Шахматните фигури

Тринайсета глава

Видът на къщата на леля му, изоставена и забравена, винаги му действаше зле. Олющена мазилка, изпопадали керемиди, счупени или заковани с дъски прозорци, като липсващи зъби в занемарена уста.

Странно, че никога не я бе възприемал по друг начин, освен като къщата на леля си. Не и като свой дом. Въпреки че бе прекарал в нея по-голямата част от детството си, в студената и влажна таванска стая с изглед към скалистия залив отдолу. Той помнеше как го бе довела да живее тук само няколко дни след смъртта на родителите му. Бе хвърлила малкия му кафяв куфар с лични вещи върху леглото и му бе заръчала да го раз­опакова, докато тя слезе да приготви чай. И той бе седял сам, усещайки как студената влага от матрака се просмуква в самата му душа, и бе плакал.

Сега стоеше върху напукания асфалт пред къщата, вдигнал лице към прозореца на някогашната си стая. Прозорец, гледащ в едно минало, към което нямаше желание да се връща. И все пак то някак винаги бе там. Добрите спомени и лошите. Живот, отдавна отминал, населен с отдавна починали хора. И нямаше начин да избяга от него.

Както често пъти досега, се запита какъв е смисълът на всичко. Дали наистина сме тук само за да създаваме поколение и да си отиваме, да оставяме семето си на земята, за да върши същото, което сме вършили ние, нашите бащи преди нас и техните бащи преди тях? Един безсмислен цикъл на раждане, живот и смърт?

Той стигна до пътеката, водеща надолу към брега – чакълест плаж, обграден от скали, където често си бе играл сред руините на стария цех за осоляване на риба. Почти очакваше да зърне себе си – самотно момче, търсещо утеха в света на въображението си.

Настроението му отчасти се дължеше на прекараната дълга, безсънна нощ. Населявана от образите на обезобразеното разложено тяло на Роди в кабината. На изражението върху лицето на Уистлър. На едрия мъж, отдалечаващ се с широки крачки, за да се изгуби отвъд хребета. Беше се събудил от плиткия, неспокоен сън плувнал в пот, с дълбока увереност, че Уистлър знае нещо, което не казва. И все пак той бе останал също толкова потресен при откриването на тялото, колкото и Фин, ако не дори повече.

Сутринта Фин се бе вдигнал рано от леглото и оставяйки Маршели да спи, бе поел към скалите над Кробост и закътания залив, където поколения по-рано предците му бяха изградили малкото пристанище. Стръмна рампа се спускаше надолу към кея. Тук някога бяха държали във водата клетки с живи раци, в очакване да ги изнесат за чуждестранните пазари. Изглеждаше, че всичко хубаво, свързано с острова, вече го е напуснало. Неговите ресурси. Неговите хора. И техните амбиции.

Денят бе слънчев, но духаше силен вятър, гонещ кълбести облаци по необятното, вечно променящо се небе. И все още не беше студено, макар октомври вече да чукаше на вратата. Фин седна сред изсъхналите треви, обгърна коленете си с ръце и зарея поглед към морето, надигащо се на плавни зелени талази под него.

И си спомни деня, когато Уистлър за първи път бе дошъл да пренощува тук, при него и леля му.