Шахматните фигури

II

Гласът на Мейрид отекваше под свода на църквата без акомпанимент, чист и ясен. Вратите бяха отворени, така че и хората отвън също да могат да я чуят. В покоя на това тъжно и сиво утро звуците се носеха към Лох Рог – печална песен за изгубения приятел и любим.

Да тръгна и по долината на смъртната сянка,

няма да се уплаша от злото,

защото Ти си с мене;

Твоят жезъл и твоята палица ме успокояват.

На келтски както думите, така и мелодията добиваха повече мощ, като племенен зов, извиращ от земята, от мястото и хората. Фин усети как го полазват тръпки. Беше пропуснал първото погребение преди седемнайсет години, но останалите присъствали на него бяха отново тук, за да положат Роди в земята. Тогава бяха носили празен ковчег, като се изключат няколко камъка за тежест и лични вещи от детинството му. Родителите му бяха пожелали така, за да има усещане за завършек, възможност за последно сбогом.

Сега ковчегът с истинското тяло ги чакаше пред стария му дом на северния бряг, гледащ към пясъците на Уиг. Родителите му вече не бяха между живите, но новите собственици на къщата, построена от баща му, бяха дали разрешение процесията да започ­не оттам.

Докато опечалените излизаха от малката църква в Миавиг, Фин си помисли, че цялото зрелище прилича по-скоро на цирк, отколкото на погребение. Шотландските медии се бяха изсипали вкупом, както и нещатни репортери от повечето английски медии. Проблясваха светкавици, дращеха моливи, дигитални камери запечатваха събитието за поколенията – и за новините в шест вечерта. Откриването на тялото на Роди заемаше челно място в емисиите дни наред. Изравяха се архивни кадри отпреди седемнайсет години и набързо се компилираха със съвременни видео материали, за да подхранят неутолимия апетит на публиката. Новините за знаменитости поначало се харчеха добре, но ако към тях се добавеше и доза мистерия и смърт, рейтингът беше гарантиран. Продажбите на позабравените албуми на „Амран“ тръгнаха с нова сила.

Фин очакваше да види и Уистлър, който отново бе изчезнал след срещата им пред съда, но от него нямаше и следа. Едва когато излезе на стъпалата пред църквата, зърна за първи път Стрингс, Скинс и Рамбо.

Остана поразен колко много са остарели. Рамбо бе почти напълно оплешивял, а косата на Скинс, силно прошарена, бе отметната назад от лицето, лишено от някогашния момчешки чар. Стрингс, също навлязъл кротко в средната възраст, може би се надяваше, че дългите боядисани кичури, вързани на конска опашка отзад, ще създадат илюзия за младост. Но видът му бе някак мършав и зъл, а пръстите, сновали някога сръчно по грифа на китарата, бяха дълги и костеливи като на паяк.

Единствено Мейрид бе като излязла от приказката за Питър Пан. Все така красива и лъчезарна, както в тийнейджърските години. Беше успяла да запази магията, очаровала толкова много момчета, както и несъмнено толкова много мъже в нейния живот. Тя бе неизменният запазен образ на „Амран“. Нейното лице се появяваше по обложките на албумите, в уебсайта на групата, на концертните плакати. Никой освен най-запалените фенове не би разпознал Скинс, Рамбо или дори Стрингс на улицата. Те бяха просто фон. Декор. Обикновени музиканти. А Мейрид беше „Амран“.

Много от присъстващите се отправиха директно към гробището в Ардройл. Само една част, заедно с пресата, се събраха пред бившия дом на семейство Макензи. Фин с изненада забеляза сред тях преподобния Доналд Мъри. След престрелката в Ерискей той бе потънал в доброволно изгнание в Нес и сега за първи път се излагаше пред очите на публиката. Появата му предизвикваше не по-малък интерес от тази на знаменитостите от „Амран“. Както се оказа, той бе избран от Мейрид да носи ковчега наред с Фин, Стрингс, Скинс, Рамбо и Големия Кени. Компания, която не се бе събирала заедно от завършването на гимназията.

Понеже пътят до Ардройл бе близо три километра, имаше и още шестима мъже в резерв, които да ги сменят периодично. Самият ковчег, направен от масивен дъб, тежеше доста повече от тленните останки в него, когато носачите го повдигнаха на раменете си от столовете край пътя, върху които беше положен. Над главите им кръжеше хеликоптер, нает от една от новинарските мрежи.

На процесията, състояща се от петдесетина души, бе нужен близо час, за да стигне отбивката за гробището. Там имаше ръчно изрисувана табела с бяла стрелка, сочеща неравната пътека, която водеше към решетъчна порта на билото на хълма. Докато се изкачат дотам, ръцете на носачите вече бяха изтръпнали, а раменете ги боляха.

На юг се издигаха планините, в чиито недра някога бе паднал самолетът на Роди. Паметниците покриваха гъсто леко наклонения терен, в долния край на който бе направено оградено със стена разширение. При първоначалната планировка очевидно не бе взета предвид неумолимата природа на смъртта.

Ръмеше ситен, подобен на мъгла дъжд, който почти закриваше гледката към плажа отвъд стената. Последните няколко метра бяха хлъзгави и коварни. Спускането на ковчега на ръка, с мокри въжета и с мускули, сковани от усилието, го караше да се удря и стърже в стените на гроба. Последният бе изкопан предния ден и останките от ковчега, заровен седемнайсет години по-рано, бяха извадени. Под най-горния, тревист слой почвата бе песъчлива и вече започваше да се свлича. Оригиналният надгробен камък бе поставен встрани, за да бъде циментиран после отново на мястото си.

Макар все още да се съблюдаваше традицията последните изпращачи да бъдат само мъже, никой не се учуди, когато Мейрид я наруши. Печалната, облечена в черно фигура на някогашната възлюбена на Роди стоеше сред останалите, бледа и непоколебима.

В този момент Фин вдигна очи и се сепна при вида на Уистлър, застанал неподвижно в горния край на гробището. Костюмът вече бе изчезнал, заменен от непромокаемо яке и джинси, а сплъстената коса падаше свободно над раменете. По бузите му бе набола четина, а под очите му имаше тъмни сенки. Обичайно здравият му вид на човек, прекарващ дълго време на открито, сега бе изпит и посърнал.

Отначало му се стори, че погледът на Уистлър просто се рее някъде в пространството отвъд малката групичка край гроба, но после осъзна, че той всъщност е прикован в Мейрид. Нима бе възможно след всички тези години още да е влюбен в нея? От друга страна, в изражението му се четеше по-скоро омраза, отколкото любов, по-скоро презрение, отколкото нежност. И това бе обезпокоително.

Вниманието му бе привлечено обратно към церемонията от гласа на Доналд, който четеше текст от келтската библия. „С пот на лицето си ще ядеш хляба си, докато се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръстта ще се върнеш“. Първата шепа песъчлива земя изтрополи върху капака на ковчега. Когато Фин вдигна отново глава, Уистлър вече беше изчезнал.