Шахматните фигури

Здрачът се бе прокраднал ненадейно, като ситен въглищен прах, паднал над долината. Планинските върхове зад тях хвърляха дълги сенки по посока на морето, което все още блестеше, огрявано от невидимото слънце. Топлият вечерен въздух бе изпълнен от писъци на цикади и крякане на жаби, а ястребите продължаваха да описват своите кръгове в небето, надявайки се на последна плячка за деня.

Роди все още бе далеч от края на историята си, но изведнъж усети, че денят неусетно им се изплъзва.

– Извинете – каза. – Сигурно сте прегладнели. Ще отида да се погрижа за паелята. Тя е готова, трябва само да я сложа на огъня.

Преди да ги остави, той запали големи свещи на масата и покрай парапета. После се изгуби в къщата. Лампата в кухнята светна, хвърляйки жълт правоъгълник от светлина върху терасата. Пламъчетата на свещите потрепваха, хвърляйки причудливи сенки като в странен куклен театър.

Здрачът бързо бе последван от тъмнина, сякаш се захлопна невидим кепенец. Фин виждаше само смътно очертанията на лицето на Мейрид – линията на носа, извивката на челото. В тишината се чуваше потракването на приборите, с които Роди готвеше своята паеля. Беше пуснал и музика – подрънкване на китара и гърлен глас, напяващ монотонната мелодия на една древна култура, взела повече от арабска Африка, отколкото от Европа. Фин затвори за момент очи и се запита как е било възможно тайната да се опази толкова дълго. Мейрид запали цигара и огънчето озари за кратко чертите ѝ.

– Ти знаеше ли какво се е случвало? – попита я той.

Тя всмукна от цигарата и поклати глава, издухвайки дима в нощта.

– Нямах никаква представа. Докато той не ми довери плана си за бягство. Всичко е ставало по време на нашата... как да я нарека? Връзка? Забежка? – Фин не отговори и тя продължи. – Естествено, забелязах промяната у него. Тогава не бяхме интимни, но когато свириш в една банда с дадени хора, ставате почти като семейство. Ти поне си наясно.

Фин кимна.

– Той стана мрачен, необщителен. Направо не приличаше на себе си. А знаеш, че Роди е като отворена книга. Независимо дали е весел или потиснат, винаги има нужда да сподели. А тогава мълчеше. Забелязах, че е отслабнал и прекарва все по-малко време с момчетата. Дори се зачудих дали не е болен. Но не подозирах какъв е проблемът до онази вечер, в която той реши да ми сподели.

Мейрид тръсна пепелта от цигарата си. Когато дръп­на отново от нея, тлеещият край освети за миг лицето ѝ, в което се четеше носталгия.

– Същата вечер, в която възнамеряваше да изчезне завинаги. И в която ти и аз се разделихме.

Най-сетне, след всички тези години, тя му предоставяше някакво обяснение.

– Роди беше загазил сериозно, Фин. Нуждаеше се от помощта ми. А ни свързваха толкова много неща, че бях длъжна да му я дам на сто процента.

Нямаха време за по-нататъшни обсъждания, защото Роди се зададе откъм кухнята, понесъл бутилка и три чаши. След като остави всичко на масата, извади с размах тапата. Доброто му настроение, както изглежда, се бе възвърнало.

– Риоха – обяви, докато наливаше. – Специална резерва. Най-доброто, което може да се намери. Плъзга се по езика, меко и ароматно като кадифе. Само го пробвай, Фин.

– Добро е – каза Фин, след като отпи. Но явно без достатъчен ентусиазъм, понеже не беше любител на виното. Роди остана леко разочарован.

– Ей сега пристига и вечерята.

Той донесе чинии и прибори, а след още малко се появи с голям димящ съд за паеля, пълен с ориз, миди, скариди и късчета пиле. Постави го по средата на трапезата и потърка ръце.

– Е, заповядайте!

Всички си сипаха от ястието и започнаха да се хранят в мълчание, докато Фин, неспособен да удържа повече любопитството си, не попита:

– И какво стана по-нататък?

Роди го погледна и апетитът му бързо се изпари. Той отмести полупразната си чиния и поднесе чашата към устните си. Задържа известно време виното в устата си, за да се наслади на аромата, преди да преглътне.

– До средата на юли вече бях направил десетина курса за тях и Джимбо всеки път ме придружаваше. Не му се виждаше краят, а бях затънал твърде дълбоко, за да отида в полицията. Пък и вероятно нямаше да оживея дълго, ако го сторех. Тогава измислих своя план. – Той се засмя горчиво и едва не се задави. – Беше железен, или поне така ми се струваше. Щях просто да изчезна, заедно със самолета. Някъде над морето. Сметнеха ли ме веднъж за мъртъв, щях да бъда в безопасност.

Роди напълни отново чашата си и като се облакъти на масата, унесено я обгърна с длани. Очите му проблясваха като стъклени на пламъка на свещите.

