Шахматните фигури

Осма глава

За първи път срещнах Уистлър Макаскил, когато напуснах училището в Кробост, за да постъпя в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей. Ние, момчетата от Нес, обичахме да се перчим. Смятахме се за специални. Докато не пристигнахме в гимназията и не открихме, че всички други също обичат да се перчат. Отраслите в Уиг, край езерата, или пък в дивите западни покрайнини на Карлоуей. Но големият град скоро ни уеднакви.

Сега звучи смешно, но тогава Сторноуей наистина ми изглеждаше като голям град. Единственият на острова с истински магазини, кафенета, ресторанти, вътрешно и външно пристанище. Дом на риболовния флот на Хебридите, с население от единайсет хиляди души. За съжаление, в онези дни кино липсваше – църквата бе принудила единствения киносалон да затвори след прожекцията на филма „Исус Христос суперзвезда“. Поне така се говореше, но тъй като е било преди моето време, не знам доколко е истина. Мястото се бе превърнало в клуб на Британския кралски легион,3 каквото си остава и до днес.

Църквата тогава властваше над съществуването на хората и в много отношения продължава да го прави и днес. Във всички свои превъплъщения, но най-вече в лицето на Шотландската презвитерианска църква и на отделилата се от нея Свободна църква. Когато бях момче, двете не позволяваха на корабите и самолетите да се движат в неделя, нито на магазините и заведенията да работят. Неделните вестници се четяха в понеделник, а ако забравиш да се запасиш с цигари от събота, те чакаше един мизерен уикенд.

Но онази година новите ученици от Уиг пристигнаха с нещо необичайно – със своя собствена музикална група. Шест хлапета, свирили заедно още от деца. Наричаха се „Солас“ – което ще рече утеха, или душевен комфорт. Вече бяха разработили свой уникален микс от местен фолклор и рок – една еклектична смесица, която след няколко години щеше да ги направи най-комерсиалната и успешна келтска рокбанда на нашето поколение.

Отначало почти не ги забелязвах, понеже бях твърде зает да се адаптирам към живота далеч от дома, в общежитието „Гибсън“ в Рипли Плейс. Всеки понеделник сутрин пристигахме с автобуса от Нес, а всеки петък вечер се прибирахме обратно. Не че Кробост ми липсваше особено. Родителите ми бяха мъртви от години, а съществуването при леля ми бе доста спартанско. Приятелят ми Артър бе постъпил в професионалното училище „Люс Касъл“, защото оценките му не бяха достатъчно високи за гимназията „Никълсън“. Сега правилата за прием вече са други, за да не се накърнява самочувствието на децата, но тогава това не беше съображение. Връзката ми с моята възлюбена от юношеските години, Маршели Макдоналд, се намираше в застой и аз с всички сили се мъчех да я забравя и да си намеря нови приятели.

Първият ми контакт със „Солас“ настъпи, когато се узна, че в училището ще има танцова забава и че на нея ще свири група от Уиг. Те репетираха в една от пристройките и аз отидох да ги видя, за да преценя дали си струва да ходя на забавата. Решение, което щеше да промени целия ми живот.

От шестимата Роди Макензи бе лидерът и думата му се слушаше. Той свиреше на синтезатор, „Ямаха DX-9“. Никога не бях чувал нещо подобно. Струни, духови инструменти, роял, човешки гласове – той можеше да имитира всеки звук и да те накара да повярваш, че е истински. Роди беше симпатяга – висок към метър и осемдесет, с гъсти руси къдрици, падащи около лицето му, и с усмивка, която за твое раздразнение можеше да те очарова дори когато не искаш да бъдеш очарован.

Барабанистът, Мърдо ‘Скинс’ Макинън, при пристигането си в гимназията имаше само два барабана – малък страничен и фус чинел. Използваше дървен сандък за бас барабан и тенекиени кутии от бисквити за том-томи. Към момента на завършването вече се бе обзавел с пълен комплект „Лудвиг“.

