Шахматните фигури

Също, станах член на мотоциклетната група. Бих казал „рокерска“, но това ще предизвика асоциации, които няма да са правилни. Ние бяхме просто няколко хлапета, които нямаха търпение да навършат шестнайсет, за да се сдобият с нещо бръмчащо на колела. Роди, естествено, бе първият, понеже неговите родители бяха по-заможни от нашите. Имаше лъскав червен мотопед и обикаляше с него из града, качил Мейрид отзад на багажника. Тя обгръщаше ръце около кръста му, а всички ние си представяхме какво е да я усещаш притисната така до себе си. Не съм сигурен доколко е било законно – имам предвид, да возиш пътник по този начин, – но полицаите никога не го спираха.

Предполагам, това разпали амбицията у повечето от нас и ето че ние един по един яхнахме малки, 50-кубикови возила, които всъщност не се различаваха твърде от велосипеди с двигател. Аз нямах други пари освен тези, които получавах, мъкнейки оборудването на „Солас“. Към петата година те свиреха по кръчми и забави из цял Луис и дори в Харис, а аз споделях частица от техния успех. Докато успея да си купя първия раздрънкан мотопед, Роди вече бе навършил седемнайсет и караше 125-кубикова „Веспа“ T5 Mk1. В класическо синьо. Втора ръка, разбира се. Просто един скутер, на който всеки истински рокер би погледнал с презрение, но за нас беше като къс самородно злато.

В „Солас“ имаше вечна конкуренция между Роди и Стрингс – двете основни творчески сили, стоящи зад оригиналната музика, която групата започваше да продуцира. Но това съперничество се разпростираше и над други области и преди да измине много време, Стрингс също се появи със своя собствена 125-кубикова машина. Вече не помня марката, но никога не бих могъл да забравя цвета. Беше яркожълт като на оса и се виждаше от километри.

Моят мотопед, над който прекарвах повечето си свободно време само за да го държа в движение, беше „Пух Дакота“ VZ50. 50-кубиков двигател с въздушно охлаждане, тристепенна скоростна кутия и всичко това на последни издихания. Така и не отидох с него до Нес – не само защото леля ми не би го одобрила, а и защото сериозно се боях, че ще ме остави насред път.

В хубавите пролетни дни, след училище, яхвахме моторите си и поемахме през Оливърс Брей, към летището и отбивката за Холм Пойнт. Това беше ивица земя, проточила се навътре в залива, точно преди тесния плаж и издигнатия над водата път, водещ за полуостров Ай. Полетата наоколо бяха необработваеми и проблясваха в жълто, осеяни с глухарчета. Край Холм Фарм имаше група постройки, но ние ги подминавахме отдалеч и се събирахме в самия край на пътя, откъдето се разкриваше гледка към скалите, известни като Зверовете на Холм.

В далечния край на залива се виждаше рафинерията в Арниш, малкото квадратно здание на фара, както и целият Сторноуей, ниско разположен и улавящ слънчевите лъчи в подножието на обраслия с дървета хълм на замъка отзад.

Вятърът носеше до слуха ни звуците на града, припрени и далечни, удавяни от шума на прибоя и крясъците на морските птици, които кръжаха и се гмуркаха за риба около нас.

Не правехме кой знае какво там. Просто се припичахме на слънце, пушехме, пиехме бира и се задявахме с момичетата, дошли да се повозят.

Дори да сме забелязали стария гранитен обелиск, стоящ насред своята ограда от ковано желязо на носа, сигурно сме го взели за някакъв паметник от войната. Но не вярвам някой от нас изобщо да му е обърнал внимание. До деня, в който онзи старец ни смъмри, задето не зачитаме мъртвите.

Беше петък следобед и понеже имахме свободни часове в училище, се бяхме възползвали от хубавото време да се поразходим до Холм, преди да вземем автобуса за дома. Старецът стоеше край ръждивата ограда – прегърбена фигура в черно, самотна сред високите бурени, с рядка, развята от бриза бяла коса.

Зърнах го, докато паркирахме, но бързо забравих за него. Между Уистлър и Големия Кени възникна свада, вече не помня по какъв повод, а и бях твърде зает да свалям едно симпатично дребно девойче на име Шонак, което бях докарал на мотопеда си. Имаше смехове и закачки, а някои от момчетата бяха докарали бира в багажниците си. Но ето че един глас се извиси над останалите – глас, изпълнен с неподправен гняв. И със заплаха. Обърнах се и видях Уистлър да блъска Кени с две ръце в гърдите, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее и да отстъпи няколко крачки назад.

– Писна ми вече от твоите номера, Койнах – процеди, свъсен като буреносен облак.

Самият факт, че използваше келтското име на Кени, сочеше, че нещата са сериозни.

Последният събра останките от достойнството си и вирна брадичка.

– Ти си сериозно откачен, знаеш ли, Макаскил?

