Шахматните фигури

Октомври вече чукаше на вратата и във въздуха започваше да се долавя мразовит полъх. Есента тази година бе пропуснала да дойде и изглеждаше, че проточилото се лято ще се смени направо със зима. Температурите падаха, а вятърът се обръщаше от северозапад, остър като бръснач и носещ със себе си обещание за суграшица и студ.

Фин подминаваше село подир село, накацали покрай пътя мокри и смълчани, лишени от дървета, изложени на волята на стихиите. Само най-жилавите храсти успяваха да се захванат в мочурливата почва, където поколения местни жители бяха полагали напразни усилия да засаждат градини и ливади. Баравас, Сиадар, Дал, Крос. Всяко населено място със своя църква, по някой и друг магазин или бензиностанция. Миниатюрни начални училища. Грънчарници, направени от пришълци, за да продават изделия на туристите, сякаш хората, родени на острова, бяха тук само между другото.

Когато наближи Нес, пред очите му се разкриха вълните, опасващи с бяла пяна цялото северозападно крайбрежие, и настръхналите като бодли на таралеж надгробни камъни над скалите, където жителите на Кробост полагаха своите мъртви от незапомнени времена. Мисълта да прекара още една зима тук стягаше сърцето му като с ледени пръсти. Щеше да се наложи да преустанови ремонта на къщата на родителите си и да води живот без работа, без цел или посока. След всички погрешни завои, които бе правил в миналото, изглеждаше, че най-сетне е загубил пътя окончателно.

Сети се за Доналд и за неговото обвинение, че е вечно сам със своята мъка и омраза. Мъка по мъртвия си син, омраза към мъжа, който го бе убил и избегнал последствията. Но Доналд бе пропуснал да спомене отчаянието. Отчаяние за един пропилян живот, за една опропастена любов. Мона, жената, която бе родила сина му, но която никога не бе обичал. Маршели, чиято любов така лекомислено бе захвърлил. Макар сега да споделяше отново леглото ѝ, нещо скъпоценно бе изгубено преди всички тези години и никога не можеше да се възстанови напълно. Подобно на онези клети души на средна възраст, които диреха своето минало в социалните мрежи само за да установят, че настоящата реалност никога не може да се сравни с обагрените в розово спомени.

Той почти завиждаше на Доналд за неговата вяра. С нея никога не си сам, бе казал той и Фин се чудеше какво ли е усещането.

След като подмина Свободната църква на Кробост и свърна към дома на Маршели, видя втора кола, паркирана отпред редом с нейната. Регистрационният номер, макар и местен, не му говореше нищо. На острова човек често различаваше познатите си на пътя по номерата на автомобилите, защото предните стъкла бяха или твърде мокри, или твърде блестящи на слънцето, за да видиш лицата зад тях. Докато вървеше по чакълестата пътека към кухненската врата, надзърна от любопитство в купето и видя договор за кола под наем, захвърлен на предната седалка. От вътрешността на къщата пък се носеха смеещи се високо женски гласове. Щом натисна бравата и влезе в затопленото помещение, те начаса замлъкнаха. Маршели стоеше права, подпряна на плота край мивката, с чаша чай в ръка. На масата пък седеше жена с късо подстригана тъмна коса. Нейната чаша бе поставена върху коркова подложка. При влизането на Фин тя се обърна и го погледна едновременно тъжно и развеселено.

Беше Мейрид.