Шахматните фигури

III

Той не остана твърде учуден, когато мярна отново стария си приятел на почерпката, организирана от „Амран“ в хотел „Кабарфей“ в Сторноуей. Помещението бе претъпкано с опечалени, дочули за безплатното пиене, а също от представители на медиите, които без притеснение сновяха сред тях в търсене на удачен ъгъл за снимка или любопитна тема за статия.

Фин стоеше край бара заедно със Стрингс, Скинс и Рамбо. Бяха се отдали на бира и спомени, поръсени с немалка доза умилителен смях над историите за общите им преживелици с Роди през ранните години. Фак­тът, който витаеше като призрак сред тях и който никой не се осмеляваше да спомене, бе, че Роди не просто беше умрял. Той бе убит. Един призрак, лишен от глас.

Фин забеляза, че Уистлър започва да си проправя път към изхода, и остави халбата на тезгяха.

– Ще се видим по-късно, момчета – подхвърли и забърза след него.

Излезе във фоайето и се озърна, но там имаше само шепа хора, разговарящи помежду си или насядали край масичките за кафе. Вече се канеше да се върне обрат­но в бара, когато дочу гласове, препиращи се отвън на паркинга. Един мъжки и един женски. Говорещи на келтски. Подаде глава през вратата и видя отвън Мейрид и Уистлър. Той се опитваше да си тръгне, а тя го удържаше за лакътя. Изведнъж Уистлър се извърна и каза нещо, само на сантиметри от лицето ѝ. Двамата бяха твърде далеч, за да се различат думите, но гневното му изражение бе достатъчно красноречиво. После Уистлър вдигна поглед над рамото ѝ, забеляза, че Фин ги гледа, и добави още нещо. Мейрид се обърна към хотела, а в това време той се отскубна от нейната хватка и решително се отдалечи.

Тя пое сразено назад, но пътьом положи усилие да се стегне, очевидно съчинявайки поредната лъжа. Щом доближи Фин, очите ѝ отново бяха ясни и сияйни и той неволно си спомни удивителната ѝ способност да заблуждава. Мейрид изпревари въпроса му с тъжна усмивка.

– Помниш ли как веднъж ми каза, че Уистлър никога не е спирал да ме обича? И че затова не е дошъл в Глазгоу? – Тя замълча за секунда. – За да се откъсне от източника на болката. Мисля, че така се изрази.

Фин кимна.

– Е, мисля, че току-що върнах тази болка обратно.

Но Фин знаеше, че неотдавна, на гробището, не е видял любов в очите на Уистлър. А и в държането му преди малко имаше единствено гняв. Дори да изпитваше болка, тя бе причинена от нещо друго. Мейрид явно долови недоверието му, затова побърза да смени темата.

– Както и да е, радвам се, че дойде. Нося албум, пълен със стари снимки. На много от тях те има и теб. Реших, че ще ти е приятно да ги видиш.

– По-добре някой друг път. – Той погледна часовника си. – Вече закъснявам.

– Може и да няма друг път, Фин – настоя тя. – След ден-два си тръгвам, а не се сещам за нито една причина да се върна отново тук.

Репликата го изненада.

– Ами родителите ти?

– Взех ги при мен в Глазгоу още преди години. Нямам други роднини на острова. А и честно казано, поводът да се съберем днес донякъде помрачи хубавите ми спомени. Беше ми достатъчно трудно да приема смъртта на Роди още първия път. Да го изгубя повторно ми дойде твърде много. Дори не очаквах, че ще се окаже толкова трудно. – Тя провря ръка под неговата и го затегли обратно към фоайето. – Хайде, отдели ми малко от времето си. Мисля, че поне това ми дължиш.

Фин не помръдна и тя бе принудена да спре и да се обърне.

– Не ти дължа нищо, Мейрид. Или забрави, че ти бе тази, която ме заряза?

Очите ѝ бяха големи, влажни и бездънно сини.

– И не е минал нито ден, в който да не съжалявам за това.