Шахматните фигури

Като по ирония „Амран“, както вече се казваше групата, пожъна най-големите си успехи след напускането на Уистлър, а инцидентът на Пътя заникъде неочаквано сближи Стрингс и Роди.

Но основният двигател на прехода им от провин­циална келтска рок група към върха на индустрията бе Доналд Мъри.

Големия Кени постъпи в селскостопански колеж в Инвърнес и вече не се грижеше да мъкне оборудването им. Аз пък тъкмо се бях разделил окончателно с Маршели, когато един ден телефонът ми звънна.

– Ей, човече – разнесе се провлаченият глас на Доналд. Той бе придобил средноатлантически акцент – нещо като своеобразна комбинация между Хебридите и Ню Йорк. Неговият баща, преподобният Койнах Мъри, се ползваше със страх и респект сред жителите на Нес. Свещеник в Свободната църква на Кробост, със слово от огън и жупел, безмилостно проповядващо суровото и непримиримо християнство. Християнство, което синът му бе отхвърлил от ранна възраст, превръщайки се в типичния бунтар без кауза, предизвикващ баща си на всяка крачка. Той пиеше, псуваше, спеше с повече момичета, отколкото можеше да преброи и изглеждаше здраво стъпил на пътя към самоунищожението. Макар да бе едно от най-будните момчета в гимназията „Никълсън“, отпадна от университета в Глазгоу още през първата година, погребвайки отчаяните надежди на своите родители. Бях изгубил дирите му до онзи ден, когато ми се обади в студентската ми квартира.

– Доналд? – попитах неуверено.

– Аз съм, братле.

– Къде си, по дяволите? Имам предвид, с какво се занимаваш?

Чух го да се подсмихва на другия край на линията.

– В музикалния бизнес съм, братле.

– Доналд, аз не съм ти брат!

– Хайде, не се впрягай. Просто така е лафът.

– Какъв музикален бизнес?

– Започнах работа в една агенция. Представяме групи, изпълнители, организираме турнета, договаряме сделки със звукозаписни компании. – Той направи кратка пауза и с гордост продължи: – Личен асистент съм на Джоуи Кътбъртсън, великия импресарио. Невероятен човек, Фин! Ако той не знае нещо за музикалната сфера, значи то изобщо не си струва да се знае. А аз ще смуча от мозъка му, докато не открадна целия занаят.

– Браво на теб.

Той се изкиска.

– Никога не успявам да те впечатля, а?

– Не и когато се пънеш толкова. Все не схващаш, че насила хубост не става.

Още смях в слушалката.

– Слушай, Фин, Джоуи Кътбъртсън пое „Амран“. По моя препоръка. Намира им ангажименти. Помни ми думата, че до Великден ще получат договор за албум.

– Радвам се за тях. Но какво общо има всичко това с мен, Доналд?

– Нуждаем се от човек по поддръжката. Големия Кени отиде в Инвърнес, та се сетихме за теб. Групата те познава и така нататък.

– Някои от нас все още се опитват да изкарат диплома, Доналд.

– Става въпрос само за вечерите и уикендите. Падат добри парички. Пък и умно момче като теб няма нужда да зубри чак толкова.

Доналд бъркаше за много неща, но се оказа прав за „Амран“. До края на тази учебна година аз ги съпровождах по турнета из цяла Шотландия и Северна Англия. Договорът, предсказан от него, дойде през юни. Бандата прекара цялото лято в едно звукозаписно студио, работейки по първия си албум. Озаглавиха го „Кууран“, като жест към Стрингс. Той съдържаше основно песни, създадени от него и Роди, но с шлифовката на професионален продуцент, доведен от Лондон. Така и не взеха друг флейтист на мястото на Уистлър. Когато през септември излезе първият им сингъл, той директно се изкачи до пето място в класациите.

Мейрид постепенно се превръщаше в местна знаменитост. Лицето ѝ редовно се появяваше по шотландските таблоиди и дори върху кориците на няколко национални списания. Вече си имаше собствен моден гуру – една повехнала лесбийка, отпаднала от художествено училище, която я съветваше как да се облича и какъв грим да слага. На моменти трябваше да се ощипвам, за да повярвам, че Мейрид е същото малко момиче от острова, което бях познавал и харесвал като ученик.

Роди пък си купи самолет втора ръка – едномоторен червено-бял „Пайпър Команчи“. Печелеше достатъчно, за да си позволи уроци по летене на летището в Глазгоу. Но той искаше да лети в повече от едно отношение. Трябваше да получава признание, да докосва звездите заради уникалните си таланти. Или поне той така смяташе. Тъкмо тази безмерна амбиция в крайна сметка доведе до конфликта му с Доналд.

Докато аз започна втората година в университета, Роди и останалите от групата вече бяха прекъснали следването, за да се концентрират изцяло върху музикалната си кариера. Джоуи Кътбъртсън, след прекаран инфаркт, се превърна почти в инвалид и Доналд зае мястото му като номер едно в агенцията. Сякаш, съгласно собствените си думи, наистина бе изсмукал мозъка на бившия си шеф.