– Никога не изготвях документи за полетите до Солас, за да няма излишни въпроси. И, естествено, винаги зареждах достатъчно гориво, за да ми стигне дотам и обратно. Но специално в онази нощ подадох летателен план до остров Мъл, с кацане на летище „Гленфорса“. За да съм сигурен, че когато изчезна, ще ме търсят на погрешното място. А горивото в резервоарите ми беше само колкото да се добера до Външните Хебриди. Този път връщане нямаше да има. – Той се усмихна тъжно. – Еднопосочен полет. Към вечността.

Той замислено отпи няколко глътки, съживявайки болезнените спомени в паметта си.

– Докато се движех над западното крайбрежие, се придържах към планините, за да избягвам доколкото мога радарите. От въздушния контрол на няколко пъти поискаха да се идентифицирам, затова накрая им казах, че транспондерът ми се е повредил, и просто го изключих. Потопих се в радиомълчание. Естествено, Джимбо смяташе, че правим обичаен курс, и се приземихме в Солас, както обикновено. Там никога не ни чакаха хора, имаше само определено място за оставяне на пратката. Плажът е пуст, без къщи наоколо, а най-близкото село е чак отвъд дюните. Идеята ми беше да остана край самолета, докато Джимбо отиде да прибере торбите, а щом се отдалечи, да излетя без него.

Роди си пое шумно въздух през стиснати зъби и мрачно поклати глава.

– Но изглежда, неволно съм се издал. Бях адски нервен и той трябва да го е усетил, защото настоя да го придружа. Какво можех да сторя? Нямаше как да откажа, затова оставих двигателя да работи и закрачих заедно с него към скривалището сред високите треви. Усещах как изпадам в паника. Всичко беше готово и не знаех дали някога ще се реша отново. На връщане носех една от торбите. Не знаех каква дрога е имало вътре, но беше възтежка. Както и да е, събрах кураж, замахнах с всичка сила и го халосах с нея по тила. Той се свлече като чувал с картофи, а аз хукнах към самолета. Мислех, че съм се спасил, но тъкмо наближавах, когато го чух да пъхти зад мен като локомотив. Опитах да скоча върху крилото, но той ме издърпа обратно. Беше яко копеле. По врата му се стичаше кръв, а по погледа му си личеше, че иска да ме убие. Знаех, че не успея ли да го поваля, работата ми е спукана. Видях, че замахва да ме удари, и го отблъснах назад. Тогава той залитна и... – Роди затвори очи, изживявайки отново ужаса, от който го делеше пропастта на изминалите седемнайсет години. – Попадна право върху шибаната въртяща се перка. Тя моментално го отхвърли встрани, с цепната на две глава.

Сега Фин разбра откъде трупът в самолета е получил ужасяващите черепни травми. Можеше само да си представи каква кървава касапница е царяла в онзи момент.

– Той беше мъртъв, Фин. Мъртъв като пън. Мозъкът му се бе пръснал из целия плаж. Отначало не знаех какво да правя. Първият ми импулс беше да се кача на самолета и просто да отлетя. Но после се сетих, че не мога да го зарежа там. Семейството му щеше да реши, че съм го убил, и нямаше да повярва, че след това просто съм паднал в морето. Никой нямаше да го повярва. Тогава започнах да мисля по-трезво. Облякох го в якето си, като оставих вътре портфейла и другите си вещи, в случай че го открият. После го натъпках в кабината. – Роди прокара длан по лицето си при спомена за изживения кошмар. – Нямаш представа колко беше трудно. Той сякаш тежеше цял тон. Целият се омазах в кръв и ми отне поне двайсет минути, докато успея да захлопна вратата зад него.

Той замлъкна, сякаш за първи път забелязваше двете лица пред себе си, погълнати от историята. Мейрид навярно я бе чувала и преди, но бе също така омагьосана като Фин от събитията, описвани под звездите на тази душна испанска вечер. Роди взе бутилката и допълни чашите. После извади нова пурета и я запали.

– Качих и наркотиците на борда и щом излетях, ги пуснах над океана. Знаех, че приливът ще заличи от плажа всяка улика за смъртта на Джимбо. После, съгласно първоначалния си план, взех курс към планините на Югозападен Луис. Беше краят на юли и официално залезът настъпваше към десет вечерта. Вече бе много по-късно, но в небето още имаше светлина, а аз знаех точно къде отивам. Летях ниско, като връх Маяласвал ми служеше за ориентир. Вече бях избрал едно езеро северно от него. Скрито в уединена долина, на километри от всякакви населени места. Бях сигурен, че никой няма да ме види или чуе по това време на нощта. Просто се снижих полегато, без газ и с прибран колесник, докато не кацнах по корем във водата. Беше доста плашещо, но аз, честно казано, вече бях отвъд страха, а и нямаше връщане назад. Бях изразходвал на практика всичкото си гориво, което и беше идеята. Не исках да оставям издайнически мазни петна по езерото.

Роди дръпна от пуретата и през излизащия от нозд­рите му дим им разказа как е изпълзял от кабината, наместил е трупа на Джимбо в пилотската седалка и го е пристегнал с ремъците.