Заядливата забележка само доля масло в огъня и Уист­лър се хвърли напред. Кени отнесе един удар в главата и втори в корема, преди двамата да се строполят един връз друг на тревата. Кени вдигна коляно, целейки се в слабините на противника си, но не улучи и всички видях­ме как устната му разцъфна, щом масивният юмрук на Уистлър влезе в съприкосновение с нея.

Трима или четирима от нас начаса се хвърлиха да ги разтървават. Сграбчихме едрия флейтист за ръцете и раменете и се помъчихме да го отскубнем от пъшкащия безпомощно Кени. Но Уистлър бе неудържим, изпаднал в един от онези изблици, при които губеше всякакъв контрол. Той обърна яростта си срещу нас, а за съжаление аз се оказах най-близо. Твърдите му като стомана кокалчета ме улучиха по слепоочието. От очите ми изхвръкнаха искри и аз се проснах по гръб, точно както и при втория случай, години по-късно. Докато дойда на себе си, Уистлър вече отново настъпваше към Кени, а от гърлото му се надигаше звук, подобен на животинско ръмжене. Никой от нас не можеше да се мери с него по сила, най-малко аз, но онази твърдоглава частица от мен, която винаги ме е вкарвала в неприятности, замъгляваше разсъдъка ми и ме караше да забравя всяка предпазливост и страх. Явно бе писано Уистлър и аз винаги да решаваме противоречията си с юмруци.

Атакувах с рамото напред, както ме бяха учили на игрището за ръгби, и го улучих малко над коленете. Той се строполи като чувал с картофи, зарови лице в пръстта, а собствената му тежест изкара със свистене въздуха от дробовете му. Предполагам, че е щял да ме убие, щом успее да си поеме дъх, ако не бе гласът, прозвучал сред тревожните и насърчителни викове на нашите другари.

Никой от нас не бе забелязал приближаването на стареца, но тонът му проряза глъчката, тънък и остър като рапира.

– Какво си мислите, че правите? Да се държите като идиоти в присъствието на мъртвите? Нямате ли малко уважение? – Думите му вероятно щяха да имат по-слаб ефект, ако бе заговорил на английски. Произнесени на келтски, те някак носеха повече тежест. Тишината се спусна отгоре ни като саван. Уистлър и аз продължавах­ме да лежим запъхтени на земята. Всички погледи бяха вперени в непознатия. Той носеше вехт черен костюм, а под него – сив пуловер, изцапан с лекета от храна. Шапката, която бе държал в ръка край паметника, сега бе надяната здраво на главата му. Тъмните му очи, полузасенчени от козирката, горяха от негодувание. Кожата му висеше на бръчки върху кокалестия череп, бледа като пергамент и осеяна на места с кафяви старчески петна. Той вдигна ръката, в която държеше бастуна си, и ме посочи с разкривен от артрит показалец.

– Би трябвало да се срамуваш от себе си, млади Финли Маклауд. – Сепнах се да чуя името си. Нямах представа кой е той. Докато се изправях с мъка на крака, той се обърна към слисания Уистлър. – Ти също, Джон Ангъс Макаскил. Никой от двама ви нямаше да е тук днес, ако Джон Маклауд не бе изтеглил въжето до брега.

После отмести взор към Големия Кени и го задържа за кратко върху разкървавената му уста.

– Колкото до теб, Койнах Иън Маклийн, бъди благодарен, задето дядо ти е бил заченат през един домашен отпуск през 1916-а, иначе и теб нямаше да те има.

Никой не знаеше какво да каже. В последвалото мълчание ясно се чуваше бученето на трафика покрай далечния Саут Бийч. Без сам да знам защо, погледът ми попадна върху редовете от паметни плочи на гробището на Сандавик, тези безмълвни стражи, отправящи ни упрек заради светотатството, което неволно бяхме извършили.

Старецът приведе глава, мина между нас, подпирайки се на бастуна, и пое бавно и упорито по посока на шосето.

– Какво, по дяволите, беше това? – попита някой, докато го гледахме как се отдалечава.

Но аз бях изгубил интерес към групата. Цялото ми внимание бе фокусирано върху монумента на носа. Думите на непознатия бяха разпалили любопитството ми. Забравил за двубоя с Уистлър, се отделих от останалите, които възбудено продължаваха да обсъждат случката, и за първи път приближих каменния обелиск. Той бе в окаяно състояние, запуснат и похабен от времето, а черните гравирани букви едва се четяха. Който и да го бе построил, отдавна си бе отишъл, а причината за издигането му отдавна бе забравена.

Докато коленичех, за да прокарам длан по текста, светът около мен избледня в някакво друго измерение. В съзнанието ми останаха само думите и образите, извикани от тях.

Издигнат от жители и приятели на остров Луис в памет на моряците от Кралския военноморски флот, изгубили живота си при потъването на кораба „Йолар“ край Холм на 1 януари 1919 г. От 205 загинали, 175 са родени на този остров. За тях и техните другари Луис вечно ще скърби. С благодарност за достойната служба и печал по тяхната загуба.