Шахматните фигури

Двайсета глава

Предполагам, че увлечението ми по Мейрид започна още първия път, щом я зърнах в залата за репетиции в „Никълсън“.

С Маршели се бяхме разделили преди доста време и аз бях пристигнал в Сторноуей петнайсетгодишен, свободен и преливащ от тестостерон. Мейрид дойде от Уиг като ярка, сияйна звезда за мен – наивния, неопитен младеж от Кробост, още с жълто около устата, тепърва започващ своята първа година в гимназията. Тя бе богиня, от чийто глас ме побиваха тръпки.

Естествено, в училището имаше и други симпатични девойчета, но никое от тях не можеше да се мери с нея. Тя се държеше възхитително, със стил и увереност и излъчваше онази дремеща сексуалност, която сякаш е специално предназначена да възпламенява момчешките страсти.

Помня, че имаше прекрасни ръце – изящни, с дълги пръсти и безупречен маникюр. Чертите на лицето ѝ бяха фини, без да са изнежени. Беше висока и ходеше с характерно поклащане на бедрата, а гърдите ѝ изкусително изпъваха училищната блуза. Имаше тъмнокестенява, естествено вълниста коса и в онези дни я носеше дълга, спусната над раменете или пък прибрана на конска опашка, която връзваше на хлабав кок отзад на тила.

Но най-вече ме омагьосваха очите ѝ. Наситеносини, с малко по-тъмни кръгове по краищата на ирисите, винаги леко насмешливи и излъчващи усмихнато превъзходство. Помня как първия път, когато ме погледна, стомахът ми се преобърна, а коленете ми буквално омекнаха.

Естествено, не бях единственият безнадеждно влюбен в нея. Всъщност съмнявам се в училището да е имало момче, което да не е било на моя хал. Като изключим един мекушав тип от Карлоуей на име Андра, който впоследствие се оказа гей.

Мейрид добре си даваше сметка за ефекта, който има върху нас, и не се стесняваше да се възползва от него. Мъчеше ни и си играеше с нас като с малки деца. И действително, в умствено отношение бе поне с няколко години по-зряла, както често се случва между тийнейджърите момчета и момичета на една и съща възраст. Напомняше ми за песента „Момиче“ на „Бийтълс“, която леля ми обичаше да пуска на грамофона си. За онова момиче, което ви дразни за забавление, приема обожанието ви за даденост и ви наранява, защото ѝ доставя удоволствие. Трогателни наблюдения изпод перото на още младия Джон Ленън, без съмнение породени от личен опит. С някоя друга Мейрид.

В допълнение към всичко останало, свиренето и пеенето със „Солас“ я открояваха сред останалите, поставяха я върху нещо като пиедестал. Още тогава бе засегната от звездния синдром, но това ни най-малко не охлаждаше моя плам. Фактът, че бе толкова отчаяно недостижима, само я правеше още по-желана.