Стремителният възход на Доналд в шотландския музикален бизнес възроди интереса към някои базирани в Глазгоу групи като „Амран“, но успоредно с него вървеше и не по-малко стремителното му пропадане в обятията на алкохола и наркотиците.

Предполагам, че той винаги е бил класически пример за типичния островитянски синдром, наречен „курам“, при който непреклонните презвитериански ценности, втълпявани в детството, излизат на повърхността като вирус след години на разпътен живот и преобразяват своите жертви по образ и подобие на бащите им. В конкретния случай по образ и подобие на отец Койнах Мъри. Но трябваше да измине още доста време, преди Доналд да поеме по стъпките на своя родител. За момента намираше твърде много забава в отрицанието.

Той спря да следи играта отблизо и кариерата на „Амран“ започна да изпада в застой още преди да запишат втория си албум. Успехът може да те сполети в един миг, но и да изчезне също така бързо, като изпаряваща се сълза. Ангажиментите станаха рутинни, еднообразни и по никакъв начин не способстваха за напредъка на групата. Доналд не беше откриваем, не вдигаше телефона, не обсъждаше нещата, които Роди, Стрингс и останалите считаха важни за своето бъдеще. Вече се бе впуснал по дългата и коварна наклонена плоскост на пристрастяването.

Аз, от своя страна, не давах пет пари. Карах фургона и парите, които изкарвах означаваха, че няма защо да се тревожа особено за собственото си бъдеще. Всъщност липсваше ми и желание да мисля за него. Нямах интерес към дипломирането, нямах амбиция, нито представа какво да правя с живота си. Що се отнася до родния ми остров, то новината, научена при завръщането за погребението на леля ми, ме лиши от всякакъв интерес към него. Артър и Маршели се бяха оженили. Бях изгубил най-стария си приятел и единственото момиче, което някога бях обичал.

Търканията между Роди и Доналд най-сетне доведоха до директен сблъсък един уикенд в началото на ноември.

Беше петък вечер и „Амран“ изнасяха концерт в едно заведение, оцеляло от дните на мюзикхоловете – спасено от разрушаване и внимателно реставрирано. Намираше се в някой от курортите по западния бряг на Англия, не помня точно къде. Оригиналната алея за разходки край брега още съществуваше, а кеят бе сложна структура от железни подпори и греди, дълга над сто и петдесет метра. Заведението се намираше в края му и имаше зала с капацитет четири-петстотин души. През лятото там се провеждаха различни вариететни програми, които по някакъв начин успяваха да привлекат прилична публика. Но през ноември посещаемостта значително спадаше.

Това бе поредният недомислен ангажимент и Роди бе в кисело настроение още на тръгване, решен да поговори изкъсо с Доналд, който трябваше да ни чака там.

Вечерта беше отвратителна – дъждовна и ветровита. Докато подминавахме някакво малко градче, скътано в неведомите гънки на зелената и хълмиста английска провинция, аз се взирах напрегнато през мокрото предно стъкло в търсене на пътни знаци. Тъкмо тогава Рамбо, който винаги се возеше до мен, внезапно ми извика да спра. Аз скочих върху спирачките.

– Какво, по дяволите...?

Колата отзад, возеща останалите от групата, насмалко не се заби в нас.

– Там има човек. – Рамбо посочи встрани, към мос­та, преминаващ над кафявите води на придошла река. Беше стар каменен мост, с лампи, разположени през равни интервали. Човекът стоеше върху парапета, уловен с ръка за стълба на една от лампите, и гледаше надолу към буйно носещите се води. Не можеше да има никакво съмнение относно намеренията му. Той събираше кураж да скочи.

Роди, Мейрид и останалите слязоха от колата и наобиколиха кабината ми.

– Какво става? – подвикна Роди.

Посочих към моста.

– Онзи там май е решил да се самоубива.

Всички глави се извърнаха и настъпи моментно затишие.

– Божичко – прошепна Роди. – И какво ще правим сега?

Аз погледнах часовника си.

– Вече и без това закъсняваме.

– Животът на един човек е по-важен от някакъв скапан концерт, не мислиш ли? – сряза ме Мейрид.

Всички я изгледахме изненадано.

– Тя е права – намеси се Стрингс. – Хайде, да опитаме да го разубедим.

Но Мейрид го улови за лакътя.

– Не, вие само ще го стреснете. Стойте тук, аз ще говоря с него.

И ние останахме да наблюдаваме как тя предпазливо се отправя към самоубиеца и извиква:

– Извинете! Дали не бихте могли да ни упътите? Мисля, че сме се изгубили.

Мъжът рязко извъртя глава, вторачвайки в нея уплашени, заешки очи. Стори ми се някъде към петдесетте – оплешивяващ, небръснат, облечен в тъмен панталон, износена жилетка и вехт шлифер отгоре.

– Не ме приближавайте! – извиси глас той над рева на водата под моста, след като видя и нас, останалите зад гърба ѝ.

– Какво правите там горе? – попита Мейрид.

– На какво ви прилича?

Тя отправи поглед към мътните талази и поклати глава.

– Не ми се струва добра идея. Ще си съсипете обувките.

