Шахматните фигури

III

Парцелът на Уистлър се намираше край пътя, недалеч от гробището на Ардройл – стръмна ивица земя, водеща до възстановената „черна“ къща, с гледка към дюните и обширната ивица на плажа Уиг отвъд. Върху ниската част на хълма пасяха няколко овце, а по-близо до самата постройка имаше „мързеливи лехи“ с картофи – бразди обърната пръст, наторени с пласт водорасли, събрани от крайбрежните скали и завлечени нагоре по склона.

Фин често бе идвал тук като тийнейджър, за да седи с Уистлър, криейки се от господин Макаскил, да пуши и да говори за момичета. Тогава бе приемал великолепната гледка като нещо, разбиращо се от само себе си. Едва годините живот в града го бяха научили какви късметлии са били да я имат.

Но мястото се бе променило. Старият, ръждив ламаринен покрив бе изчезнал, заменен от нещо като пласт тръстика, върху който откъм южната страна абсурдно се мъдреха слънчеви панели. Цялата конструкция бе защитена срещу атлантическите ветрове от рибарска мрежа, просната отгоре и удържана на мястото си от тежки камъни, провесени с дебели въжета отстрани. Всичко бе като връщане назад във времето.

Ръждивите останки на четири возила, сред които и един трактор, се въргаляха наоколо като скелети на отдавна умрели животни. Край западната стена имаше купчина от чимове торф за горене, красиво наредени под формата на рибя кост, а пет метра над нея се извисяваха бързо въртящите се перки на две самоделни вятърни турбини.

Фин паркира край пътя и се заизкачва нагоре по хълма. Пред къщата не се виждаше автомобил. Той почука на вратата и след като отвътре не се обади никой, повдигна резето и отвори. Посрещна го сумрак – традиционно малките прозорци пропускаха само оскъдна светлина. Щом очите му попривикнаха, видя, че мястото е в пълен безпорядък. Имаше диван и две кресла, мръсни и протрити, с подаващ се през продънената тапицерия пълнеж. Маса, отрупана с инструменти и дървени стърготини, посипали се от нея върху пода. Покрай едната стена бяха наредени резбовани копия на шахматните фигури от остров Луис, десетина пъти по-големи от оригиналите.

В огнището, иззидано в дъното на помещението, тлееше догаряща жар и къщата бе пропита от типичния сладникав мирис на торфен дим. Влизането вътре бе като пропадане в друго измерение.

Откъм вратата се разнесе звук и Фин се обърна. Светлината на прага бе препречена от едър силует, почти изпълващ касата. След последвалия миг напрегнато мълчание новодошлият пристъпи навътре и той успя да го разгледа по-добре. Широко лице, обрасло с черни мустаци и едноседмична брада. Дълга тъмна коса, прошарена от сребърни нишки и отметната назад от прорязаното с дълбоки бръчки чело. Мъжът бе облечен с избелели закърпени джинси, оръфани край глезените, и дебел вълнен пуловер под непромокаемо яке. Ботушите му бяха мокри и полепнали с кал. Фин можеше да долови мириса на тялото му дори от мястото, където стоеше.

– Жив да не бях! И това ако не е проклетникът от Нес, Фин Маклауд – прогърмя гласът му и за най-голямо смущение на Фин той направи две едри крачки напред и го сграбчи в прегръдките си така, че ребрата му изпращяха, а острата четинеста брада одра бузата му. После отстъпи отново, за да го огледа, поставил длани върху раменете му. Големите му кафяви очи бяха пълни с неподправен възторг да срещне стария си приятел. – По дяволите, човече! Къде беше всичките тези години?

– Нямаше ме.

– Да, така предположих и аз – ухили се другият, без да откъсва изпитателен взор от него. – И с какво се занимаваше?

– С нищо особено – сви рамене Фин.

– Бил си в шибаната полиция – ръгна го в гърдите Уистлър с пръст като стоманен прът. – Да не мислиш, че не знам?

– Тогава защо питаш?

– Исках да го чуя от извора, ето защо. И какво стана, та заряза всичко?

– Нямам идея. Някъде оплесках нещата.

– Не те е срам. А имаше ум в главата. Можеше да направиш нещо с живота си.

Фин се озърна многозначително наоколо.

– Не и колкото теб. Гордостта на училището. Шампионът на целия випуск. Морето ти беше до колене, Уистлър. Защо избра да се валяш в мръсотията?

