Шахматните фигури

Десета глава

Докато се прибере обратно в Нес, почти се бе свечерило. След неуспеха да открие Уистлър у дома му, неговото изчезване започваше да го тревожи. Слънчевият промеждутък, траял един-единствен ден, вече бе преминал. На западния хоризонт се събираха легиони от тъмни облаци, а вятърът се усилваше, карайки тревите да се превиват като развълнувано море.

Фин свърна от шосето при кробосткия универсален магазин и продължи по отбивката нагоре по хълма. Вляво от него крайбрежните скали стръмно се спускаха към плажа с формата на полумесец. Отдясно строгият, суров силует на Свободната църква на Кробост се очертаваше на фона на небето. Когато подмина къщата на Маршели, видя колата ѝ на чакълестата пътека отпред, но не спря. Беше ѝ се обадил по-рано, за да ѝ каже, че всичко е наред, но тя все още не знаеше за откриването на самолета. Тази новина можеше да почака.

Вместо това продължи към църквата, изтрополи през решетката за овце5 и влезе в паркинга, където акуратно разграфени бели линии организираха енориашите в прави редове, подобно на скамейките в самия храм. В момента на него се забелязваше само една кола. Съпругата на свещеника тъкмо излизаше от техния дом, тътрейки тежък куфар от стъпало на стъпало.

Беше облечена в джинси и плетен пуловер, палтото ѝ бе разкопчано, а от рамото ѝ висеше пътна чанта. Тя хвърли само мимолетен поглед към приближаващия Фин, отметна кичур кестенява коса от челото си и отвори багажника на колата. Докато той отиде до нея, вече бе напъхала куфара вътре, а лицето ѝ бе зачервено от усилието – или, може би, от смущение.

– Ще пътуваш ли някъде, Катриона?

Тя мина покрай него и заобиколи до шофьорската врата. Едва след като улови дръжката ѝ, се обърна и изрече с предизвикателство в гласа:

– Местя се при родителите си. – Сетне, сякаш да посмекчи ефекта, добави: – Докато всичко това се уреди.

– Кое да се уреди? – престори се на неразбиращ Фин.

– О, хайде стига! Много добре знаеш.

– Може би ти ще ми кажеш? – Той напълно умишлено играеше върху чувството ѝ за вина.

– Нямаш представа колко унизително се чувствам.

– Защо? Защото съпругът ти е загазил, спасявайки живота на дъщеря ти?

Изражението ѝ се изпълни с такава болка и гняв, че той почти я съжали.

– Изпратили са друг свещеник да води службите. Още не са ни изгонили от къщата, но сме като прокажени. Никой не припарва до нас. Една част от хората искат Доналд да се махне, а друга просто се боят да станат и да го кажат открито.

– Което е още една причина да бъдеш до него. За доб­ро или лошо. Нали в това се състоеше брачният обет?

Устните ѝ се присвиха презрително.

– Лицемер такъв! Кой си ти, та да ме съдиш? Човекът, напуснал жена си едва месец след като синът му е загинал при катастрофа. В момента, когато тя вероятно най-много се е нуждаела от него. Какво стана с твоя обет?

Фин усети как лицето му пламва, сякаш са го зашлевили и по двете бузи. В нейния поглед се прокрадна известно разкаяние заради жестоките думи, изречени под въздействие на емоцията, но вече бе твърде късно да ги вземе назад. Тя се вмъкна на шофьорската седалка и захлопна вратата.

Стартерът се прокашля във вечерната тишина и колата на Катриона потегли към изхода на паркинга. Докато гледаше подир нея, Фин усети как депресията се спуска над него като тъмно наметало.

Остана така дълго време, преди да се обърне и бавно да изкачи стълбите. Никой не отговори на почукването му, затова отвори вратата и извика Доналд по име, но къщата тънеше в мрак. Едва когато се върна обратно и погледна към църквата, видя, че портите на входа са открехнати.

