Шахматните фигури

Домът на Норман Смит се оказа стара бяла къща в подножието на хълм, гледащ към островите Пабай Мор, Вакасай, както и неуместно назованият Шиарам Мор, или Големият Шиарам. Ако той беше голям, то малкият му събрат трябваше да е съвсем микроскопичен – не че някой изобщо бе чувал за Шиарам Бек.

Отидохме с два мотора, като аз се качих при Уист­лър на неговия. Докато стигнем, целият ми задник се схвана. Вятърът вече бе утихнал и морето приличаше на сивкав, кован лист олово.

Някогашният запасен матрос седеше в кресло до прозореца, откъдето се разкриваше безпрепятствена гледка над водата към Пабай Мор. Посрещна ни дъщеря му, също възрастна жена, която ни каза, че той обичал посетители, но не бивало да го изморяваме прекалено. После отиде да свари чай, а ние се настанихме около стареца в стаичката – толкова тясна и претъпкана, че едва имаше място за четирима ни. Въздухът бе влажен и пропит с мириса на тлеещия в огнището торф. Помня, че се запитах как е оцелял толкова дълго. Но след като вече веднъж бе измамил смъртта, какво му пречеше да го прави отново?

Той гордо ни заяви, че е на деветдесет и две години. Гласът му бе слаб и писклив, сякаш изтънял от времето. Имаше малки тъмни очи, като две черни мъниста, отразяващи светлината от прозореца, но още остри и наблюдателни. Възрастта често смалява хората, но Норман Смит си оставаше гигантски мъж – седнал в своето кресло и скръстил едрите си кокалести ръце върху дръжката на бастуна. Върху широкото му плос­ко теме, нашарено с кафеникави петна, почти не бяха останали косми.

– Отне ми години – каза в отговор на нашия въпрос за „Йолар“, – докато успея дори да изрека името на този проклет кораб.

– Как се стигна до катастрофата? – попита Кени.

– Един бог знае, момче! Капитанът е сбъркал, когато е задавал курса към пристанището. С половин румб, не повече. Трябвало е да вземе малко пӝ на запад. – Той замлъкна и за известно време единственият звук в стаята остана хрипливото му дишане. Можех само да си представя картините, изпълващи спомените му. – Повечето от нас спяха, изули ботушите си и положили глави където намерят свободно място по палубата. Имаше силен вятър откъм кърмата, но той някак странно стихна, когато чух някой да вика, че вижда светлините на Сторноуей пред нас. Тъкмо тогава ударихме скалите. Звукът при раздирането на корпуса бе почти човешки, като вик на болка. А после настъпи паниката – такава, каквато не съм виждал никога преди, нито след това. Ако само бяхме доплавали малко по-близо, сигурно повечето щяха да се спасят. Но не било писано. – Той поклати бавно глава. – От онази част на кораба, в която бях аз, оцеляхме само двама.

Седях и слушах в съсредоточено мълчание, а образите в съзнанието ми, породени от простите думи, съдържаха безпределен ужас.

– После се наклонихме встрани и започнахме да потъваме, а един мъж стигна с въже до брега.

– Джон Финли Маклауд – рече Уистлър.

– Същият. Видях го как влачеше въжето. И до ден днешен не знам как е успял, но то спаси мен и още мнозина други. Никога нямаше да отървем кожите без него. Онази нощ бе тъмно като в рог, момчета, и можехме да усетим присъствието на дявола, дошъл за нашите души.

Дишането му се учести и той замлъкна за момент, после сякаш се отпусна отново в креслото и продължи:

– Когато най-сетне стъпих на твърда земя, бях бос, мокър и премръзнал до кости. Знаех, че съм наранил гърдите и краката си, макар да не усещах болка. Видях група хора, скупчени до най-близката къща, но реших да вървя пеш до града.

Ние се спогледахме. Знаехме колко е дълго това разстояние. Неведнъж го бяхме изминавали с моторите си.