Някогашният Уистлър навярно щеше да се засегне, да изругае цветисто, дори да налети на бой. Но сегашният просто се изсмя.

– Аз съм точно това, което искам да бъда. Малцина са онези, които могат да го кажат. – Той свали брезентова чанта от рамото си и я метна на дивана. – Моят дом е моят замък и аз съм крал над кралете. Виждаш ли слънчевите панели на покрива? Сам съм ги направил. Вятърните турбини също. Произвеждат цялото електричество, от което се нуждая. Властвам над слънцето и вятъра. И водата. Имам си собствен извор на прясна вода. И огън. А торфът е безплатен, иска се само да го събереш. Ела да видиш...

Той отиде до вратата и излезе отвън на вятъра.

Фин го последва.

– Отглеждам си собствени зеленчуци и животни.

– Да, или ги бракониерстваш от имението.

В погледа на Уистлър се мярна неприязън, но бързо изчезна.

– Както сме правили винаги. Човек има право да ползва земята, която господ ни е дарил. А той я е дарил на всички ни, Фин. След като не можеш да я отнесеш със себе си в гроба, защо някои си мислят, че са ѝ господари, докато са живи?

– Собствениците харчат време, пари и труд, за да се грижат за рибата и дивеча.

– И какво толкова, ако аз уловя по някоя риба, или убия по някоя сърна? Рибите хвърлят хайвера си в реката, а сърните се разгонват всяка година. Колкото до зайците... те просто се плодят като зайци. – Той се ухили, после отново стана сериозен. – Аз не крада, а само вземам онова, което е дал Бог. Не дължа на никого нищо.

– Ами наемът ти? – погледна го внимателно Фин и видя как по лицето му се прокрадва сянка.

– Имам грижа за него – отвърна едрият мъж и влезе обратно в къщата, подминавайки безцеремонно Фин.

– Как изобщо си изкарваш парите, Уистлър? – попита той, като се облегна на касата и се взря в сумрака на стаята.

Другият продължаваше да стои с гръб към него, но се усещаше как увереността му се разколебава.

– Припечелвам колкото ми трябват.

– Откъде?

– Не е твоя работа – сопна се Уистлър, връщайки се за миг към старата си, избухлива натура. Но бързо омекна и напрежението се свлече като дреха от плещите му. – Събирам дърва от плажа, щом толкова те интересува. Хубави, сухи дърва, изхвърлени от морето. А също така изработвам копия на шахматните фигури от Луис за туристите. – Той кимна към изделията, наредени край стената, и по устните му се разля усмивка. – Помниш ли как навремето в училище ни преподаваха за Малкълм Маклауд, който открил малките войничета в пясъчните дюни на Уиг недалеч оттук и отначало ги помислил за духчета или елфи и се насрал от страх. Дотолкова, че ги отнесъл на местния свещеник. Представи си само как са му изкарали акъла тези хубавци! – Той вдигна един офицер и го постави върху масата.

Фин пристъпи, за да го огледа по-добре. Уистлър явно притежаваше неподозирани таланти. Фигурата бе прекрасно изработена и вярна до най-дребния детайл, като гънките на робата или тънките, прави кичури коса, подаващи се изпод шлема. Оригиналите бяха големи между седем и десет сантиметра. Тези тук варираха от седемдесет сантиметра до метър. Старият му приятел несъмнено би си намерил поприще във викингските работилници на Трондхайм, където истинският комплект е бил изработен от моржови бивни през дванайсети век. Но навярно не биха му се понравили условията на труд. Той огледа обширната колекция в помещението.

– Май не се купуват много.

– Тези тук са една поръчка. Сър Джон Улдридж иска да са готови за празника на шахматните фигури. Знаеш ли за него?

– Да, чух, че щели да ги връщат у дома. Всичките седемдесет и осем парчета.

– Но само за един ден! А би трябвало да са в Уиг целогодишно. Като специална експозиция, а не да са разхвърляни из музеите на Единбург и Лондон. Тогава може би хората щяха да идват да ги гледат и да ни носят някакви приходи. – Той се тръшна в едно от креслата и потърка с длан обраслата си брадичка. – Както и да е, сър Джон смята да организира някаква гигантска шахматна игра на плажа. Имението е един от спонсорите на гала събитието. Предполагам, е преценил, че това ще му донесе добра популярност.

Погледът на Фин бе привлечен от златната халка върху безимения пръст на Уистлър.

– Не знаех, че си женен.

Другият се смути за секунда, после свали ръка от лицето си и огледа халката с израз на странна меланхолия.

