Шахматните фигури

Малката църква в Бала на Кила бе кацнала върху хълм с панорамна гледка към пясъците на Уиг. По случай церемонията беше претъпкана и имаше само правостоящи места. Докато всички стигнем обратно до къщата в Мангурщах, часът стана почти седем. Естествено, беше съвсем светло – все пак лятното слънцестоене наближаваше и до залеза оставаше още дълго време. А дори и тогава нямаше да се смрачи съвсем.

Домът на родителите на Кейт Макинън се намираше в края на черен път, водещ към плажа на Мангурщах. Имаше две пристройки, едната отпред, а другата отзад, както и просторен хамбар с покрив от ръждива гофрирана ламарина, където щяха да се проведат танците.

Колите бяха паркирани навред – по протежение на пътя, както и встрани, до една изоставена кошара за овце. Оттам се виждаше плажът, а отвъд него – скалите, устояли с хилядолетия на яростния напор на Атлантика. По-наблизо се простираха зелени поля, осеяни с редки къщи и парцели, а също и с криволичещи древни, порутени каменни зидове. На юг и на изток планините заравяха била в облаците, а на изток кротко проблясваше морето. Младоженците бяха случили на хубаво време.

Докато се намирахме в църквата, едва успях да зърна Мейрид. Бях пристигнал с бял микробус, превозващ цяла група гости от Нес, и трябваше да се придвижа с тях до къщата. Дотогава тя, според обичая, вече бе влязла в кухнята заедно с останалите жени и помагаше в приготвянето на вечерята.

Домакините бяха разположили две дълги маси в гостната и в трапезарията, но те пак не бяха достатъчни, за да поберат всички сватбари. Храненето щеше да става на смени, затова за момента се размотавахме отвън, пушехме, смеехме се и пиехме бира от големите бурета, докарани специално за целта от Сторноуей. Беше дълго чакане.

Мнозина от гостите носеха пилета и зайци със себе си. На сватба не биваше да се носи мъртво животно, затова всички те трябваше да бъдат заклани, оскубани или одрани, а след това изкормени и сготвени. Но никой не бързаше. Така или иначе, щяхме да стоим тук до сутринта.

Веднъж или дваж видях отдалеч Уистлър, но той бе ангажиран с познатите си от Уиг. Присъстващите още бяха разделени по села, подобно на племенни кланове. Истинското смесване щеше да стане чак щом засвиреше музиката и започнеха танците. Тогава бирата и уискито от малките бутилки, които повечето мъже носеха в задните си джобове, щяха да освободят задръжките и да започне дружна веселба.

Докато групата от Нес бъде повикана в къщата да вечеря, стана доста късно. Слънцето се скри, а аз, с няколко бири в корема, бях зачервил лице и леко се поклащах. Много от мъжете носеха шотландски полички. Аз нямах такава и се бях издокарал в най-хубавия си костюм, който лъщеше на задника и около лактите. Възелът на сдържаната тъмносиня вратовръзка бе разхлабен около яката на бялата ми риза. Едва можех да се храня от нерви, понеже знаех, че наближава мигът, в който ще трябва да се изправя пред Мейрид с големия въпрос.

Момичетата нямат представа колко трудно е за едно момче да събере куража да ги покани на среща или на танц. Да поеме инициативата въпреки вечно грозящия риск от отказ, а следователно и от унижение. Затова аз продължавах да отлагам.

Щом се нахраних, излязох зад къщата заедно с останалите момчета от Нес. Говорехме, пушехме и гледахме как кованата мед на морето бавно се обагря в кървавочервено, преди да се забули в синкава мъгла. Размазаното петънце на архипелага Сейнт Килда едва се забелязваше на хоризонта. Музикантите, акорде­онист и цигулар, вече започваха изпълнението си в хамбара. Уистлър се бе шмугнал вътре преди доста време, показвайки ми вдигнат нагоре палец над главите на гостите. Стори ми се, че чаках безкрайно дълго и ето че накрая той се появи оклюмал, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Мина покрай нас, без да ни погледне, и закрачи по стария каруцарски път, водещ към брега. Угасих фаса си и забързах след него.

– Какво има? – попитах.

– Разкарай се.

Опитах да го уловя за лакътя, но той рязко се отскубна от хватката ми.

– Какво се е случило, Уистлър?

– Не ще да танцува с мен, ето какво. – Гласът му излизаше като ниско ръмжене, а очите му почти се губеха под смръщените вежди. – Шест години сме ходили заедно на училище, а сега просто ме отсвири. Каза, че чакала някой друг. – Той отмести поглед встрани. – Предполагам, че има предвид теб.

– Няма начин!

– А кого другиго? Роди седи в един ъгъл и се натис­ка с Кариштиона. Стрингс е довлякъл някакво момиче от гимназията. А Мейрид дори не би погледнала Скинс или Рамбо, можеш да бъдеш сигурен. – Той се ухили с мрачно презрение. – Само ти ще да си. Защо иначе ще те моли да я караш с мотора до Сторноуей?

Не вярвах на ушите си. Нима Мейрид Морисън наистина стоеше вътре и чакаше аз да я поканя на танц?

– Хайде върви, тъпо копеле. Влизай вътре, преди да ѝ е писнало да чака и да е казала „да“ на някой друг.

По-рано, когато бях надникнал в хамбара, той ми се бе сторил огромен и празен. Сега, претъпкан с народ, изглеждаше тесен. Сватбарите стояха в три реда покрай стените, а двойките, танцуващи забързана джига, преминаваха в прохода по средата, пред лицата на останалите мъже и жени, чакащи своя ред да се завъртят под ръка с партньорите си. От гредите висяха ветроупорни фенери и въздухът под високия таван бе изпълнен с пушек, музика и смях. Забелязах Мейрид да стои сама в далечния край на помещението и да се взира нетърпеливо над множеството, сякаш очакваше някого. Щом ме видя да приближавам, ме дари с една от своите усмивки.

– Как си, Фин? Забавляваш ли се?

– Разбира се – отвърнах, внезапно загубил увереност. Трябваше да викам, за да ме чуе през шума. Но моментът бе сега или никога. – Искаш ли да потанцуваме?

– С най-голямо удоволствие – отвърна тя и целият ми свят застина. – Но дойдох тук с някой друг и не съм сигурна, че ще бъде много доволен, ако приема.

Бях като надут балон, безжалостно прободен с карфица.

– И кой е той? – откъсна се неволно от устните ми.

– Уистлър, разбира се. – И тя цялата грейнала, се взря над рамото ми. Уистлър се появи иззад мен, улови я за ръка и я поведе към дансинга. Докато зяпах с увис­нало чене подире им, той се обърна, ухилен до уши, смигна ми, а сетне прихвана Мейрид през кръста.