Шахматните фигури

Магазинът за корабно оборудване „Чарлз Морисън Лимитид“ се намираше на Банк Стрийт в Сторноуей – чудесна старомодна железария, с всевъзможни такъми и пособия, струпани зад широкия тезгях от тъмно дърво.

Уистлър и аз излязохме от него, понесли бутилка минерален терпентин, и примигвайки на слънцето, поехме надолу към вътрешното пристанище, където бях­ме оставили моторите си.

Разстоянието до Холм Пойнт се изминаваше за по-малко от четвърт час, но пътьом се отбихме до гробището на Сандавик, за да вземем Големия Кени. Зърнахме го още отдалеч да стои пред един гроб, където вероятно бе положен прадядо му. После тримата оставихме возилата в края на шосето и отидохме пеша до паметника.

Аз бях взел в багажника си една стара фланела и с нейна помощ се заловихме старателно да търкаме и почистваме камъка, премахвайки десетилетията занемаряване и мръсотия, които скриваха думите в памет на мъжете, загинали в онази ужасна нощ.

Щом приключихме, седнахме на земята, опрели гърбове в металната ограда, и зареяхме погледи надолу, към Зверовете на Холм. Бавно движещи се пластове зелена вода се надигаха предпазливо около лъскавия черен гнайс и се разбиваха на бяла пяна в острите му ръбове, стенейки и въздишайки като живи.

Толкова много хора бяха загинали тук в първите часове на Новата година. Сред тях и прадядото на Кени. Докато гледах към скалите, пред очите ми изникваше фотографията, видяна същата сутрин в стария брой на Сторноуей Газет. Мачтата на „Йолар“, стърчаща над водата. Единствената още видима част от кораба. В ранни зори спасителите заварили само един човек да се държи със зъби и нокти за нея. Имало и други, но те един по един се предали, победени от студа, и морето ги погълнало.

Кени се изправи. Белегът върху бузата му бе необичайно зачервен.

– Е, ще се видим утре – каза и си тръгна, без да обели и дума повече.

Едва когато звукът на мотора му заглъхна в далечината, Уистлър запали нова цигара и се обърна към мен.

– Предполагам, това означава, че отсега нататък ще трябва да се грижа за теб.

– В смисъл? – изгледах го.

– Спасиш ли живота на някой човек, това те прави отговорен за него. Не виждам защо тази отговорност да не се предава от поколение на поколение.