Шахматните фигури

Деветнайсета глава

Беше сиво, неприветливо утро. Ниските облаци се носеха над града и ръсеха ситен дъжд, от който улиците и сградите прогизваха и изглеждаха лишени от цвят, като в стара черно-бяла фотография. Съдилището на Луис Стрийт бе викторианска постройка от жълтеникав пясъчник, с фронтони и високи тухлени комини, намираща се през две врати от Шотландската църква. Едната раздаваше земно правосъдие, докато другата обещаваше справедливост в отвъдния свят.

На тротоара отпред се бе събрала тълпа хора, притиснати плътно до стената, за да се предпазят от дъж­да, скрити под маса от лъскави черни чадъри. Виновни и невинни, свидетели и роднини, всички равни под свъсеното небе и споделящи страстта си към тютюна. Повечето мъже носеха тъмни костюми, бели ризи и вратовръзки. Най-добрата неделна премяна, извадена от нафталина, за да впечатли съдията. В Сторноуей имаше една стара шега, циркулираща от години. Въп­росът бе как се нарича човек, издокаран в костюм. Отговорът, съвсем уместно, гласеше – подсъдим.

Фин пристигна със закъснение, защото по пътя от Нес го бе забавил преобърнал се самосвал, и той нямаше представа дали Уистлър се е появил на делото, или не. Беше се колебал дълго и мъчително дали да се обади на Джордж Гън, но в крайна сметка бе решил първо да поговори с Уистлър насаме.

Сега стоеше на отсрещната страна на улицата, прислонил гръб в затворения портал на един склад за строителни материали. Носеше джинси, бейзболна шапка и непромокаемо яке, пъхнал ръце в джобовете му и прегърбил рамене от студа. След половин час чакане забеляза от входа на съда да се появява социалната работничка, която бе срещнал в дома на Уистлър. Тя излезе изпод арката, разтвори розов чадър и започна да си проправя път през навалицата. Двама адвокати в черни тоги застанаха на стъпалата и запалиха цигари, а след още няколко секунди между тях се промуши и високата фигура на самия Уистлър. Фин го виждаше за първи път от откриването на самолета насам и първата му реакция бе на облекчение.

Но в същото време остана поразен от промяната във вида на приятеля си. Той бе гладко избръснат, а косата му – измита и прибрана на акуратна конска опашка отзад на тила. Носеше костюма си за погребения – нямаше как да се нарече „за църква“, понеже той никога не стъпваше там, вратовръзка и лъснати до блясък черни обувки. Почти можеше да мине за примерен гражданин, като се изключи фактът, че нямаше връхна дреха, нито чадър. Фин го извика по име и той се обърна сепнато. Не изглеждаше очарован да го види.

– Издирвам те под дърво и камък, Уистлър.

– Бях малко зает. – Очите на другия се рееха в далечината, сякаш там имаше нещо далеч по-интересно.

– Не се и съмнявам – усмихна се Фин. – Е, как мина?

– Съдията назначи ново заседание след две седмици, за да има време да се запознае с доклада на социалната служба.

– Успя ли поне да поговориш с Ана?

– Не – бе неохотно процеденият отговор.

– Е, аз пък успях.

Челото на Уистлър помрачня.

– Къде?

– У вас. Отидох да те търся и я заварих да седи сама в къщата.

– Какво е правила там?

– Спомняше си какъв е бил животът преди. Заедно с теб и майка ѝ. И ѝ се искаше да върне онова време обратно.

– Е, няма начин. Шонак е мъртва.

– Но ти не си.

– Момичето не се интересува от мен. Смята ме за... Общо взето, за странен.

Фин неволно изпръхтя от смях.

– Че ти си точно такъв! – Той направи пауза, възпрян от заплашителното накланяне на главата на другия и краткото припламване на гняв в очите му. – Но това още не значи, че не те обича – побърза да добави.

– Не говори глупости, човече!

– Тя сама ми го каза, по своя собствен, неподражаем начин. Че я правиш за срам, но въпреки това те обича.

Уистлър впери в него продължителен, невиждащ взор.

– Тя не ми го е казвала досега. Никога. – Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че гласът може да му изневери.

– А ти на нея?

– Какво?

– Казвал ли си ѝ, че я обичаш?

Приятелят му сведе глава и не отговори, но Фин нямаше намерение да го оставя на мира.

– Защото я обичаш, нали?

– Разбира се, мамка му!

Колко си приличат само, помисли си Фин. Вярно е, че крушата не пада по-далеч от дървото.

– Тогава направи така, че да го разбере.

– То се разбира от само себе си. Нали съм ѝ баща.

– Нищо не се разбира от само себе си, Уистлър. Да вземем например онова, което премълчаваш, откакто открихме Роди в онзи самолет.

– За какво говориш? – застана нащрек другият.

– Ти не искаше да отварям кабината. Струва ми се, че знаеше какво ще открия вътре. Или поне подозираше. – Фин напразно се опита да долови някаква издайническа реакция. – Но във всички случаи остана не по-малко поразен от мен, нали?

– Докога ще си вреш носа там, където не ти е работа? – В приглушеното ръмжене на Уистлър се долавяше недвусмислена заплаха.

– Затова ли ме избягваш? От страх да не те попитам?

Голямата ръка дойде от нищото. Не свита в юмрук, а с разтворена длан, която блъсна като лопата гърдите на Фин. Неподготвен, той залитна крачка назад и кракът му стъпи в празното пространство отвъд ръба на бордюра. В следващия миг се просна по гръб на асфалта, а бейз­болната му шапка се търколи върху платното. Уистлър се надвеси над него, сочейки го с дебелия си показалец.

– Стой настрана от мен, ясно? Просто стой настрана от мен.

После се обърна и се отдалечи през тълпата.

Хората, струпани пред съда, се смълчаха и всички лица се обърнаха към лежащия на улицата Фин. Адвокатите, пушещи на стълбите, също му хвърляха любопитни погледи.

Преди да успее да се окопити, някой го улови под мишницата и без усилие го изправи на крака. Големия Кени му подаде шапката и се вгледа изпитателно в него.

– Какво става тук, Фин?

– Не знам, Кени. А много ми се ще да знаех.

Той забеляза Ана Век, застанала недалеч сред група свои съученички. Върху лицето ѝ, окичено с проблясващ под дъжда метал, се четеше изумление и неприязън. Каквато и връзка да бе възникнала помежду им през онзи ден в дома на Уистлър, от нея не бе останала и следа. За момент изглеждаше, че тя ще направи някакъв коментар, но после само се обърна към приятелките си:

– Да вървим.

Групата тийнейджърки се упъти забързано по посока на Франсис Стрийт, като Фин силно се съмняваше, че отиват на училище. През целия дълъг път обратно по западния бряг съзнанието му тънеше в мрачни догадки относно необяснимото поведение на Уистлър.