Шахматните фигури

След този случай леля ми ме насърчаваше да прекарвам у Уистлър колкото се може повече време. Не за да бъда нейни очи и уши, защото съм сигурен, че често се е отбивала в Уиг през седмиците, докато ние сме били на училище, а предполагам, по-скоро като постоянно напомняне за господин Макаскил. Така се оказах там и през уикенда, когато решихме да отидем за риба на Лох Тахавал.

Беше началото на април същата година и валежите бяха необичайно обилни, дори за западното крайбрежие на Луис. Бавно движещ се фронт, набирал влага в продължение на пет хиляди километра през Атлантика, се бе настанил над острова и нямаше намерение да си тръгва. Времето обаче беше меко, с леки, топли ветрове, духащи от югозапад. Отлично за откриване на риболовния сезон. Езерата гъмжаха от безброй млади пъстърви, които имаха отличен вкус, изпечени във фолио върху тлееща торфена жар, и ние с Уистлър бяхме решени да напълним торбите.

Разбира се, съществуваше опасност да ни хванат, но в онези дни бракониерството не бе чак толкова голям проблем. Рибата се въдеше като пощуряла и най-лошото, което можеше да се случи, бе да получим по един ритник в задника и да се лишим от улова. Виж, ако ни спипаха със сьомга, работата ставаше по-дебела. Затова се ограничавахме да ловим пъстърва и да си отваряме очите на четири.

Пътят до езерото ни отне близо два часа. Билата на върховете Маяласвал, Кракавал и Тахавал се губеха в облаците над нас. Безброй ручащи поточета пресичаха пътя, отмиваха чакълестата му основа и образуваха водовъртежи и ямки, които лесно можеха да строшат оста на някоя кола. Дълбоките канавки, изровени за събиране на торф, преливаха от тонове кафява вода, стичаща се от планините.

Докато стигнем, и двамата бяхме прогизнали до кости, макар да носехме непромокаеми якета с качулки и гумени ботуши. Можех да видя широко ухиленото лице на Уистлър, розово и лъщящо от дъжда, с прилепнали на челото кичури коса, надничащо през отвора на качулката. Но после в очите му се появи предпазливост и той кимна към подножието на пътеката, водеща към Лох Тахавал.

Там стоеше паркиран ленд роувър. Огледахме се внимателно, но не видяхме наоколо жива душа и мълчаливо доближихме колата.

– Двигателят е студен – каза той, като положи длан върху предния капак. – Явно отдавна е тук.

Избърсах капките от страничното стъкло и надникнах вътре. Ключовете висяха на стартера. На пътничес­ката седалка имаше вестник от същия ден и вълнена шапка с ръчно изработени мухи за риболов, накачени по нея. Напълно безполезна в такова време, но аз веднага я разпознах.

– На Джок Макрей е – казах. – Риболовният надзирател.

– Тогава по-добре да внимаваме – кимна Уистлър.

Поехме нагоре по пътеката към езерото, следвайки течението на потока, който през лятото пресъхваше до едва ромоляща струйка. Но сега водите му бяха буйни и гърмящи, скачащи през поредица от зрелищни прагове надолу към Лох Рунаскил. Там, където земята се изравняваше към Лох Тахавал, той преливаше извън коритото до ширина от три или четири метра и се носеше с пълна скорост към водопадите.

Горе, при езерото, нивото му се бе покачило дотолкова, че минаваше на сантиметри под паянтовия дървен мост, докато обикновено разстоянието бе около метър и половина. Ако придойдеше още, щеше да го отнесе съвсем и да остави само старите каменни основи от двете му страни. Но дори и те не изглеждаха в безопасност под напора на пенещите се талази.

– Да хвърляме от моста – повиши глас Уистлър, за да надвика шума на водата. – По посока на езерото. Течението неминуемо ще докара рибата насам.

Какви жалки аматьори сме били само. Аз одобрих идеята и ние бързо се изкатерихме отгоре. По цялата дължина откъм страната на езерото преминаваше дървен парапет, на който можехме да се облягаме, докато ловим. Оставихме торбите и сглобихме въдиците, а потокът се носеше под краката ни, страховит със своята мощ и близост. Не смеех дори да го погледна, защото ми се завиваше свят.

– Това е животът, а? – погледна ме усмихнато Уист­лър.

Усмихнах се в отговор и по някаква непонятна причина направих крачка назад, преди да заметна. Всичко стана, преди да се усетя. В един миг сякаш се носех в безтегловност, а в следващия вече бях във водата и тя ме носеше неудържимо. Дъхът ми секна от студа и не успях дори да извикам. После се озовах под повърхността и разбрах с абсолютна сигурност, че ще умра.

Чувал съм да разправят как преди катастрофа или друг животозастрашаващ инцидент времето застивало и човек можел да превърти цялото си минало като на филмова лента, връщайки се към онези моменти, които съхранява единствено в паметта си и е на път да изгуби завинаги. Аз не изпитах нищо подобно.

