Шахматните фигури

Прозорците в стаята ѝ бяха закрити от плътни сини завеси. Кувертюрата на леглото, на сини и кремави квад­рати, бе акуратно изпъната от камериерката. На пода до прозореца лежеше голям куфар с отворен капак, облегнат върху завесите. Мейрид приклекна и разрови бъркотията от дрехи, за да извади фотоалбума. След като го хвърли на леглото, съблече палтото си и го преметна връз облегалката на един стол. Отдолу носеше черна пола до коленете и високи ботуши.

– Нали не възразяваш, ако се преоблека? – Без да изчака отговор, тя събу ботушите си. – Няма нищо, което да не си виждал преди.

Фин се зачуди каква ли разлика щеше да има, ако бе възразил. Смутено се обърна на другата страна, взе албума и го разтвори на първата страница. Образът, който веднага се набиваше на очи, бе официалната училищна фотография на Роди от четвъртата или петата година в гимназията „Никълсън“. Пуловер с емблема, снежнобяла риза и униформена вратовръзка. Леко иронична усмивка на лицето и руси къдри, спускащи се върху челото. Хвърли поглед към Мейрид, която тъкмо нахлузваше джинсите си. Тя носеше оскъден черен сутиен и бикини, кожата ѝ бе като слонова кост, а плавните извивки на тялото – все същите, каквито ги помнеше от едно време. Противно на волята си, усети добре познатото вълнение в слабините.

Побърза да съсредоточи вниманието си върху албума и прехвърли на следващите две страници. Тук бяха залепени няколко снимки. Мейрид на сцената, съвсем млада, още с момичешки заоблено лице. Цялата банда, подготвяща се за изпълнение. Доналд на някакво парти, седнал в кресло, с много пиян вид и червени от светкавицата очи. Самият Фин, заедно с Уистлър и Стрингс, на около седемнайсетгодишна възраст. Всичките с бири в ръце, прегърнати и плезещи се срещу обектива. Нямаше спомен кога е правена снимката, а и не пазеше други от този период на живота си. Не бе притежавал свой апарат, а и леля му не си падаше по фотографията. Изображението обаче го сепна. Младият Фин се хилеше като идиот, но в очите му се виждаше болката, отрицанието на една истина, пред която бе неспособен да се изправи.

– Хубави са, нали? – приведе се Мейрид над него. Носеше тениска, твърде голяма за нея, и все още бе боса. – Имам стотици и сега се радвам, задето съм ги запазила. Връщат ме към неща, които иначе бих забравила. – Тя се пресегна да отгърне страницата и гърдата ѝ допря рамото му.

Следваха снимки на бандата, свиреща на някаква забава, както и няколко от състезанието при Моста заникъде. Толкова много от лицата, присъствали днес на гробището, но толкова по-млади.

Мейрид взе албума от ръцете му, приседна върху леглото и потупа мястото до себе си.

– Ела тук.

Но той знаеше, че това ще бъде фатално.

– Наистина трябва да вървя, Мейрид.

Тя го изгледа продължително, с натежал от разочарование взор, преди да се изправи отново. Беше висока, почти колкото него, и стоеше толкова близо, че можеше да усети дъха ѝ върху лицето си.

– Не си отивай. – Гласът ѝ бе почти като шепот.

Фин усети блъскането на сърцето в ребрата си, кръвта запулсира в ушите му. Щеше да е толкова лесно. Той докосна с пръсти лицето ѝ. Можеше да се изгуби в нея за броени секунди. Отново. Цялата първобитна страст, която бе събуждала в него преди години, го владееше отново, силна винаги. Той си помисли за Маршели и за начина, по който се бе отнесъл с нея през първите седмици в университета. Също за Мона и за това как след злополуката така и не се бе опитал да намери път към нея, макар и двамата да се нуждаеха от човек, с когото да споделят болката си. На всеки кръстопът от своето съществуване неизменно бе поемал в грешната посока, въпреки че бе знаел коя е вярната. И се зачуди как е възможно Мейрид да иска да прави любов с него, след като току-що е положила в земята любовта на живота си.

– Съжалявам, Мейрид – каза, като се наведе напред и леко я целуна по челото. – Бъди щастлива.

И я остави да стои там, сама по средата на стаята. Тя не се обърна, когато той отвори вратата и се измъкна в коридора.