Шахматните фигури

Девета глава

Звукът на вятъра отвън едва успяваше да наруши тишината в къщата на Уистлър.

– Прадядото на твоя баща е спасил живота на дядо ми при бедствието с „Йолар“ – каза Фин.

Ана смръщи вежди.

– Това е бил кораб, с който мъже от острова се прибирали у дома в края на Първата световна война. Потънал е в една бурна нощ малко преди да достигне пристанището на Сторноуей и двеста и пет души са загинали.

– Господи – прошепна тя.

– Баща ти смята, че ако спасиш живота на някого, това те прави отговорен за него. И че отговорността се предава през поколенията.

Усмивката ѝ бе леко недоверчива.

– Значи е решил да се грижи за твоя живот?

– Да. И дори го спаси, не много дълго след това.

– Разкажи ми.

– Друг път.

– Кой е казал, че ще има друг път?

– Може и да няма. – Фин замлъкна за секунда. – Какво правиш тук, Ана?

Сега беше неин ред да избегне погледа му. Тя извърна лице към пепелта на отдавна угасналия огън.

– Дошла си да видиш баща си ли?

– Не! – Отговорът бе яростен и незабавен. – Идвам тук само когато него го няма.

– Защо?

Очите ѝ просветнаха като нажежени въглени. Фин разбираше вътрешната ѝ борба. От една страна, защо бе длъжна да му казва? Кой бе той, та да се рови в душата ѝ? Но от друга, той бе отговорил на нейните въпроси, бе споделил лични, болезнени за него неща.

– В тази къща съм прекарала половината си живот. С мама и татко. Имам... имам щастливи спомени. Понякога, ако просто дойда тук и затворя очи, мога пак да се върна в онова време. Само за кратко, но и това ми стига. Нали разбираш, когато животът е толкова говнян. – Тя прехапа покритата си с пиърсинги долна устна. – Обичах майка си и тя ми липсва.

– А баща си?

– Какво за него?

– Също ли го обичаш?

– Сигурно се шегуваш. Той ме прави за срам. Мразя го!

– Което е просто още един начин да кажеш, че го обичаш.

– Що за глупости?

– Не са глупости. Щом изпитваш толкова силни чувства, та да твърдиш, че го мразиш, причината почти сигурно е, че го обичаш, но ти е неприятно да си го признаеш.

Лицето на момичето се сгърчи в презрителна гримаса.

– Това са шибани тъпотии. – Фин не отвърна нищо, при което увереността ѝ се поколеба и тя опита да си я възвърне. – Все едно ти си щял да кажеш на родителите си, че ги обичаш, когато си бил на моята възраст.

– Моите родители загинаха в автомобилна катаст­рофа, когато бях още малък. Бих дал всичко на света, за да мога да им кажа, че съм ги обичал.

Ана го изгледа с широко отворени, преценяващи очи. За втори път в течение на краткия им разговор той споделяше дълбоко съкровени неща и тя се чудеше защо. Може би защото бе по-лесно да го сториш пред непознат, от когото не се чувстваш неловко и който няма да те съди, защото нищо не ви свързва.

– Бих предпочела да съм при татко, отколкото при Кени. – Тя направи пауза, сякаш да асимилира собственото си признание. – Не че имам нещо против Кени. Той е свестен и мисля, че мама го обичаше. Но не ми е баща. – Последва дълбока въздишка и безпомощно тръсване на глава. – Само татко да не беше такъв зад­ръстен задник!

Отвън междувременно бе спряла кола, но никой от тях не я беше чул, затова и двамата се сепнаха от почукването на вратата, последвано от появата на млада жена към трийсетте.

Тя не бе лишена от привлекателност – с дълга до раменете руса коса, развята и разрошена от вятъра. Носеше изгладен черен панталон, бяла блуза и разкопчано сиво яке, а в ръката ѝ имаше кожена чанта за документи. Фин се изправи.

– Господин Макаскил? – примигна тя насреща му със сивите си очи, още непривикнали към сумрака в помещението.

– Кой иска да знае?

– Казвам се Маргарет Стюарт. – Жената пристъпи да се ръкува с него. Изглеждаше малко неспокойна, а очите ѝ се стрелнаха към Ана и после обратно към него. – Работя към социалната служба в Сторноуей и трябва да изготвя доклад по делото „Макаскил срещу Маклийн“. За попечителство над непълнолетната Ана Макаскил.

Фин кимна по посока на момичето.

– Значи двете не сте се срещали досега?

Маргарет смръщи чело.

– Това ли е Ана?

– Да виждате друга наоколо? – Агресивността на тийнейджърката се бе възвърнала.

– Мислех, че двамата с баща ти не се разбирате – рече объркано социалната работничка.

– Кой твърди това? – попита остро Фин.

– Опасявам се, че не мога да ви кажа. – Тя вече бе явно смутена.

– Защо тогава не питате самата нея? И без това вероятно ще трябва да я интервюирате.

Както той, така и Маргарет обърнаха глави към Ана, чиято предизвикателна фасада изведнъж се пропука. Тя издаде напред долната си челюст и гневно ги изгледа подред. Фин повдигна вежда с половин сантиметър, но момичето още се колебаеше, докато накрая мълчанието не стана съвсем неловко.

– Добре, по дяволите – избъбри накрая. – Обичам баща си, ясно? Защо иначе ще съм тук?

Това явно бе твърде далеч от очакванията на социалната работничка. Трябваше ѝ известно време, преди да се поокопити и да се обърне към Фин:

– Дали ще е възможно да уредим разговор насаме, господин Макаскил?

– Сигурен съм, че Джон Ангъс ще се радва да се срещне с вас, госпожо Стюарт – отвърна той. – Но за целта ще трябва да питате него.

Лицето ѝ се изчерви от смущение.

– О, помислих си, че... – Тя направи пауза. – Значи вие не сте господин Макаскил?

– Хайде да започнем отначало, става ли? – усмихна се Фин и ѝ протегна отново ръка. Тя я пое неуверено. – Казвам се Фин Маклауд. Бивш инспектор от единбургската полиция. Сега отговарям за сигурността в имението Ред Ривър. Живея в Нес и съм един от най-старите приятели на Джон Ангъс Макаскил. Така че ако ви е нужна характеристика за него, с удоволствие ще ви я дам.