Китаристът, Уилям Кембъл, бе ниско енергично момче, което всички наричаха Стрингс. Повечето жители на острова притежаваха прякори, защото голяма част от кръщелните им имена съвпадаха. Ако някой изпратеше картичка от Австралия до остров Луис, Шотландия, за Стрингс, тя щеше да стигне до него без проблем.

Иън Макюиш отговаряше за бас китарата. Прозвището му бе Рамбо, защото човек трудно можеше да си представи някой, който да прилича по-малко от него на Силвестър Сталоун.

После идваше ред на Уистлър4. Наричаха го така, защото свиреше на келтска флейта, сякаш се бе родил с нея на уста. Чисти, леещи се, грабващи сърцето трели, подчиняващи се на всяко поместване на пръстите или извивка на устните му. Толкова по-удивителни, защото идваха от едро, яко като бик момче, чийто избухлив нрав и мрачни настроения ми предстоеше да опозная твърде добре. А също толкова умно, че докато аз прекарвах безкрайни часове в зубрене за изпитите в края на срока, той ходеше да залага примки за зайци или да лови пъстърва в реките. И все пак изкарваше най-високите оценки в цялото училище. Тогава терминът „аутист“ още не ми беше познат, но ако ме питате сега, бих казал, че Уистлър Макаскил е бил именно такъв. Или поне нещо подобно.

Единствената дама в групата бе Мейрид Морисън, която свиреше на цигулка и пееше. Имаше глас на ангел, тяло, което възбуждаше страстите на всеки тийн­ейджър, и усмивка, която те оставяше без дъх. Дълга тъмна коса се спускаше над ъгловати рамене и стряскащо сини келтски очи. Влюбих се в нея от първия миг, в който я зърнах. Както и всяко друго момче в училището.

След репетицията стоях и точех лиги като слабо­умен. Унесен да гледам как Мейрид прибира цигулката си, в първия миг не разбрах, че някой говори на мен.

– Ей, ти! – викна ми от дъното на помещението едно едро рижаво момче с розовеещ петсантиметров белег на бузата. – Как се казваш?

– Фин. Фин Маклауд.

– И откъде си, Фин?

– От Кробост.

– Още един от Нес! – Така се наричаше местността в северозападния край на острова, където се намираше моето село. Членовете на бандата се разсмяха. Забелязах, че Мейрид хвърля поглед към мен, и целият пламнах. – Е, предполагам, че ставаш – продължи рижавият. – Аз съм Кени Джон, но всички ми викат Кени Мор. – Което на келтски значеше Големия Кени. – Ще ми трябва малко помощ да пренеса всички тези неща в залата.

– За какво ти е притрябвала помощ? Досега винаги си се справял сам. – Репликата на Уистлър бе предназначена за Кени, но очите му гледаха навъсено към мен.

– Заради новите тонколони и синтезатора на Роди. Не мога да мъкна всичко сам.

– Глупости! И без това достатъчно безделници се мотаят наоколо – отсече Уистлър и излезе.

– Не му обръщай внимание – ухили се Кени към мен. – Просто е кисел, защото те видя да се зазяпваш по Мейрид.

Изчервих се отново, този път до корените на косите, а Мейрид ми хвърли игрива усмивка. Тогава още нямах представа как обсебеността на Уистлър от това момиче ще оформи бъдещето му. Кени ми подаде един кашон.

– Кабелите се поставят тук. Всичките акуратно навити и подредени.

– А между Уистлър и Мейрид има ли нещо... – попитах го полугласно. – Нали се сещаш.

– На него му се ще – изсмя се Кени. – Както и на нас, останалите. Но тя е собственост на Роди. – Той извърна глава към лидера на групата, а после отново към мен. – Е, ще ми помагаш ли, или не?

Така се превърнах в нещо като хамалин на „Солас“ за останалата част от престоя си в гимназията „Никълсън“.

3 Благотворителна организация, подкрепяща бивши военнослужещи и техните близки. – Б. пр.

4 Whistler (англ.) – свирач. – Б. пр.