Шахматните фигури

Светлината тази вечер имаше някакво особено свойство и докато автобусът подминаваше кошарата със зеления покрив край Барвас, аз усетих как ме полазват тръпки. И долових, повече от всякога дотогава, присъствието на майка си и баща си на мястото, където бяха изгубили своите животи.

Докато се прибера у дома, небето бе придобило пурпурен оттенък, нашарено със сивкави ивици и жълте­ещо покрай хоризонта, там, където слънцето разливаше течното си злато иззад невидими облаци. Отвъд пролива Минч ясно се открояваха планините на Съдърланд, което означаваше, че се задава лошо време.

Срещата със стареца не излизаше от ума ми и предполагам, че съм бил необичайно тих, защото леля ми дори ме попита какво има. Тя рядко се интересуваше от околните, беше затворена в себе си и не обичаше да дава израз на емоциите си. Никога не се е държала зле с мен, но постоянно усещах недоволството ѝ, задето е била обременена с грижите за невръстното дете на сестра си. Сякаш по някакъв начин ѝ бях откраднал живота – живот, който според мен вече бе свършил и сетните му дни преминаваха в изолация в голямата бяла къща над пристана край селото.

Заварих я да седи край масата за вечеря, загърната в една от своите пъстри шифонени роби. Свещите вече горяха на полицата над камината, а въздухът бе натежал от цигарен дим и мирис на благовония, като меланхоличен спомен за друг живот през шейсетте, в един свят, изпълнен с младост и надежда.

– Хайде, Финли, изплюй камъчето. – От всичките ми познати, само тя никога не ми говореше на келтски и не ме наричаше Фин.

– Какво е „Йолар“? – попитах я.

Тя ми хвърли заинтригуван поглед.

– Защо питаш?

– Днес видях паметника на Холм Пойнт. – Нещо ме възпря да добавя и за възрастния мъж.

Очите ѝ се замъглиха, сякаш се взираше в далечното минало. Накрая поклати глава.

– Нещо, за което хората открай време избягват да говорят. И днес е почти забравено.

– Какво се е случило?

– Казват, че това била едва ли не най-тежката катаст­рофа в мирната история на Великобритания. Отстъпваща по размери само на „Титаник“.

– И се е случила тук, на остров Луис? – рекох невярващо. – Как така досега не съм чувал за нея?

– В едно черно новогодишно утро край скалите, наречени Зверовете на Холм. На крачка от сторноуейското пристанище и пред очите на стотици хора, чакащи на кея. – Тя потъна в мисли за няколко минути, а аз не смеех да я подканя от страх да не замлъкне съвсем. Накрая отвори отново уста. – Било е през 1919 година. Първата световна току-що била приключила и, бога ми, достатъчно мъже вече били загинали в този безсмислен конфликт. Но останалите, оцелелите, били на път за дома. Копнеещи да стъпят отново на острова, където са родени, да усетят прегръдките на своите майки и съпруги, на своите синове и дъщери.

Леля ми имаше навика да изпива по една чаша вино с вечерята. Но сега придърпа бутилката и си наля втора.

– Били моряци от резерва на Кралския военноморски флот, от островите Луис и Харис. Докарали ги с влакове от Инвърнес и ги стоварили на кея на Кайл ъф Лохалш. Контраадмиралът реквизирал една парна яхта, разнебитено старо корито на име „Йолар“, да превози онези, които не успели да се поберат на пощенския кораб „Макбрейн“. Повече от двеста и осемдесет души, ако не ме лъже паметта. – Тя поклати глава и отпи глътка вино. – Било е пълна безотговорност. Мъжете носели униформи и тежки ботуши. Нямало достатъчно спасителни жилетки, мнозина дори не могли да си намерят място за сядане. Морето също било бурно, но вече били близо до дома, виждали от борда светлините на брега. Някои твърдят, че екипажът пиел уиски, за да отпразнува Нова година. Дали е вярно или не, никога няма да узнаем, но капитанът взел грешен курс и вместо да влезе в пристанището, „Йолар“ се натъкнал на подводния риф пред Холм.

Тя се изправи, взе чашата си и отиде до прозореца, от който се разкриваше гледка към залива отдолу. Можеше да види собственото си отражение в стъклото и зае поза, която според нея навярно подхождаше на описваната трагедия.

– Всъщност били само на метри от брега. Каква ирония само, след като са оцелели през всички тези години през войната. Някои загинали, блъскани от прибоя в скалите, други просто се удавили. Не умеели да плуват. – Тя хвърли кратък поглед към мен. – Знаеш как е при островитяните. Едни били на средна възраст, други още тийнейджъри. Над двеста мъже се простили с живота, от които към сто и осемдесет тукашни. Някои села изгубили цялото си мъжко население, Финли. До крак.

Тя се обърна отново към стаята. Не можех да видя ясно лицето ѝ на фона на угасващия ден зад прозореца – само смътни черти, откроявани от потрепващата светлина на свещите. Образът ѝ изглеждаше кух, като череп, а косата – като тънък, рехав ореол край него.

– Веднъж, още като момиче, чух в селото да говорят за това. Единствения път, когато помня някой да го е споменавал. Телата пристигали в Нес на цели камари. Конски каруци, натоварени с по пет-шест ковчега, се влачели по целия път покрай западния бряг.

Тя остави чашата и запали цигара. Димът обви главата ѝ като дихание в мразовито утро.

– Ние загубили ли сме някого? Имам предвид, семейството?

– Не. Маклауд от Кробост извадили късмет. Твоят дядо също бил на борда. Деветнайсетгодишно момче, прибиращо се след едва година служба. Бог знае как успял да се добере до брега. – Тя ме погледна странно, накланяйки глава встрани. – Бащата на баща ти. Ако се беше удавил заедно с останалите, сега нямаше да седиш тук.

И аз потреперих, точно както и по-рано, когато автобусът бе минал покрай кошарата.

– Кой е бил Джон Маклауд? – попитах съвсем тихо. – Има ли роднинска връзка с нас?

– Джон Финли Маклауд? Доколкото знам, не, само съвпадение на имената. Според всички сведения той бил истински герой. По някакъв начин се добрал до брега с въже, точно под мястото, където днес се издига паметникът. Така спасил живота на четиресет души, в това число и на твоя дядо.