– Бях. Някога. – Фин чакаше мълчаливо. – За Шонак Макленън. Вероятно я помниш от училище. Напусна ме заради Големия Кени Маклийн. Знаеш го, нали? Шибаният управител на имението Ред Ривър. – Фин кимна. – Заедно с нея взе и дъщеря ми. Малката Ана. Както и да е, не успя да прокопса с нея. Шонак се разболя от рак на гърдата и взе, че умря.

Той бързо отвърна очи встрани, сякаш се боеше, че биха могли да издадат емоциите му.

– Проблемът е, че това го прави законен настойник на Ана. Нямам нищо против Кени, той е свестен тип. Но Ана е мое дете и трябва да бъде при мен. Затова сега двамата се съдим.

– И какви са шансовете ти?

Усмивката на Уистлър бе пропита от тъга.

– Общо взето, нулеви. Огледай се наоколо. – Той сви рамене. – Естествено, бих могъл и да се постегна, но това няма да ми помогне особено.

– Защо?

– Заради самото момиче. Ана ме мрази в червата.

Болката пролича по дрезгавината в гласа му, но Уистлър побърза да я прикрие, като внезапно стана от мястото си и дяволито добави:

– Но аз съм си измислил тайно отмъщение. – Той махна офицера от масата, върна го на мястото му покрай стената и го замени с друга фигура. – Берсеркът. Знаеш ли какво е това?

Фин поклати глава.

– Берсерките били скандинавски воини, които се докарвали до състояние, подобно на транс, така че да се сражават без болка или страх. Най-свирепите викингски бойци. Във въпросния комплект от дванайсети век майсторите изобразили топа като берсерк. Побесняло копеле с изпъкнали очи, гризящо ръба на щита си. – Уистлър се ухили доволно и завъртя изделието срещу светлината. – Аз си позволих известна творческа интерпретация, както сам можеш да се убедиш.

Фин заобиколи масата, за да види по-добре, и изведнъж осъзна, че физиономията на берсерка е досущ като тази на Големия Кени. Веднага се разпознаваха масивният череп, плоските черти на широкото лице. Дори белегът върху лявата буза си беше на мястото.

– Ах ти, хитро копеле!

Смехът на Уистлър изпълни стаята.

– Е, разбира се, никой няма да разбере. Но аз знам. А сега вече и ти. А щом мине празникът, може и да му го подаря за спомен. – Той погледна Фин с внезапно любопитство. – Ами ти? Имаш ли деца?

– Имам син от Маршели Макдоналд, за когото нямах представа, че е мой, допреди една година. Кръстила го е Фионлах

– Значи никога не си бил женен?

– Бях. Около шестнайсет години.

– И не са ви се родили никакви деца? – попита Уист­лър, доловил нещо недоизказано в репликата.

Фин никога не можеше да говори за това без болка.

– Имахме едно момченце – въздъхна. – Но то умря.

Този път погледът на приятеля му се задържа по-дълго върху него и на Фин почти му се прииска той да го прегърне отново. Дори само за да сподели болката му, ако не да я облекчи. Но никой от двамата не помръдна и Уистлър свали берсерка обратно на пода.

– Та какво те води в Уиг? Не си дошъл само да ме видиш, предполагам?

– Намерих си нова работа. – Фин се поколеба за кратко. – Началник на охраната на имението.

Уязвеното изражение на другия за миг го накара да се почувства като истински предател, но то бързо отмина.

– Значи си тук да ме предупредиш.

– Изглежда, здравата си ядосал собственика.

– Нека ти кажа едно. Джейми Улдридж няма нищо общо с баща си. Помня как го водеха тук, когато ходеше прав под масата, и още оттогава си беше едно малко лайно.

– Е, това малко лайно сега има всички права да се разпорежда с имението. Разбирам, че баща му е получил инсулт през пролетта.

Това явно бе новост за Уистлър, чиито очи веднага се стрелнаха към наредените шахматни фигури.

– Други бракониери му създават далеч по-големи проблеми от теб, но ти си прехвърлил нещата на лична основа. А той все пак ти е хазаин, не забравяй. Не би искал да изгубиш своя замък. – Фин си пое дълбоко дъх. – А и аз не бих искал да съм онзи, който ще те хване.

За негова изненада, Уистлър отметна назад глава и от мустакатата му уста гръмко се разнесе искрен смях.

– Ти да ме хванеш, Фин? Ти? – Той се разсмя отново. – Няма как да стане, дори за милион години!