– Когато стигнах, се насочих съм сградата на Адмиралтейството. Там имаше и други оцелели от кораба. Бяха насядали край стената, увити с одеяла, и пушеха, без да разменят и дума помежду си. Адмирал Бойл ме доближи и сложи ръка на рамото ми. Рече, че имал готова кола за мен, Уилям и Малкълм, която да ни откара до Уиг. Всъщност тя ни откара само до Каланиш, а оттам Дънкан Макрей ни взе с катера си и ни остави тук, на кея на Валтос. Дотогава вече се беше разсъмнало. Утрото на Нова година. Семейството ми не знаеше, че се прибирам, бях се надявал да ги изненадам.

От върха на носа му увисна прозрачна капчица. Той вдигна ръка и разсеяно я избърса с опакото на дланта си.

– Е, изненадах ги, и още как. Срещнах сестра си Мораг по пътя и тя ме отведе у дома, където майка ми вече приготвяше празничния обяд. Новината за случилото се с „Йолар“ излезе по вестниците чак на следващия ден, затова още никой не знаеше за нея.

Видях как челюстта му се стяга и яснотата на погледа му се изгуби, замъглена от сълзи.

– И аз не можах да им кажа. Умирах от болки в гърдите и краката, но криех от тях и се правех, че нищо не е било. Докато съседите, господин и госпожа Макричи и семейство Макленън не дойдоха на вратата. Нямаше как да ги погледна в лицата, защото знаех, че синовете им са мъртви, а те си нямат и представа. Избягах и се затворих в стаята си, а всички се чудеха какво ме прихваща. – Дишането му отново стана неравно, а от зачервените му очи се търкулнаха едри, безмълвни сълзи.

Дъщеря му влезе с подноса чай и щом го видя в това състояние, челото ѝ се сбръчка от тревога.

– О, момчета, какво сте сторили, та да го разстроите? – Тя остави подноса на масата и припряно избърса сълзите му с кърпичка. – Спокойно, татко, всичко е наред.

– Не е нужно да ме успокояваш – почти я отблъсна той. – Всичко е така, както го разправям. – После се обърна към Кени. – Теб те познавам. Или може би баща ти.

– Трябва да е бил баща ми – рече сепнато Кени. – Кени Дув Маклийн.

– Аха, същият – кимна старецът. – Познавах също и неговия дядо, викахме му Големия Кени.

– Наистина? – Приятелят ми бе поразен да узнае, че прадядо му е носил същия прякор като него.

– Той беше на кърмата редом с мен, когато настъпи бедата. Така и не успя да се спаси. Не знам защо, но семейството ти не пренесе тялото му у дома. Погребан е на гробището в Сандавик, заедно с мнозина други.

Изражението на Кени бе такова, сякаш за първи път чуваше за кончината на близък роднина.

После разказвачът насочи воднистия си взор към Уистлър.

– А твоят баща е оня пияница в Ардройл, нали?

Уистлър сви мрачно устни, но нито потвърди, нито отрече.

– Не може да стъпи на малкия пръст на дядо си, Калъм Джон. Той рискува живота си, за да спаси още един човек, докато спокойно можеше да се улови за въжето и да се изтегли сам до брега.

– A теб – обърна се господин Смит към мен – май не те познавам.

Устата ми пресъхна, като че ли се намирах в присъствието на самия Бог и той ме сочеше с пръст.

– Аз съм Финли Маклауд от село Кробост, в Нес. Баща ми се казваше Ангъс.

– А-аа – произнесе старецът с тона на човек, от чиито очи е паднала пелена. – А дядо ти беше Дони. Значи затова сте дошли, момчета.

С Уистлър разменихме недоумяващи погледи.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Дони Маклауд беше човекът, когото Калъм Джон Макаскил отърва от смърт онази нощ. Нямаше да си тук днес, синко, ако прадядото на това момче не бе извлякъл твоя дядо от потъващия „Йолар“.