Завари преподобния Мъри да седи в края на най-предната скамейка, зареял взор към амвона, откъдето толкова често бе проповядвал на своето паство, призовавайки го към още по-силна вяра и саможертва. Отвън вятърът продължаваше яростно да вилнее, но тук, във вътрешността на храма, цареше неестествен покой, населяван единствено от призраците на вината и отчаянието.

Той седна мълчаливо до Доналд, а свещеникът само се извърна за кратко, преди да се потопи отново в мрачното си съзерцание.

– Тя се изнася – рече накрая.

– Знам – отвърна Фин.

Доналд посърна съвсем, като попарен от слана. Вероятно се бе надявал, че тя в последния момент ще промени решението си.

– Значи си е тръгнала?

– Да.

Изминаха близо пет минути, преди Фин да проговори отново:

– Какво се случи с нас, Доналд? Имам предвид, с всички онези очаквания, надежди? Когато бяхме млади, животът изглеждаше пълен с възможности. Да бъдем каквито пожелаем, да станем каквото пожелаем. И моля те, не ми говори за Божия промисъл, защото от това само още повече ме доядява на Него – добави бързо и видя как главата на другия леко се отпуска. – Помниш ли плажното парти през лятото, преди да постъпим в университета? На онова малко островче край брега на Грейт Биарнарей? – Там всичко бе изглеждало толкова идилично. Огньовете, барбекютата край морето, пиенето на бира и пушенето на трева под небосклон, осеян със звезди, ярки и сияйни като техните надежди за бъдещето. – Тогава целият живот беше пред нас и нямахме нищо за губене, освен девствеността си.

– Някои от нас вече я бяха изгубили – вметна иронично Доналд.

Фин се усмихна накриво, спомняйки си своите смесени чувства в онази нощ, когато за първи път бе любил Маршели само за да открие, че Доналд вече е преспал с нея.

– А виж ни сега – продължи. – Забутани в това тясно ъгълче на света, ближещи рани на болка и вина. Гледащи назад с разочарование, а напред – със страх. Това не накърнява ли поне малко вярата ти?

Доналд сви рамене.

– За вярата е естествено да бъде подлагана на изпитание. Другото означава да се изпълним със самодоволство, а така бихме изгубили досега си с Бог.

– Твърде лесно обяснение.

– Никак не е лесно, Фин – поклати бавно глава свещеникът, опрял лакти върху коленете си. Повярвай ми, няма нищо лесно или просто в религията, когато целият ти живот се руши.

– Защо тогава не я зарежеш?

Доналд мисли дълго, преди да отговори.

– Може би заради чувството, че никога не си сам – рече накрая. – Ти няма да го проумееш. Нали все си сам със своята мъка и омраза.

За втори път тази вечер Фин изпита усещането как прозорлива ръка прониква в душата му и докосва болно място там.

– Чу ли за самолета? – пробва да смени темата.

– Какъв самолет?

– Този на Роди. Помниш ли? Модел „Пайпър Команчи“, с опознавателен знак G-RUAI.

Доналд изправи гръб и го изгледа.

– Да не са го открили?

– Аха.

– Как? Къде?

– На дъното на едно езеро в Уиг.

– И как, за бога, е попаднал там? – смръщи вежди другият, после изведнъж се усмихна. – А аз все се надявах, че един ден ще влезе през вратата с валсова стъпка, ухилен до ушите, и ще заяви, че цялото изчезване е било просто поредната му тъпа шега.

– Не е шега, Доналд. Роди е бил убит.

Усмивката изчезна и се замени от потресено изражение.

– Разкажи ми – рече преподобният, но после размис­ли и се изправи. – Не, не тук. Да вземем малко чист въздух.

Докато излизаха във ветровитата вечер, Фин си спомни как именно Доналд бе тласнал „Солас“ по пътя към успеха. До своето зрелищно спречкване с Роди.

5 Метална решетка, монтирана над изкоп в земята. Позволява преминаването на хора и автомобили, но спира добитъка и овцете. – Б. пр.