Шахматните фигури

Моята близка среща от втори вид се случи наскоро след това. Беше уикенд и понеже бандата нямаше ангажименти, Уистлър и аз решихме да отидем в планините и да половим нелегално кафява пъстърва. Разпънахме палатка на брега на едно от безбройните езера западно от Бринавал. Под нас се разкриваше обширна гледка към торфените поля в подножието, чак до океана, обточващ с бяла пяна назъбените скали на крайбрежието.

Облаците бяха толкова ниско, че върховете бяха забулени в тях, а дъждът се носеше над повърхността на езерото като фина мъгла. Седяхме сред скалите загърнати в своите мушами, с гумени ботуши и въдици в ръка. Плувките ни се носеха по тъмната, набраздена от вълнички вода. Знаехме, че пъстървите са в изобилие и неизбежно ще клъвнат. Не изгаряхме от желание да наловим много – стига да имахме какво да сложим на жаравата за вечеря, щяхме да бъдем щастливи.

Това е времето от моя живот, за което си спомням с най-силна носталгия. Ще ми се да има начин да върна тези отдавна отминали моменти, но това, разбира се, е невъзможно.

Не разговаряхме помежду си, но това бе приятно мълчание. Най-добрите приятелства са онези, при които не са нужни думи, за да запълват тишината.

Изведнъж Уистлър каза:

– Защо всеки път, щом Мейрид те погледне, си гълташ езика?

Въпросът дойде толкова неочаквано, че ми трябваха няколко секунди, докато успея да измърморя:

– Така ли правя?

– А-ха – отвърна той, преструвайки се, че съсредоточено оправя влакното.

– Нищо подобно – реагирах категорично, вече по­окопитен.

Сега той ме погледна и се засмя.

– Падаш си по нея, нали?

Нямаше смисъл да отричам.

– Че кой не си пада?

– Имай предвид обаче, че тя не е такава, каквато изглежда.

– Нима?

Той леко сви рамене.

– Всички я имат за адски уверена, арогантна дори. Хладна и егоистична.

Не отговорих нищо. Трудно бих могъл да я квалифицирам по-добре.

– Но истината е, че дълбоко в себе си тя е пълна с несигурност.

– Ти пък откъде знаеш?

Уистлър зарея взор над водата.

– Учихме заедно в началното училище. Дори ѝ бях кавалер на танците в края на седми клас.

За първи път чувах за миналите им отношения и това начаса го издигна в очите ми и ме изпълни със завист.

– И какво се случи? Защо не сте още заедно?

Той издаде челюст напред и поклати глава.

– Всяко хубаво нещо си има край.

По-късно Кени ми разкри, че краят всъщност бил предизвикан от появата на Роди, но тогава Уистлър нямаше намерение да си го признава.

– Както и да е – продължи, – познавам я достатъчно добре. Отрасъл съм с нея. Тя е едно объркано момиче, което... в общи линии се мъчи да бъде онова, което не е. Затова и с Роди постоянно се събират и разделят. Иска да се вгради в образ, който да му се хареса, но това не е нейният образ. – Той се ухили. – Всъщност мисля, че напоследък се заглежда по теб.

Усетих как се изчервявам до корените на косата си.

– Глупости!

– Защо да са глупости? Можеше да избере всеки да я откара до Сторноуей оня ден, но избра теб, нали? И това ако не е флирт, здраве му кажи.

– О, я стига! – Вече реших, че просто ми пуска фитили, и притеснението ми се стопи.

– Както искаш. – Той започна да навива макарата си. – Просто реших, че е добре да знаеш, за да не изпуснеш големия си шанс идния петък.

Аз смръщих вежди.

– Какво има идния петък?

– Сватбата на Доналд Руад и Кейт Макинън в Мангурщах. Канен си на нея, нали?

– О, да.

Напълно бях забравил за това. Доналд Руад беше от Нес и ми се падаше някакъв далечен братовчед. Десетина години по-възрастен от нас и ползващ се с репутацията на женкар и побойник. Последното, което някой бе очаквал от него, бе да се ожени за момиче от Уиг, което дори не бе забременяло. Церемонията щеше да се състои в църквата на Бала на Кила, а гощавката след нея – в къщата на Кейт в Мангурщах. Една от онези сватби, които продължаваха през цялата нощ и свършваха със закуска на следващата сутрин. Затова и бе насрочена за петък, а не за събота. Иначе празненствата трябваше да приключат до полунощ, с настъпването на Сабат.6

– Аз, Роди и Мейрид също сме поканени. А Роди несъмнено ще доведе и Кариштиона. – Кариштиона бе последното увлечение на Роди. Увлечение, което щеше да трае до мига, в който Мейрид го повикаше отново с пръст. Но засега това още не беше станало и Уистлър добави: – Което означава, че Мейрид ще е на разположение за всеки от нас, който пръв успее да я покани на танц. – Той се усмихна и в очите му се появи дяволита искрица. – Е, момче? Готов ли си за предизвикателството?

– Предизвикателство?

– Да. Победителят обира лаврите. Или не ти стиска да я поканиш?

Докато седяхме така, на милион километри от реалността, беше лесно да се проникна от състезателен дух. Да си представя как доближавам Мейрид, каня я да танцува с мен и тя приема. И още по-хубаво, как после я притискам до себе си, усещам топлината на тялото ѝ, допира на твърдите ѝ гърди. Може би още свежият спомен за това как се бе возила на моя мотор, обгръщайки ме с ръце, ме накара да повярвам, че всичко е възможно.

Върнах усмивката на Уистлър. В крайна сметка той вече я бе притежавал и я бе изгубил. Защо сега да не е моят ред?

6 На шотландския остров Луис, където се развива действието, се съблюдава традицията за Сабат – седмия ден за почивка, отбелязван в неделя. – Б. пр.