Шахматните фигури

Двайсет и шеста глава

Оставиха Мейрид да седи под шарената сянка, хвърляна от тръстикова рогозка, опъната върху рамка над масата. Тя бе унила, със замъглен поглед и почти не обелваше дума. Навярно си даваше сметка, че тази първа пукнатина в седемнайсетгодишното им мълчание може да бележи единствено началото на края.

Роди, напротив, изглеждаше безкрайно весел и оживен. Фин се изкачи подир призрака на някогашния си приятел по стълбище към по-горно ниво, откъдето по друга тераса, обърната на изток, стигнаха до голяма пристройка в задната част на вилата.

– Разполагаме общо с шест спални – поясни Роди. – Достатъчно, за да се настани цялата банда, когато се съберем за репетиции или запис. Разбира се, Стрингс е тук по-често от останалите. Все още пишем заедно. – Той бутна тежка, звукоизолирана врата и щракна ключа на осветлението. Пред очите им се разкри контролната стая на студиото, с огромен смесителен пулт, осеян с редове от бутони и превключватели, индикатори и плъзгачи. През прозореца, минаващ по дължината на предната стена, се виждаше и самото студио, тънещо в сянка, с неговите звукови прегради и висящи мик­рофони. Комплект барабани бе постоянно монтиран в собствена звукоизолирана кабина, а по пода около нея се точеше плетеница от кабели, гъста като водораслите в Саргасово море.

– В момента записваме дванайсетия си албум. Повечето парчета са вече готови, остава само да ги мик­сирам. – Той се пресегна и натисна едно копче върху пулта. Стаята се изпълни с прекрасното звучене на „Амран“. Синтезатор, цигулка и нежните трели на келтската флейта, поддържани от неспирния ритъм на рок барабаните и баса, а на фона на всичко това – чистият тъжен глас на Мейрид, пеещ за младостта на Хеб­ридите и болката по изгубеното минало.

Роди внезапно изключи звука и стаята потъна в кънтяща тишина. Очите му бяха навлажнени.

– Това е единственият начин, по който мога да се върна у дома. Чрез музиката си. – После се усмихна с неподправена сърдечност. – Радвам се да те видя отново, Фин. Наистина.

Но Фин се чувстваше раздвоен. От момента, в който бе видял доклада от аутопсията, подозираше, че Роди може да е жив. Но да се изправи пред него по този начин, след като на два пъти го беше оплакал и от седемнайсет години го смяташе за мъртъв, бе, меко казано, сюрреалистично.

– Не знам дали мога да ти отвърна със същото – рече. – По-скоро съм объркан. И дори ядосан.

Роди се засмя и като го улови под ръка, го изведе обратно на слънчевата тераса.

– Не ми се сърди, Фин. Нищо от това не е по моя вина. – Те отидоха до парапета, за да се насладят на панорамата. Фин забеляза вирнатото лице на наблюдаващата ги отдолу Мейрид. – Догодина групата заминава за Щатите, за да промотира новия компактдиск. Аз, естествено, няма да съм с тях. Макар да продължавам да творя заедно със Стрингс и на записите да се чува моят глас, нито веднъж не съм излизал на живо с „Амран“ от онази кошмарна нощ преди седемнайсет години. Нямаш представа какво ми е коствало това.

Той се обърна към Фин и направи широк жест с ръка.

– Огледай се наоколо. Мястото е същински рай. Хубава къща, целогодишно слънце, страхотни гледки. Отсреща е Африка. На всеки седем години идват да свалят корка от дъбовете. Правили са го на два пъти, откакто съм тук. Ще предположиш, че съм щастлив. Но аз се чувствам като някакъв шибан затворник.

Той замълча, вперил невиждащ взор към Гибралтарския проток. Кокалчетата на ръцете му, стиснали парапета отпред, побеляха.

– Какво не бих дал да стоя сега на Трай Уиг и да гледам към планините на Харис. Да усещам вятъра в лицето си. Да, също и дъжда. Без колебание бих разменил всичко това тук за пет минути у дома.

След секунда Роди се поотпусна и се усмихна отново.

– Но какви ги говоря? Ама че ужасен домакин съм. Дори не ти предложих питие.