Шахматните фигури

Докато шофираше през широките открити поля край Баравас, го обзе огромно чувство на облекчение. Сякаш от раменете му бе паднало непосилно бреме, което е носил с години, без дори да го съзнава. Природата наоколо бе като огледален образ на неговото настро­ение. Сивите облаци се разкъсаха и небето отпред стана синьо, а слънцето хвърляше ослепителни петна по далечните мочурища, набраздени с канавки от поколения събирачи на торф. Заедно със златните и пурпурни цветове, заиграли с промяната на светлината, вятърът също се усили, като превиваше високите треви и носеше по-хладно и ясно време.

След като бе отказал на Мейрид, изпитваше още по-голяма отдаденост към Маршели и нямаше търпение да се прибере у дома. Да я прегърне, да ѝ покаже обичта си. Ако някой заслужаваше по-добро отношение от негова страна, това бе тя.

Завари я да простира пране пред къщата. Щом слезе от колата, остана за момент загледан в нея. Дългата ѝ коса се развяваше подобно на чаршафите, които окачваше с щипки на въжето. Лицето ѝ, порозовяло от усилието да се съпротивлява на вятъра, бе красиво дори и без грим. Той си спомни малкото момиченце с плитките със сини панделки, което се бе застъпило за него в първия училищен ден, което бе съкратило името му на Фин и още от първия миг бе завладяло сърцето му. И усети болка дълбоко в себе си. Жал по тяхната изгубена невинност, по това, че половината им живот бе пропилян и изгубен завинаги.

Закрачи бавно по пътеката и спря пред стъпалата на кухненската врата. Тя все още не бе усетила присъствието му и продължаваше да навежда и изправя стройното си тяло, да протяга ръце, за да разгъва и окачва непокорното пране. Накрая се обърна и го видя. Наведе се, взе празния кош и тръгна морно към него. Бледосините ѝ очи се взираха неспокойно в лицето му.

– Не те очаквах толкова скоро.

Фин сви рамене.

– Погребението не е нещо, на което човек се застоява дълго.

– Не ходи ли на почерпката след него?

– Само за кратко.

Тя наклони глава встрани, без да снема изпитателния си взор.

– И как беше?

– Почерпката ли?

– Не, погребението.

– Както можеше да се очаква. Доналд също беше там, помогна за носенето на ковчега.

Тя повдигна вежда.

– Интересно.

– Да, наистина. – Той се усмихна колебливо. – А Мейрид изпя двайсет и третия псалм в църквата. Без акомпанимент.

– Трябва да е било трогателно. – В тона ѝ нямаше сарказъм, но Фин въпреки това го долови.

– Да.

Искаше да ѝ разкаже и за това как е отишъл в стаята на Мейрид. Как ѝ е устоял и обърнал гръб. Но знаеше, че само може да предизвика погрешни интерпретации. Протегна ръка и докосна лицето ѝ, както бе докоснал това на Мейрид преди по-малко от час. Но тя се обърна и тръгна към стълбите.

– Е, хубаво, че се върна. Тъкмо се канех да ходя при майка ми, а нямаше на кого да оставя бебето. Хвърляй по едно око и на прането. Прибери го вътре, ако завали. – Отворената врата на кухнята я погълна и тя се изгуби в къщата. Фин остана още малко отвън, загледан в чаршафите, които се ветрееха, плющяха и изпъваха въжето. Виждаше, че далеч на хоризонта вече се събират облаци, и знаеше, че скоро ще му се наложи да ги прибира.