Първото ми усещане бе болката от сблъсъка със стърчаща насред течението скала. Силата на удара и напорът на водата ме изхвърлиха за няколко спасителни секунди. Виждах как потокът се спуска главоломно под мен и вдига рояци от бели пръски около камъните. Дъждът продължаваше да вали, а аз се озовах проснат по корем върху плоската, хлъзгава повърхност. Знаех, че ако не успея да се задържа, положително ще бъда размазан в поредицата от прагове, следващи надолу.

Мъчех се отчаяно да намеря нещо, за което да се заловя, но продължавах неумолимо да се пързалям и вече почти се бях примирил с участта си, когато неочаквано напипах тясна цепнатина, преминаваща през гладкото лице на скалата. Цялото ми тяло се мяташе, струите го обхващаха като ръце, мъчещи се да го откъснат и запратят в бездната, но някак успях да се удържа достатъчно дълго, за да вкопча пръсти в нея. Изглеждаше ми невероятно, че само допреди няколко секунди безгрижно съм се канил да ловя пъстърва, а сега се боря със сетни сили за живота си.

В страха и объркването си напълно бях забравил за Уистлър, но сега чух гласа му през рева на потока:

– Дръж се, Фин! За бога, дръж се!

Наклоних глава на една страна, а водата заливаше лицето ми и почти ме заслепяваше. Видях го да стои на брега, на не повече от две-три крачки от мен. Протягаше ръка, но аз нямаше начин да я стигна, а знаех, че ако опита да нагази по-навътре, течението ще го отнесе. В погледа му се четеше напрегнато отчаяние. Щеше да е самоубийство да дойде при мен, но в същото време моите сили имаха предел и този предел бързо наближаваше. Изведнъж той сякаш взе някакво решение и извика:

– Ще се върна. Обещавам. Ти само не се пускай.

И изчезна от полезрението ми. Никога в живота си не съм се чувствал по-самотен. Бучащата вода изпълваше очите, ушите, цялото ми съзнание. Вярвах, че Уистлър ще се върне и ще опита по някакъв начин да ме измъкне, но се съмнявах в собствената си способност да издържа достатъчно дълго. Студът вцепеняваше жилите ми, изцеждаше и последната ми капка сила. Ръцете ми бяха изтръпнали и почти не ги усещах. Опрях чело върху скалата, затворих клепачи и съсредоточих цялата си воля върху вкопчените си в цепнатината пръсти. Дори ме обзе желание просто да заспя и да се отпусна, отнесен в една дрямка, от която нямаше да има пробуждане. И в тази мисъл имаше нещо странно успокоително.

Сепна ме шумът на форсиран мотор, който идваше съвсем отблизо. Джипът на надзирателя приближаваше на заден ход, а гумите му поднасяха и хвърляха буци кал, докато накрая не заковаха край самия ръб на водата. Чу се стържене на ръчна спирачка, захлоп­ване на врата и Уистлър се показа тичешком, понесъл навито въже. Бързо завърза единия му край около кръста си, а сетне коленичи и прикрепи другия за теглича на колата. Накрая се изправи и без секунда колебание нагази във водата. Тя начаса го събори, но докато падаше, го видях как протяга ръка и стис­ка здраво въжето, омотано около китката му, което ѝ пречеше да го отнесе.

По изумителен начин успя да намери опора за краката си и ето че торсът му се показа над повърхността като на Нептун, излизащ от морето. В следващия миг се озова до мен, с изпъкнали вени на челото – як момък, опълчил се на стихиите, напрегнал мишци до скъсване да спаси своя приятел. Водата яростно се блъскаше и пенеше около него и той буквално ме сграбчи в обятията си. Усетил огромен прилив на надежда, аз се отблъснах от скалата, усещайки как ръцете му се сключват около кръста ми. Той загуби равновесие и двамата бяхме подети от невъобразимата мощ на течението, но само са секунда, докато въжето се изпъне. После описахме шеметна дъга и се блъснахме в отсамния бряг, а Уистлър започна педя по педя да ни придърпва, докато най-сетне не се озовахме, безмълвни и запъхтени, в тръстиките и калта край задните гуми на джипа.

Водата преминаваше на сантиметри от лицата ни, съскайки и плюейки ядно, задето е била лишена от плячката си. Тогава ми хрумна, че прадядото на Уист­лър трябва да е използвал по същия начин въжето на Джон Финли Маклауд, за да спаси живота на моя дядо при потъването на „Йолар“.

Уистлър се претърколи по гръб и започна да се смее гръмогласно към небето. Езикът ми бе залепнал за небцето, но чух собствения си немощен глас да пита кое е толкова смешно.

– Ти, тъпо копеле – обърна той към мен широкото си ухилено лице. – Най-голямата риба, която съм вадил от проклетата река, а изобщо не ставаш за ядене!