черпя едно питие и ще те запозная с някои от водачите ни.

След като Джейми се изгуби по коридора, Фин отиде до прозореца, притеглян от любопитството да види Ана Макаскил – момичето, което според описанието на Фионлах трябваше да е цялото покрито с пиърсинги и татуировки.

Небето бе облачно, а денят вече преваляше, но все пак успя да я зърне достатъчно ясно, застанала под дърветата отвъд черния път. Колата, която я бе докарала, вече се изтегляше обратно по тесните коловози към главното шосе, а Кени прекосяваше двора с едри крачки, за да говори с нея.

Въпреки че бе предупреден какво да очаква, видът на девойката го шокира. Целият врат и видимата част от ръцете ѝ бяха покрити с тъмносини изображения, неразличими от това разстояние. Късо подстриганата ѝ коса бе неестествено черна, но боядисана в розово от едната страна, над ухото, по което се редяха дузина или повече халки. Пиърсинги имаше и по едната ѝ вежда, по носа, а няколко ринга обезобразяваха долната ѝ устна. Фин не можеше да види езика ѝ, но предположи, че вероятно има метал и по него.

Носеше къса черна пола над черен клин, черна тениска с дълбоко деколте и тъмносив суитшърт с качулка. През рамото ѝ бе преметната жълтокафява кожена чанта.

Странното бе, че въпреки всичко лицето ѝ бе красиво, а нещо в очертаните с тежък грим очи недвусмислено подсказваше, че е дъщеря на Уистлър.

И все пак не той, а пастрокът ѝ сега отиваше да я посрещне. Той изглеждаше като гигант пред нея. В сравнение с него фигурата ѝ сякаш се сви и едва сега Фин си даде сметка колко е дребна на ръст. Оттук и името, което Фионлах бе употребил за нея. Ана Век, или на келтски – Малката Ана. Той наблюдаваше езика на жестовете им. Ана изглеждаше предпазлива, но не и враждебна. Не се отдръпна от едрата ръка, докоснала бузата ѝ – мимолетен израз на обич и топлота, напълно противоречащ на образа на груба мъжественост, който Кени обичаше да си придава. Известно време двамата разговаряха с лекота, без да се препират, и за Фин стана ясно, че помежду им липсва антагонизмът, така често властващ в отношенията между бащи и съзряващи девойки. От начина, по който се държаха един към друг, се излъчваше нещо почти трогателно.

След това изведнъж усети погледа ѝ върху себе си. В изражението, както и в цялата стойка на тялото ѝ, настъпи рязка промяна. Тя внезапно стана напрегната, провокативна, враждебна. Каза нещо на Кени, който се обърна и също вдигна очи към прозореца на кабинета на Джейми, на който Фин се открояваше ясно като на длан.

Тя протегна лявата си ръка и му показа среден пръст, а викът ѝ се чу дори през дебелата двойна дограма.

– Защо не ми направиш и една снимка? Ще изтрае по-дълго!

Той се почувства така, сякаш го бяха зашлевили и бе сигурен, че бузите му се изчервяват.

Кени се опита да я успокои, но тя се врътна и без да обели нито дума повече, закрачи по пътеката към вратата на къщата. Кени погледна отново към Фин с лека, смутена усмивка на лице и едва забележимо повдигна рамене в знак на извинение.