Мъжът повдигна невярващо вежди, след което тя се усмихна, а в усмивката на Мейрид има нещо, на което е невъзможно да се устои. Той се усмихна в отговор. Плаха, неуверена усмивка.

– Не са нови – рече. – Така че няма особено значение.

– А знаете ли, че сте с различни чорапи?

Мъжът сякаш се учуди и сведе очи към краката си, за да провери сам.

– Кой го е грижа?

– Все трябва да има някой.

Устните му се присвиха в тънка линия и той поклати глава.

– Не, няма.

– Съвсем никой?

– Единствената, която я беше грижа, си отиде.

Видях как Мейрид поглежда ръката на мъжа, уловена за стълба на лампата. Върху безимения му пръст проблясваше златна халка.

– Жена ви?

Той кимна.

– Напусна ли ви?

– Мъртва е.

– Наскоро ли почина?

– Днес става една година. Рак. Дълго време се мъчи. – Лицето му се обърна към бучащите води, а пос­ле отново към Мейрид. – Опитах с всички сили да се справя. Но просто не издържам повече.

Мейрид направи полека още няколко крачки и приседна върху парапета в нозете му, опирайки длани от двете си страни.

– Нямате ли деца?

– Не. Всъщност, да. Но той е в Австралия. Както ви казах, никой не се интересува от мен.

Тя вирна глава към него.

– Аз се интересувам.

Мъжът едва не се изсмя.

– Та вие дори не ме познавате.

– Напротив. Познавам ви много добре.

– Не е вярно! – В тона му се прокрадна враждебност.

– Вярно е. – И аз забелязах как през лицето ѝ преминава сянка на истинска емоция. – Вие сте всеки мъж, губил някога жената, която обича. Вие сте баща ми. Сега ми се ще да съм била до него, но не бях. Защото не знаех. Той не ми сподели. Разбрах едва след като си беше отишъл. Младите са твърде ангажирани със себе си и лесно забравят, че родителите им също имат свой живот. Чувства. Те не се губят с възрастта. – Очите ѝ, обърнати към неговите, се навлажниха. – Казали ли сте му? На своя син? За това как се чувствате?

– Няма да го притеснявам с подобни глупости.

– А не смятате ли, че ще се притесни повече, когато полицията почука на вратата му, за да го извести, че баща му се е самоубил? Че ще се чуди защо така и не сте му се обадили? И че навярно цял живот ще изпитва вина при мисълта, че е можел да стори нещо, за да го предотврати?

Лицето на мъжа се сбръчка и по него се стекоха сълзи, примесвайки се с дъжда.

– Не искам да досаждам на никого.

Мейрид се надигна от парапета и му протегна ръка.

– Няма да му досадите. Хайде, елате. Да му се обадим още сега.

– Сега там е посред нощ.

– Той няма да има нищо против – усмихна се Мейрид. – Повярвайте ми.

Мъжът я изгледа продължително, а тя не откъсваше очи от него и продължаваше да държи ръката си протегната. Накрая той я сграбчи и скочи върху паважа до нея. Мейрид го прегърна, а дъждът се усили. Те стояха насред моста, прогизнали, а мракът се спускаше около тях. Колите профучаваха със запалени фарове, а шофьорите им си нямаха и понятие за малката драма на живот и смърт, разиграла се току-що.

После, все още държейки ръката му, тя го поведе към нас.

– Хайде, приятел – рече Роди, като му отвори вратата на колата. – Да те закараме у дома.

Мъжът живееше в къща на края на градчето. Мрачно, безрадостно жилище. Мейрид запали лампите и сложи чайника на котлона. Дворът бе дълъг, тесен и обрасъл, с порутена грънчарница в долния край, откъдето минаваше железопътна линия.

Роди отиде до най-близката къща и се върна със съседката – възрастна жена, която след доста ахкане и суетене из тясната кухничка ни каза, че познавала негов приятел, който можел да дойде и да му прави компания. Мейрид пък седна заедно с него край електрическата печка и набра номера на сина му в Австралия.

Така ги оставихме – съседката го надзираваше до пристигането на приятеля, а той колебливо говореше със своя син, намиращ се на петнайсет хиляди километ­ра разстояние. Трудно можех да си представя що за разговор ще е това. Но той поне беше жив и споделяше чувствата си, вместо да ги потиска в себе си, докато не се докара до самоубийство. И всичко се дължеше на Мейрид.

Отвън, докато вървяхме към паркираните коли, аз ѝ казах:

– Не знаех, че родителите ти са мъртви.

– Не са – отвърна тя, а сетне се засмя на объркването ми. – О, Фин, толкова си наивен! Ситуацията изиск­ваше история и аз я измислих. Когато пея за разбити сърца или вечна любов, хората трябва да вярват, че всичко е истина. Че сълзите ми са неподправени. Аз съм добра в това.

Спомних си за емоцията, преминала като сянка през лицето ѝ, докато лъжеше човека на моста, и за това колко лесно бе заблудила и него, и мен. И си дадох сметка, че никога не бива да ѝ имам вяра за каквото и да било.