– Самолетът плаваше на повърхността и вероятно щеше да плава още дълго. Твърде дълго за моите цели. Но хубавото при модела „Команчи“ е, че има отвори за зареждане и на двете крила, а те вече бяха леко потопени. Пуснах вода в резервоарите и той бързо потъна.

– Водата трябва да е била доста студена, дори и през юли – отбеляза Фин.

– Беше ледена, уверявам те. Но поне престоях в нея достатъчно дълго, та да се отмие кръвта на Джимбо. Защото на брега ме очакваше някой със сухи дрехи, а аз не исках той да я види, нито изобщо да разбере за трупа в самолета.

– Уистлър – промълви Фин.

Роди кимна утвърдително.

– Нямаше как да се справя без чужда помощ. Трябваше ми облекло и превоз надолу от планината. Уистлър бе единственият, на когото се доверих. Казах му всичко.

– Не съвсем. Не си му казал за Джимбо. А това го прави съучастник в убийство, макар и неволен.

– Аз не съм убил Джимбо! – повиши протестиращо глас Роди. – Беше злополука.

– Мисля, че трудно щеше да убедиш съдебните заседатели в това.

Роди го изгледа ядно за миг, сетне просто се задоволи да повтори интерпретацията, към която всеки би прибягнал на негово място.

– Беше злополука.

– Та значи Уистлър те посрещнал на брега... – подкани го Фин.

– Да. Чакаше ме, както бе обещал. Щом се преоблякох, заровихме мокрите ми дрехи и се отправихме през долината към черния път, където той бе паркирал един стар джип. Карахме на лунна светлина до Харис, а рано на другата сутрин аз взех ферибота от Тарбърт за Скай. Бях се дегизирал като турист, с плетена шапка и вдигната върху нея качулка, за да не ме познае никой.

Тук Мейрид неочаквано заговори за първи път и гласът ѝ почти ги стресна в тъмното.

– Аз го посрещнах на слизане от ферибота в Скай. Бях потеглила натам предната вечер, веднага след раздялата с теб в „Кул де Сак“.

– Разправих ѝ всичко – продължи Роди. – За Джъмбо имам предвид. После заедно долетяхме тук, в Испания, да търсим подходящ имот. Място, където да мога да продължа да бъда част от бандата, поне що се отнася до съчиняването и записването на песни, но да съм мъртъв за останалия свят. Изгубен със самолета си в морето, някъде край Вътрешните Хебриди.

– Значи другите от групата са знаели цялата история? – попита Фин.

– О, не и за Джимбо – увери го Роди. – За това не сме казвали на никого.

– Тогава трябва да е било доста неловко да им обяснявате откриването на тялото му в самолета.

– Все още се справяме с това – намеси се тихо Мейрид.

Роди отправи към него открит, умолителен поглед.

– Ако някога се разбере... сещаш се, за това, че съм жив, все още има хора, които ще дойдат да ме потърсят.

Фин дълго седя, взирайки се в чашата си, преди накрая да отпие малка глътка.

– Да си премълча след всичко, което знам сега, ще значи да укрия две престъпления – убийство и измама.

– Знаех си, че не бива да му казваме – рече Мейрид. Гласът ѝ бе остър и напрегнат.

Но Роди продължаваше да не откъсва очи от него.

– Той няма да ни издаде. Нали, Фин? В крайна сметка, кой ще спечели от това? Положително не и ние. Няма да има никаква реализирана цел, само животи, изложени на опасност.

– Твоят живот – уточни другият.

– Да, моят.

Фин се замисли. Макар да нямаше очевидна връзка между убийството на Уистлър и тялото в самолета, съвпадението го глождеше. Уистлър не е очаквал в кабината да има труп и е останал потресен, че Роди не му е казал цялата истина – а може би дори нарочно го е заблудил, при това с участието на Мейрид. В паметта му отново изникна начинът, по който Уистлър я бе гледал на гробището, а също и препирнята им на паркинга пред хотел „Кабарфей“.

В същото време не можеше с лека ръка да отхвърли молбата за мълчание на Роди, който трябваше добре да съзнава риска от разкриването на истината, но въпреки това разчиташе, че старият му приятел няма да го издаде. Мейрид, от своя страна, явно не споделяше тази негова вяра.

Фин въздъхна и отмести чинията си. Все още имаше усещането, че нещо липсва. Убягващ елемент, връзка между събитията, която не успяваше да направи.

– Кой друг е знаел? – попита. – Не за Джимбо, а за това, че си инсценирал смъртта си?

– Освен бандата?

– Да.

Роди поклати глава.

– Никой.

– Сигурен ли си?

– Разбира се. – Но сетне се поколеба. – Всъщност... имаше и още един човек. Но някой, на когото всички вярвахме безусловно. И още му вярваме. Имам предвид, че през всички тези години не е промълвил нито дума.

Фин смръщи вежди.

– Кой?