Шахматните фигури

Онова, което нямаше как да подозирам тогава, бе, че фантазиите ми за близост с Мейрид все пак ще се сбъд­нат през третата, злополучна година от моето сту­дентство.

Аз продължавах да обикалям с бандата по турнета, отделях все по-малко внимание на ученето и се чувствах все по-недоволен от себе си и от живота. Окончателната раздяла с Маршели бе объркала ценностната ми система. Шофирането за „Амран“ не искаше много мислене или усилия, а ми носеше така необходимите пари, както и лесен достъп до цяла върволица от фенки, готови да спят и с шофьора, ако не могат да се доберат до някоя от звездите на групата. Една жалка и незадоволяваща серия от сексуални контакти, които не сториха нищо, за да повишат самоуважението ми.

Никога не съм търсил бягство в алкохола или наркотиците, но тогава пиех доста и редовно припалвах по някой джойнт. Проблемът беше в обхваналата ме апатия. Просто не можех да събудя у себе си ентусиазъм. Към каквото и да било.

Беше краят на зимата, февруари или март. След изпълнение някъде в южните квартали на Глазгоу бяхме поканени на парти в една от онези огромни къщи от червен пясъчник в Полъкшийлдс. Тя стоеше гордо в горния край на широк ъглов парцел от поне десетина декара, заобиколена от кестенови дървета, черни и сурови в зимната си голота.

В задната част имаше просторна зимна градина с причудливо извит покрив, помещаваща закрит плувен басейн. Обзавеждането бе подбрано с много вкус – дебели вълнени килими, картини по стените, старинни мебели. Остъклени шкафове с изложени в тях безбожно скъпи изделия от кристал и порцелан. Не точно идеалният терен за петдесет или шейсет пияни и напушени младежи, решени да си прекарат добре.

Мейрид и Роди най-сетне бяха скъсали окончателно и той се подвизаваше с нова приятелка – красиво русокосо момиче на име Кейтлин. Къщата принадлежеше на родителите ѝ, които бяха на почивка. Брат ѝ Джимбо се изживяваше като господар в тяхно отсъствие. Той бе неприятен младеж с дизайнерска прическа и обица на едното ухо. Наоколо му пърхаха няколко девойки, докато той се разхождаше важно в своите обувки „Гучи“ и костюм „Армани“.

Изпи се голямо количество алкохол и призори почти всички се озоваха голи в басейна, заливаха се с шампанско и пищяха колкото им глас държи, за да надвикат гърмящата стерео уредба.

Аз се чувствах изморен, отегчен и не вземах участие в забавата. Седях проснат върху един диван в дневната и гледах видео на най-големия телевизор, който бях виждал в живота си. Казвам „гледах“, но всъщност нямам представа какво е вървяло на екрана. Филм може би, или музикални клипове. Дъвка за очите. И за мозъка.

Отначало почти не обърнах внимание, че някой се настанява до мен, докато не усетих топлината на бед­ро, притиснато в моето, и не долових аромата на парфюм, толкова познат, че ми подейства успокояващо. Обърнах се и видях Мейрид да ми се усмихва. Усмивка, която някога би ускорила пулса ми, но сега беше твърде позната, за да ѝ се доверявам.

– Защо си се усамотил тук? – ме попита.

– Ще ми се да бях някъде другаде – свих рамене, но все пак ми стана приятно да поговоря отново на келтски.

– Ами махни се тогава.

– Не мога. За разлика от теб, имам хора, които разчитат на мен, за да ги откарам.

Продължавах да съм донякъде подвластен на нейното обаяние. Косата ѝ бе късо подстригана – тя я носеше така още от инцидента на Пътя заникъде, а някогашните меки момичешки черти бяха станали по-остри и женствени, но все така поразително красиви. Беше отслабнала и очите ѝ изглеждаха по-големи, почти хипнотизиращи.

Все още носеше сценичното си облекло – дълга черна рокля, обгръщаща фигурата и спускаща се от тънките презрамки в дълбоко деколте между гърдите, в рязък контраст с порцелановобялата ѝ кожа. Не бе пресилено да се каже, че изглеждаше поразително.

– Ами ако аз те помоля да ме заведеш у дома?

– Защо би го сторила? – погледнах я с подозрение.

– Може би не ми се прибира сама.

Когато не отвърнах нищо, усмивката ѝ стана по-широка.

– Помниш ли, когато ме откара до Сторноуей с раздрънкания си стар мотопед?

Учудих се, че не е забравила случая.

– Да, здравата се измокрихме.

– А аз дни наред имах синини на задника под формата на багажника ти.

– Майтапиш се! – изсмях се на глас.

– Щях да ти ги покажа, но можеше да си извадиш погрешно заключение. Роди винаги подлагаше сгънато одеяло, а при теб бяха само голи метални пръчки. Едва изтърпях, докато стигнем.

– А аз си мислех, че ме стискаш толкова силно от страст.

– Нищо чудно и така да е било – погледна ме закачливо тя.

– Как пък не!

Ръката ѝ сега лежеше върху облегалката на дивана зад мен, а пръстите ѝ разсеяно рошеха къдриците ми. Чувствах се неловко.

– Ти ме харесваше някога, нали, Фин?

– Някога, да.

– Но вече не?

Само свих рамене.

– Какво се случи?

Обърнах се, за да я погледна.

– Опознах те, Мейрид.

Изражението ѝ отведнъж се промени, сякаш невидима светлина угасна в очите ѝ. Тя свали ръка от облегалката и приседна на самия ръб на дивана, сключила пръсти в скута си. Вече не можех да видя лицето ѝ.

– Това май е най-обидното нещо, което някога са ми казвали.

Гласът ѝ съвсем леко потреперваше.

У мен се надигна кухо, неприятно усещане. Нямах за цел да я нараня, но все пак това бе някаква отплата за всички години на младежки блянове и разочарования, когато тя бе извличала наслада – или поне така ми се струваше – да си играе с моята слабост. А може би всичко е било просто плод на собственото ми въображение?

– Никой не ме познава – каза тя. – Не и наистина.

– Уистлър не мислеше така. Веднъж ми каза, че си дълбоко неуверена. И се опитваш да бъдеш нещо, което не си.

Тя се извърна изненадано. По бузите ѝ блестяха дири от мълчаливи сълзи, но аз все още не бях убеден дали не играе поредната роля.

– Уистлър го е казал?

– Той беше влюбен в теб, Мейрид. И вероятно продължава да е. Според мен това бе причината да се откаже от Глазгоу. Искал е да се откъсне от източника на болката.

Тя за кратко доби отнесен вид, после докосна коляното ми.

– Отведи ме у дома, Фин. Моля те.