Шахматните фигури

Двайсет и пета глава

Докато Фин премине митническия и паспортен контрол, залата за пристигащи почти се бе опразнила. Туристическите групи се бяха отправили към чакащите ги автобуси и само неколцина самостоятелни пътници сновяха из просторното сумрачно помещение. Високите прозорци, обхващащи цяла една стена, пропускаха съвсем малко светлина. Отвън бе ярко пладне и слънцето жареше немилостиво, изцеждайки цветовете от сградите и колите.

Мейрид го очакваше, самотна фигура, застанала насред излъскания под. Фин метна чантата си през рамо и тръгна насреща ѝ. Нямаше усмивка за добре дошъл, нито искрица топлина в очите ѝ.

– Паркирала съм на покрива – каза кратко тя и се обърна към изхода.

След есента на Хебридите топлината отвън го блъсна като отворена пещ. Той бързо свали якето си, съжалявайки, задето не е взел по-леки дрехи.

Мейрид караше прашен нисан „Х-Трейл“ автоматик. Колата не беше под наем и Фин се зачуди дали е нейна, или собственост на групата – средство за придвижване, докато са тук да записват поредния си набор от песни.

Беше ясен ден, с безоблачно бледосиньо небе, простиращо се докъдето поглед стига. Щом свърнаха по крайбрежната магистрала, от лявата им страна се показа Средиземно море, искрящо в лазурен оттенък, само с една идея по-тъмен от този на небето. В насрещната лента бързо прелитаха коли, носещи се на югозапад, а предните им стъкла ослепително проблясваха.

– Къде отиваме? – обърна се Фин към Мейрид, която държеше волана с плътно стиснати устни и очи, приковани в платното.

– Във вилата – бе единственият отговор.

Фин сдържа любопитството си и се възползва от възможността да разгледа разпрострялата се наоколо пресъхнала равнина. Отдясно се издигаха пурпурните склонове на Сиера Бермеха, чиито назъбени върхове се очертаваха на фона на небето като изрязани от хартия. На места в долините се гушеха скупчени бели сгради – древни селца, оцелели още от времето на маврите. Пълна противоположност на хилядите недовършени апартаменти във високите сгради от двете страни на магистралата, отдавна зарязани от предприемачите, чиито средства бяха секнали през рецесията. Крановете бяха демонтирани и строителните площадки постепенно биваха превземани от дървета и храс­ти. Дори довършени жилища продължаваха да стоят празни.

– Не могат да ги продадат – поясни Мейрид, уловила погледа му. – Никой не иска да бъде единствен собственик в празен блок. Твърде плашещо е.

Над главите им преминаваха табели с имена, които Фин познаваше единствено от рекламните ваканционни брошури. Марбея. Алхесирас. Кадис. На два пъти спираха да платят магистрални такси. Мина близо час, преди да вземат отбивката за Естепона и да продължат към място, наречено Касарес. Шосето ги преведе през обширен парк, известен като „Лос Педрегалес“, покрай огромна електроцентрала и завод за рециклиране на отпадъци, бълващ своите благоухания в трептящата мараня на ранния следобед.

Малки провинциални ресторантчета подготвяха масите за късния испански обяд. „Вента Виктория“. „Аройо Ондо“. Накрая поеха по тесен, осеян с дупки път, изкачващ се стръмно нагоре в планината, обрасла с борове и корков дъб.

Зад тях се вдигаше облак прахоляк, а отляво и отдясно периодично се появяваха порти, зад които сенчести алеи се разклоняваха към скрити сред дърветата къщи. Минаха още двайсет минути, преди да изкачат билото. От дясната им страна се спускаше стръмно дефиле, в дъното на което се виеше каменистото легло на полупресъхнала река. В далечината се виждаше искрящата в сребристо повърхност на морето, с едва различимата брегова линия.

Наоколо се заредиха бели вили, всяка изолирана и тънеща в свой собствен участък от гора и растителност. Фин неволно се зачуди какво ли ще стане, ако сред тези сухи като прахан дървета някога избухне пожар.

– Това е нашето място. – Мейрид посочи към една клисура и Фин видя струпани върху склона ѝ червени керемидени покриви и бели стени, заобикалящи просторна тераса. Отгоре кръжаха ястреби, яздещи топлите въздушни течения. Дори отдалеч ставаше ясно, че гледката от имота е изключителна. – В ясни дни можеш да видиш Африка през Гибралтарския проток, както и Атласките планини – каза тя, сякаш прочела мислите му.

Трудно бе човек да си представи нещо по-различно от безличните торфени мочурища и брулените от студени ветрове скали на остров Луис. Фин си помисли колко е странно, че келтската музика, вдъхновена от родния му край и изпълнявана от ясния и красив глас на Мейрид на родния му език, всъщност се твори и записва тук, сред жегата и дивите гори на Южна Испания.

След поредното кратко изкачване Мейрид сви рязко надясно и колата пое по стръмна бетонна алея между две масивни бели колони. На едната от тях имаше синя табела с името на вилата: „Финка Солас“.

Спуснаха се до равен, ограден със стена паркинг и преди да угаси двигателя, Мейрид обърна колата с пред­ницата към изхода. Щом излезе от хладното, климатизирано купе и стъпи върху нажежения цимент, Фин изпита усещането, че подметките му ще се подпалят.

Отвъд паркинга, полускрит зад преграда от дървета, се виждаше тюркоазеносин плувен басейн, примамливо проблясващ на слънцето. Фин последва Мейрид по серия от стъпала, спускащи се към градина с опунция и диво алое. През каменна арка навлязоха в прохладна покрита галерия, след която се разкри застлана с теракота тераса с фонтани и рибни езерца.

В дъното на терасата, под сянката на разлистено смокиново дърво, имаше маса със седнал край нея мъж. Той бе с гръб към тях, обърнат към панорамната гледка над морето. Край дясната му ръка стоеше висока чаша с червеникава напитка. Ледът в нея още не се беше разтопил и кондензираната влага се събираше на масата около дъното ѝ. Мъжът бе отворил пред себе си лаптоп и пишеше нещо на клавиатурата му.

При звука от отварянето на портичката на терасата мъжът се обърна. Беше на средна възраст, с напълно плешиво теме, но с гъсти, пищни къдри, спускащи се отстрани и отзад на главата му. Някога навярно руси, но вече значително посивели. Носеше три четвърти панталон, от крачолите на който се подаваха загорелите му до кафяво нозе, обути в сандали на босо. Бялата му риза бе разкопчана, разкривайки издутината на възголям бирен корем. Лицето му разцъфна в позната усмивка и той протегна все още стройната си ръка. Изглеждаше в цветущо здраве като за човек, погребан два пъти.

– Здравей, Фин – каза Роди. – Отдавна не сме се виждали.